Калоян Ганев: Валутният борд досега носи само предимства

Калоян Ганев е макроикономист, доцент в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Работи седем години в Агенцията за икономически анализи и прогнози, като в последните две години до закриването й я оглавява. Бил е и главен икономист на „Райфайзенбанк България". Потърсихме мнението му по въпроси като изоставянето на валутния борд, избързването със заявка за еврозоната и теми, които политическите партии издигат в течащата предизборна кампания. 

Как гледате на идеята България да изостави режима на паричен съвет и да възстанови възможността централната банка да провежда свободна емисионна политика?

Идеята „тлее“ в определени среди отдавна, още от въвеждането на валутния борд. Хората от тези среди (които са представени в множество партии) не искат да приемат, че им е отнета възможността за контрол върху централната банка и нейните функции. Това са същите хора, които с действията и бездействията си доведоха страната до поредица от икономически и валутни кризи. Причините за тези кризи бяха неизменно едни и същи: амбиции за криминално обогатяване в изключително големи размери, но същевременно и некомпетентност, що се касае до макроикономическото управление. Натискът за премахването на паричния съвет е зле прикрит стремеж за връщане към порочните практики от миналото. Освен че няма как да оценя положително идеята, си задавам и въпроса: Какво точно означава за тези хора „свободна парична политика“? Паричната политика може да има различни цели – инфлация, лихвени проценти, парични агрегати и т.н. След като са за отказ от паричния съвет, каква точно алтернатива предлагат? Разполагаме ли като държава с финансов и експертен ресурс да я осъществим и да я поддържаме в средносрочен и дългосрочен план? Промени в паричния режим не могат да се правят току-така. Да не говорим, че изводите от специализираните изследвания по темата насочват към единствен разумен изход – паричен съюз. Някой може ли аргументирано да обори това?

Доколко подобно действие може все пак да изглежда разумно при евентуален разпад на еврозоната или при отказ от допускането на България до единната валута, както обясни идеята си бившият премиер Иван Костов?

Не виждам обективни обстоятелства, които да налагат да се мисли в тази посока. Да вземем първата хипотеза. Пълен разпад е само теоретична възможност, с вероятност под 1%. Най-вероятно е, и то в най-лошия случай, да се стигне до паричен съюз на малка група държави, организирани около икономиката на Германия. Независимо дали валутата на този съюз ще се казва евро, или не, българският лев може да остане привързан към нея. Подобен преход вече сме извършвали, след като Германия премина от марка към евро. Вторият вариант е също практически невъзможен. Отказ да ни допуснат изобщо до еврото не съществува като правна възможност. Имаме Договор за присъединяване, в който приемането на еврото е задължително, макар и без предварително фиксиран срок. Това, което е възможно, е левът да не бъде допуснат до участие в ERM II при първото кандидатстване. Причината за това няма да бъде Брюксел или Франкфурт, а София, поради несвършена задължителна подготвителна работа. Под подготвителна работа разбирам първо реформите в ключови области, които перманентно се отлагат, и едва след това структуриране на силни преговорни екипи, които да изведат процеса до успешен край.

Какви са основните недостатъци на действащия сега в България валутен борд?

Едно от основните му предимства, т.нар. автоматизъм в реакцията на паричните баланси, се явява донякъде и недостатък. Проявлението му може да се види най-ясно в годините преди рецесията от 2009 г. Централната банка, поради наложените ограничения, не можа да противодейства на отрицателните ефекти от икономическия бум, причинен от притока на средства по финансовата сметка. Съмнително е обаче, поради малкия размер и силно отворения характер на нашата икономика, дали каквато и да било политика би била успешна. Така че да не преувеличаваме „недостатъка“.

Доколко ползите от наличието на валутен борд оправдават „изтърпяването“ на тези недостатъци?

До момента валутният борд носи само ползи. Ако някой се съмнява в това, нека да сравни икономиката на България преди 1997 г. и след това. Не съм чул и не вярвам някой да може да даде аргументиран пример за реални вреди от наличието му.

Отново се появиха твърдения, че курсът на лева спрямо еврото е надценен. Кой според вас би имал полза от корекция на курса, ако насреща стои риск, трупаните с десетилетия спестявания да бъдат обезценени?

