Животът след Ебола или какво разказват неуязвимите американци

"Някои се приближават до мен, прегръщат ме, стискат ръката ми. Други обаче внимават да не се озоват на по-малко от три метра от мен".

Това е животът след Ебола, според Нанси Райтбол, мисионерката, която бе един от първите американци, които се разболяха и се излекуваха от болестта. Кратки моменти, в които сякаш се отнасят към теб като с болен от чума, и лични трагедии като тази на Джордж Беян, който пребори болестта в Либерия, но изгуби 5-годишния си син Уилям.

Светът трудно се приспособява към тази нова категория хора: тези, които са хванали най-страшния в момента вирус, но са ​​успели да го победят. В Съединените щати има девет такива души; в Африка са стотици, включително и тези, които са се заразили, но не са развили болестта.

Кент Брантли, американският лекар, който бе първият оздравял описа кошмара си: "Когато започнах да повръщам кръв и да имам диария на всеки петнадесет минути, помислих, че никога повече няма да изляза от стаята си. Най-вероятно щях да умра там, в леглото в Монровия (Либерия)". Рик Сакра, лекарят, който зае мястото на Брантли след заразяването му, призна, че се е разплакал, когато и неговият тест дал положителен резултат: "Плаках заради това, което Ебола можеше да причини на мен, на моето семейство и на мисията ми. След това обаче вярата в Бог ме успокои".

Нина Фам, медицинската сестра, заразена в Далас докато се грижила за първия диагностициран случай на Ебола в Америка - Томас Дънкан - вчера се наслади на радостта да прегърне отново Бентли - кучето ѝ, което също бе поставено под карантина. В Испания обаче, Мария Тереза ​​Ромеро Рамос трябваше приспи своя домашен любимец – Екскалибур -  поради страха, че може да предаде вируса на някой човек.

В Африка често се срещат случаи като този на Мохамед и Зена, двама пациенти Гвинея, които след като бяха излекувани станаха посланици на Световната здравна организация, за да обяснят на гражданите как да се предпазят и да лекуват болестта. Други, като д-р Морис Ибеавучи в Нигерия, се възползваха от придобития имунитет, за да се върнат и да помогнат на новозаразените. Те се чувстват със специални правомощия и следователно носят отговорност към другите.

Според професор Амар Сафдар, експерт по инфекциозни болести, дългосрочните последици на болестта трябва да бъдат проучени по-подробно. В момента знаем, че тя не оставя видими следи като проказа или детски паралич, защото това е просто един вирус и когато имунната система успее да се пребори с него, той изчезва от организма. Все пак, има последици, които остават: ниско кръвно налягане, дължащо на загубата на кръв, хронично възпаление на очите и ставите, причинени точно от реакцията на имунната система.

Понякога пациентите развиват увеит, който може да доведе до слепота. Инкубационният период трае 21 дена, но според данни на СЗО болестта е била открита в спермата на мъж 61 дена след инфекцията: той е оздравял, но все още можел да предава болестта по полов път. Има ги и тези, които са били заразени с вируса, но никога не са развили болестта, благодарение на някакъв вроден генетичен имунитет. Те се разхождат по улиците без дори да подозират за това. Не са заразни, но биха могли да предоставят ценна информация на учените.

Проблемът е в паниката, причинена от невежеството. А също и в несигурността относно това как обществото ще излекува тези хора, към които изпитва страхопочитание. Вчера лекарите в болница Bellevue в Ню Йорк дадоха нова информация за Крейг Спенсър – той вече е в стабилно състояние. Но когато излезе от там, кой би отишъл отново с него да играе боулинг в Уилямсбърг?

ВЪВ ФРАНЦИЯ Е ХОСПИТАЛИЗИРАН ВТОРИ ПАЦИЕНТ С ЕБОЛА