– Корупционният скандал с Австрийската партия на свободата е добре дошъл за всички, които се страхуват от надигането на крайната десница в Европа. Доколко той ще успее да подреже крилата на крайнодесните седмица преди изборите за Европейски парламент, г-н Дичев?– Парадоксът е, че за техните избиратели понятието за морал е надстройка, епифеномен, както казват марксистите. Базата – това са производствени отношения и произтичащата от тях власт. В това е основната разлика между системни и несистемни партии – последните не приемат, че може да има нещо трето, което стои над борбата за власт. Така че – отзвук ще има, особено в развитите европейски демокрации, но на места като България ще го приемат като постановка, политическа атака от поддръжници на статуквото – и в последна сметка подкрепата за крайнодесните няма да се срине. „Нашите“ срещу „вашите“ – това е последната реалност за тях. А както знаем, в любовта и политиката нищо не е забранено, оправдание за всичко е победата на „нашите“.
Само вижте серията от компрометиращи разкрития за папата на алтернативната десница, Доналд Тръмп вече трета година – твърдото му ядро не се стапя. Марин Льо Пен взе милионен заем от Русия, който така и не е върнала; разкриха се схеми, уличаващи хората на Матео Салвини. У нас националпопулистите прекарваха незаконни мигранти, продаваха паспорти, лъгаха, лобираха. Подкрепата им намаля само защото се скараха, т.е. агитките се разделиха. Просто в самата сърцевина на идеологията им е заложено едно отхвърляне на правото, морала, приличието – всичко е власт, важното е ние да дойдем, за да отмъстим за униженията. Очертава се да живеем с един постоянен процент от такива хора, трябва да се научим да противодействаме.
– Защо Апартаментгейт у нас не доведе до падането на правителството както в Австрия? Защото в този случай няма външно влияние – Русия? Защото е кокошкарски в сравнение с австрийския? Или просто защото у нас си е така?– У нас, първо, основната опозиционна партия има съмнителна легитимност. Помните протестите от 2013 г., преди това от 1996 г. Няма да им е лесно да управляват. На всичкото отгоре Корнелия Нинова роди тази глупава идея да влезе в конфликт с ПЕС по теми от културен характер с надеждата да привлече някой крайнодесен глас – не знам дали успя, но си създаде тежък проблем в европейски контекст, защото социалистите по принцип защитават човешките права. Впрочем у нас тя отчужди всички мислещи леви хора с лъжите си около Истанбулската конвенция и пакта за миграцията. Другият труден момент за тях е Русия – верността към империята е основен източник на легитимност за БСП; чрез нея тя хвърля мост и към комунистическото наследство, което крепи тази партия в очите на много българи, особено от по-старото поколение. Само че една проруска политика хвърля БСП автоматично в лагера на европейските крайнодесни, което отново ще е сериозен управленски проблем.
Другият момент, това е липсата на медии и обществено мнение. Двете неща са свързани, няма независими медии, защото няма обществено мнение, и обратно. За медиите – пазарът ни е твърде малък, трудно може един оператор да се издържа от зрители, съответно от реклами. Медиите стават зависими от собственици, които ги използват за черен пиар; очакват подкрепа от правителството, което раздава фондове, партиите поръчват реклама. Но ако обществото беше по-активно, то щеше да избута напред онези телевизии, издания, сайтове, блогъри, на които може да се вярва. Все пак цензура няма поне в стария смисъл на думата. Защо не го правят? Защо препращат глупости като това, че норвежците ще вземат децата ни и ще ги дават за осиновяване на гей двойки? Тук влизат историята, антропологията. Недоверието към властта у нас е изключително високо. Властта векове наред е била чужда и далечна – от османската Висока порта през диктата на банките между войните, комунистическия „ограничен суверенитет“ на доктрината Брежнев до днешната зависимост от ЕС и НАТО. Няма идентификация с нашия владетел, нашия цар. Само вижте съдбата на държавните глави от третата българска държава – Батенберг принуден да абдикира, Фердинанд изгонен, Борис – изваден от Рилския манастир, поруган от комунистите, за Димитров и Живков – да не говорим. Помислете за това как изпратихме първия демократичен президент Желю Желев – един изключително достоен човек, променил историята на страната ни, – с неугледна паметна плоча в родното му село. При положение че се правят паметници, именуват и преименуват обекти по всякакъв повод. Давам примери от различен тип, за да усетите тенденцията отвъд политическите предпочитания – властта не се мисли като наша, ние сме рая, пролетарии, днес сме тук – утре в Германия. Тази нагласа прави възможно гражданите да бъдат манипулирани по всякакъв начин – само им пускаш някаква глупост и те почват да се самоманипулират. Въпросът е да се говори лошо за онези над теб, които и да са те.
Третият момент – това е, че отново очакваме „освобождението“ да дойде отвън. Да дойде Брюксел да ни освободи от олигарсите. Само че, от друга страна, не делегираме такива права на Брюксел, защото пък това обижда гордия ни национален суверенитет. И така чакаме и се обиждаме, обиждаме се и чакаме.
– Премиерът Борисов този път заяви, че няма да сдава властта, ако ГЕРБ загуби изборите. Но въпреки това евровотът е предмостие към предсрочни парламентарни избори, ако управляващите не спечелят в неделя. Социологическите проучвания показват изравнени резултати между ГЕРБ и БСП, с преднина за опозицията в рамките на стохастичната грешка. Може ли фотофинишът, независимо за чия сметка, да бъде разказан като героична победа?– Избори ще има, ако Борисов измисли някаква нова хватка, с която да победи; но май в момента е в творческа криза. Иначе на мен ми се вижда нормално след всичките скандали и оставки на министри, след разпадането на лъжепатриотичната коалиция да падне и правителството веднага след евроизборите, независимо от резултата. Според мен има вариант в този парламент да се състави ново мнозинство с подкрепата на ДПС и свободни електрони. Без Борисов начело, евентуално. Вариант, който запазва „достойнството“ на всички.