Полза могат да очакват единствено лица, които се надяват задълженията им да бъдат обезценени след евентуална корекция на курса. Ако централната банка е на мястото си дори при липса на валутен борд, подобни надежди са безпредметни, тъй като курсът няма да стане 5 лв. за евро, да не говорим, че е възможно развитие и в обратната посока, т.е. поскъпване. На мястото на институциите бих разгледал сериозно хипотезата за връзка между големи длъжници и пускането на подобни слухове.

През изминалите 10 години е имало коментари както от ЕК, така и от МВФ, че левът е надценен. Какви биха били техните мотиви да искат корекция при валутния курс?

Такива коментари произтичат от слабости на анализа на реалния равновесен валутен курс. Изчисленията им се базират единствено на разликите в инфлационните темпове на България и еврозоната. Същевременно са пренебрегнати всякакви други фактори на конкурентоспособността. От състоянието на платежния баланс не се забелязват сигнали за загуба на конкурентоспособност, напротив. Погледнете например търговския ни баланс с Германия. За отчетените месеци на миналата година балансът ни е леко положителен. Погледнете и формалните индикатори за стабилността на паричния съвет, те също не дават основание да се търси промяна на официалния курс.

Как си обяснявате съвпадането по време на говоренето за отмяна на валутния борд и изказванията на служебния премиер Огнян Герджиков за официално подаване на заявка за присъединяване на валутата ни към механизма за наблюдение ERM2?

Надявам се да са случайно съвпадение. Премиерът очевидно не е добре запознат с деликатността, която изисква процесът на кандидатстване, иначе изобщо не би коментирал темата.

А какво трябва да е публичното говорене на политиците по този въпрос?

Как трябва да се подходи, е добре установено в практиката и правилата за работа със съответните европейски институции. Говори се единствено постфактум, когато участието в ERM II започне ефективно. Не бива да се създават предварителни очаквания, особено на пазарите, които могат да бъдат разочаровани.

Вие сте работили в Агенцията за икономически анализи и прогнози 7 години, четири от които след влизането в ЕС. За този период от време двама финансови министри публично обявиха като приоритет присъединяването ни към еврозоната, защо това не се случи?

Вече го споменах – несвършена работа, касаеща реформирането на ключови области. Присъединяването към еврозоната не е политическо решение, колкото и определени кръгове да се опитват да принизят проблема до това ниво. Критериите за членство в паричния съюз са ясни, но половината от тях се премълчават. Четирите критерия за номинална конвергенция са само върхът на айсберга. По-важното е страната да е постигнала устойчива синхронизация на бизнес цикъла си с този на еврозоната. В противен случай се изправяме пред рисковете да се окажем в ролята на страните, които прибързаха с приемането на еврото и пострадаха най-силно при последната криза.

Какъв според Вас е правилният подход в преследването на такава цел?

Добрият подход е да се следват ясни принципи на управление, да се извършват необходимите промени, така че икономиката да работи по-добре. Да се работи със съзнанието, че членството в паричния съюз е естествено продължение на тези усилия, а не самоцел. В момента логиката е обърната – смята се, че еврото само по себе си ще реши икономическите проблеми. Залага се на мантрата, че влизането в еврозоната води до ниски лихвени проценти, от там нататък всичко е лесно. Къде остават фундаменталните проблеми, които определят високите лихвени равнища в момента? Изчезват? Несериозно е.

Кога би било в изгода на България да стане част от еврозоната?

Колкото се може по-скоро, но задължително след като си свърши работата. С което искам да кажа, че работата продължава да се трупа, а с години стои несвършена.

Докато се води този дебат, какви важни проблеми пропускаме, на които би трябвало да се обърне внимание чрез съответна икономическа и фискална политика?

Основният проблем е демографският, който върви ръка за ръка с проблемите на пазара на труда, на пенсионната система, на бюджета. Като изключим информационните технологии, които е модерно да са приоритет, се прави крайно недостатъчно, за да се генерират стимули за качествено образование, създаване на бизнес и работни места, раждане и отглеждане на деца. Има имитация на политики, които водят само до харчене без реален резултат.

Какви биха били мерките, с които държавата да противодейства на демографския проблем?

Хората напускат България, на първо място, поради липсата на перспективи – за себе си и най-вече за децата си. След тях се нареждат ниското заплащане, липсата на сигурност, двойният стандарт на институциите, които също не са маловажни. Държавата трябва час по-скоро да се отърве от корупцията, от шуробаджанащината, от некомпетентността.

