Между балканските политици за пореден път прехвърчаха искри. Сръбският външен министър Дачич казал за премиера ни Борисов, че е "лицемер и безобразник". В Скопие премиерът Заев се озъби на нашия Борисов, че го нарекъл "северномакедонец". Изглежда, Борисов най-добре прави "достлук" с турския президент Ердоган – там нашият премиер използва знанията си по чужди езици и говори на "Тайпи" с думи като "аферим" и "машаллах", че "сакън" и "аман-заман" да не пусне мигрантите към нашата граница.
Както е тръгнало, утре политиците ще се скарат дали македонската наденица е "северномакедонска", сърбите могат да предявят претенции към шопската салата, а турците да забранят на гърците да пият "гръцко" кафе, защото е "турско"...
Не трябва да оставяме балканските си работи на политиците или на историците – те все ще намерят за какво да се дърлят.
Най-добре е с дипломацията да се заемат сатириците. Не че се изтъквам, но аз съм направил доста повече за мира и разбирателството на Балканите, отколкото например външната ни министърка Екатерина Захариева. Навремето, когато тогавашният ни президент Желю Желев пръв призна Македония за независима държава, аз се случих в Скопие и пръв признах "Скопското пиво" за суверенно – карикатуристът Ивайло Нинов ми е свидетел. Признах "Скопското" като "външен министър в пяна" на тогавашната Бирена партия – един акт, който остана записан със златни букви върху бирен етикет – по онова време "Скопското" имаше лъскави етикети, но никакъв международен престиж. Мислите,че ми е било лесно? Не, лъжете се! Срещу това признаване имаше съпротива – дори от самия директор на бирената фабрика в Скопие, той дълго време отказваше да приеме нашата делегация, състояща се от двама – карикатуриста Нинов и моя милост.
Накрая дипломатическите ни совалки дадоха резултат и ние се озовахме в кабинета на директора. Но там ни чакаше човек, по-кисел дори от пиво с изтекъл срок. Обяснихме му, че хем сме журналисти, хем политици – от българската Бирена партия. От това директорът стана още по-кисел. И притеснен за стола си – срещата с български журналисти, пък и политици, можеше да му коства службата. От притеснение човекът почна да се поти – по лицето му тръгнаха вадички, мътни като нефилтрирана бира. "Искам да призная вашето пиво за суверенно!" – казах му. "А я що да сторам?" – попита уплашеният директор. "Па дай по едно пиво да се напиемо!" – рекох на чист македонски, макар да знам, че тук много читатели ще ми възразят: няма такъв език! Но аз не съм политик или историк, че да се хващам за езика, аз се хващам за чашата и продължавам към бирата – директорът с облекчение поръча да донесат две ледени "Скопски", ние с Ивайло Нинов отпихме и аз произнесох историческата фраза: "Признавам "Скопското пиво" за суверенно!"... По-късно, освен овации, получих и доста упреци от съпартийци – "Скопското" не беше по вкуса на всеки, но дипломацията "в пяна" изискваше такъв акт, както се оказа, доста прогресивен за времето си.
Признавал съм не само пивото на Скопие, но и "лозовата" на Тиквеш, както и "белото суво" вино "Жилавка". В Сърбия съм признал "сливовицата" и "дюнята" им, в Хърватия – пивото "Пан", а в Албания – коняка "Скендербег".
Навремето имаше пиеса "Буре барут" от македонски драматург, която се играеше и у нас – за Балканите ставаше дума, като буре барут, на което му липсва само една искра.
Не ми харесва тази метафора – ако ще е буре, нека да е с пиво – все едно "Скопско", сръбско "Йелен", или хърватско "Пан". Ако ще е буренце, нека да е с "жолта лоза" или със "сливовица". Само да не е с барут!
Текстът е публикуван в брой 28/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа.
Вижте какво още може да прочетете в броя.
_edited.jpg)