– В новата си книга „Културни сцени на политическото“ казвате, че общественото единство днес се постига по негативен път – „като се показва отново и отново, че мястото на властта е празно и там може да се озове всеки от нас – да поиграе мислено на цар, а после да се върне към всекидневието си“. Да, ние се идентифицираме негативно с хората във властта, но пък и кой ли не мина през властта. Не се ли подкопава основата за единството, когато, според общото сякаш усещане, средният българин е представляван политически и управляван от хора под нивото на средния българин?– Опитвам да покажа обрата, който следва от омиротворяването на борбата за власт – омиротворяване, което е същината на демокрацията. Властникът вече не е страшен, навъсен, готов да отиде докрай, за да наложи себе си в битка: той се бори за внимание на медийния пазар, както прави всеки производител на домати. И така политологията се прелива в културологията.
С кого се идентифицираме в един тв сериал? Ами с някой като нас, обикновен човек, който обича футбол, кара се с жена си. Как той/тя удържа вниманието ни? Ами трябва периодически да има обрати, вчера казвал едно, днес изведнъж разбрал точно обратното. Обичаме ли в хола ни да присъстват навъсени хора, които ни се карат, натоварват ни с чувство на вина? Не, далеч по-приятни са ни усмихнатите, онези с чувство за хумор, които се шегуват със самите себе си. Всеки идва със своя „гимик“, със своето хитроумно приспособление, за да го разпознаваме – Борис Джонсън например преди интервюта карал да разрошат косата му, защото това бил „брандът Джонсън“. Друг изтърсва някаква простотия, която буди вълна от възмущение в социалните медии – но пък се запомня, защото няма лоша реклама. В сюжета често се появяват страшни опасности – предатели, подмяна на ДНК-то, терористи. Да ни занимават с прозаични неща като икономически растеж от 2% или 1,7% - ще превключим канала. Друго е да измислиш фантастични демони като джендъра, страшна конспирация на Запада срещу Източна Европа. Устройства като дистанционното управление и компютърната мишка са най-големият враг на старата политика. Във времето на Хитлер или Сталин лидерът има монопол върху медиите и често хвърля в затвора онзи, който отказва да го слуша. Популистите днес изработват автосценария си в борба с нарастващ брой конкуренти.
– Пак лайтмотив от книгата Ви – управляема ли е изобщо Европа? Как според Вас ще се трансформира Съюзът в близките години? И къде би могла и би трябвало да се позиционира България?– Съвременните общества попаднаха в капан: развитието на демокрацията направи безсмислена самата демокрация. Искаме да участваме, да казваме мнение, да блокираме, да се възмущаваме – и в последна сметка управниците, които излъчваме, не могат да направят много. Всяко решение, всяка реформа се посреща с ярост и протести. У нас г-н Борисов непрестанно е принуден да отстъпва, да изтегля закони, но така е навсякъде – все по-трудно е да се управлява, и не само защото управниците са лоши, самата демократична система върви към блокаж. Защото възмущенията вървят в различни посоки, най-ярък пример са „жълтите жилетки“ във Франция, едновременно повишаване и намаляване на данъците. Или ЕС: да няма регулации за кривата краставица, но да има регулация, която да не позволява различни храни за Източна Европа. Изобщо недоволствата почват да приличат на ритуал за запазване на достойнството, а не търсене на алтернативи.
Книгата предлага да размишляваме по този демократичен парадокс: днес е събудена огромна демократична енергия, но тя се насочва само в негативни посоки, да спира, да осмива, да пречи. Наместо утопия за бъдещето – идилия от времето на националния суверенитет, у нас театрализирана с народни носии и чевермета. Да, искаме по-пряко да участваме в политическия процес, както правим в социалните мрежи, където се изказваме по всякакви теми, даваме оценки, купуваме и продаваме. Проблемът е недоверието срещу елитите – политици, журналисти, съдии, учени, недоверие, събудено от демократичното обещание на новите комуникации и подклаждано от жадни за власт популисти. Но как да прокараме ясна и консенсусна граница между политическите теми, които подлежат на общо решаване и дискусия, и тези, по които да имат думата хора със специална подготовка? Бунтът на масите днес е бунт срещу експертизата и популистите са яхнали именно тази вълна, прескачат всички междинни звена, обръщат се директно към масите, бунят страстите им. Искате ли АЕЦ „Козлодуй“? Страх ли ви е от джихадистите? Да премахнем ли лятното часово време?... Експертите не се излъчват демократично, оттук обидата на обикновения човек. Нещо повече, знанието ще става все по-специализирано, затова и проблемът ще се задълбочава. Успоредно с нарастването на неравенствата, които са все пò медийно видими благодарение на новите медии. В един идеален свят всеки от нас ще бъде експерт в нещо и ще уважава експертизата на другия. Но този свят май още е далеч.
Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Роден е през 1955 г. в София, син е на писателя Стефан Дичев. Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-VII „Дени Дидро“. Първоначално се занимава с естетика, после се насочва към обществените науки и особено към културната антропология. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999 г.), „Черноризец Храбър“ (2002 г.) и „Димитър Пешев“ (2005 г.).
Текстът е публикуван в брой 20 /2019 г. на списание "Икономист" от 24 май, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната.
Вижте какво още може да прочетете в броя 