Как гледате на програмата за саниране, която породи полемики в последно време?

Идеята принципно има смисъл, тъй като в краткосрочна перспектива голям дял от домакинствата не могат да си позволят ново жилище, отговарящо на стандартите за енергийна ефективност. Не приемам обаче, че проблемът се решава с лепене на стиропор, независимо дали това се финансира с частни, или с публични средства. Ползата от такъв тип саниране е, меко казано, спорна – изследванията за Германия (която беше приета за пример за нашата програма) от години посочват, че спестените средства са много по-малко от извършените разходи. В това отношение идеята е недомислие и навява на мисълта, че целта е била осигуряване на бизнес на определени фирми, докато истинският проблем само се „замазва“ и отлага.

Виждаме как в предизборния период продължават да доминират обещания за запазване на данъчната тежест и ако е възможно, за нейното намаляване. Какво реално е фискално пространство за такъв тип supply side мерки?

Запазването на данъчната тежест е в голямата си част оправдано, тъй като няма нужда да се дават още пари за зле работеща администрация. Ако трябва да се погледне принципно все пак, сегашната данъчна тежест не може да осигури кой знае какво качество и количество на публичните услуги, ако трябва да се сравняваме с развития свят.

На обратния полюс – как гледате на идеята за въвеждане на необлагаем минимум, или по-високо облагане на доходите над 5000 или 10 000 лева месечно, каквито се проявиха в платформите на една от партиите?

Действително данъчноосигурителната ни система има регресивен характер и е необходима корекция с оглед постигане на справедливо разпределение на тежестта. Въпросът как да се извърши корекцията, няма нито лесен, нито единствен отговор. Необходим е много сериозен анализ, а след това и воля за вземане на трудни решения. Споменатите две числа са просто случайно подхвърлени. Зад тях няма реална политика, а само „кукичка“ за неосведомения избирател.

Не казахте как гледате на идеята за необлагаем минимум, било то за всички, или само за лицата под някакъв праг на доходи?

Да, не казах, тъй като това е само едно от възможните решения на проблема с регресивността на данъчната система. То може да се приложи самостоятелно, в комбинация с други мерки (например облагане на богатството), или изобщо да не се приложи за сметка на други алтернативи. От там нататък се изисква много сериозен анализ, преди да се стигне до някакво число или числа (т.е. възможно е да се окаже, че е оптимално да се използват повече от две ставки). За добро или лошо, само държавата разполага с информацията, върху която може да се направи анализът. Не ми е известно обаче да се работи в тази посока, вероятно за да не се засегне някой от поддръжниците на псевдосакралния „плосък“ данък.

Необходимо ли е с бюджетни средства да се провежда насърчителна политика за експортно ориентирани или иновативни компании?

Компаниите, които имат експортен потенциал, не се нуждаят от субсидиране. За печеливш бизнес винаги се намират частни инвеститори. Така че не приемам подобно безсмислено субсидиране на частни производства с публични средства.

Как гледате на идея тежестта на корпоративния данък да зависи от това, дали и колко компанията реинвестира печалбата си, или дори да има отделни ставки според самия размер на печалбата?

Действително голяма част от собствениците на фирми не използваха намалението на ставката на данъка върху печалбата за реинвестиране и създаване на трайни работни места, а за луксозно потребление. Може да звучи парадоксално, но стопанската история на развития свят показва, че всъщност по-високите ставки при равни други условия стимулират инвестициите в много по-голяма степен. Компаниите имат мотив да намалят печалбата си, като това се осъществява с по-големи разходи за инвестиции. Да, за акционерите дивидентите биха били по-малки, но пък капиталовата печалба може да компенсира повече от успешно подобни „загуби“.

Според Вас кои теми партиите съзнателно замитат в предизборните си кампании, размахвайки обещания за още данъчни намаления, или повече кейнсиански мерки?

От кампанията досега оставам с впечатление, че партиите нямат реални платформи за управление. Причината е, че те фактически нямат стратегически цели. Т. нар. им платформи са набързо събрани и неподплатени с предварителна оценка на влиянието „мерки“, много от които те нямат намерение или обективна възможност да изпълняват.