Трябва да влезете в ЕRM II, но там не стойте като в чакалня

арио Монти е роден през 1943 г. в северния италиански град Варезе в семейството на банкер. Завършва икономика и мениджмънт в световноизвестния университет „Бокони“ в Милано. Специализира в Йейлския университет в САЩ. В момента е президент на университета „Бокони“. През 1995 г. Монти е избран за еврокомисар по вътрешния пазар и услугите в Европейската комисия, а от 1999 г. и за комисар по конкуренцията. Между 2011 и 2013 г. е министър-председател на Италия. Той е доживотен сенатор. Женен е, има две деца.

– Г-н Монти, България изпълнява всички маастрихтски критерии за членство в еврозоната, но не отговаря на неписаното правило, което е много важно, разбира се, за нивото на доходите и жизнения стандарт на населението, или т.нар. реална конвергенция. Както е известно, България е най-бедната членка на ЕС. От друга страна, по данни за 2015 г. едва 5 от сегашните 19 членки на еврозоната покриват номиналните критерии за членство. В този смисъл мислите ли, че призивът на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер за отваряне на еврозоната за България и Румъния бе искрен, защото много българи се питат какъв е смисълът на формалните критерии?

– Мисля, че призивът на председателя Юнкер бе искрен. Разбира се, формалните критерии са най-важни, за да гарантират, че страната, която влиза в еврозоната, не замърсява финансово останалите членки. Така че ниският бюджетен дефицит и ниската инфлация са важни за тази цел. Но ако зададем въпроса дали членството в еврозоната носи ползи на страната, която се присъединява, тогава реалната конвергенция става много важна. Ако една държава е отличник в номиналната конвергенция, но е много бедна в реалната, тя няма да създаде проблеми на останалите, но може да създаде проблеми на себе си. В дългосрочна перспектива обаче страната, която след присъединяването си към еврозоната не намери начин да постигне адекватен растеж, може да създаде проблеми и за останалите, защото може да предизвика загриженост на пазарите за стабилността на членството си в еврозоната.

– Как точно можем да си навредим?

– Например, когато Европейската централна банка провежда някаква политика с лихвения процент, а той не може да е различен за различните страни, това може да не се отрази добре на силно изостаналите икономики. Но не ме разбирайте погрешно, вие трябва да вървите към еврозоната. 20 години сте във валутен борд и трябва да влезете в ЕRМ II. Но това не е просто чакалня, както е популярният израз, в която да стоите и да чакате. Трябва да продължите да се готвите за приемане на еврото. Преди години в Италия също имаше много въпросителни дали ще бъде приета в еврозоната. Затова дори когато сте вече в ЕRМ II, което не може да продължи безкрайно дълго, трябва усилено да готвите реалната конвергенция, да увеличавате конкурентоспособността, БВП, доходите.

– Току-що отбелязахте в изказването си пред форума в София, че речта на френския президент Еманюел Макрон за бъдещето на Европа е предизвикателна, дори за самия него. Смятате ли, че предложенията му за реформиране на еврозоната, които включват общ бюджет, отделен финансов министър, споделен дълг и европейски валутен фонд, са осъществими?

– Смятам, че са осъществими, но проблемът е дали сред останалите членки има достатъчен консенсус, за да бъдат предложенията му приети. В Германия например сега е съмнително дали ще има такъв консенсус. Макар че в дългосрочна перспектива тези идеи могат да бъдат реализирани, по моето мнение има по-важни неща, които трябва да бъдат направени. Това са съществени политики, а не институционални аспекти, като бюджета или финансовия министър. По-специално аз

забелязвам нарастващо недоверие в еврозоната между северните и южните ѝ членки

като Северът се оплаква, че Югът всъщност не се съобразява с правилата или пък се съобразява, като се възползва от многобройните степени на гъвкавост, които сега са позволени или толерирани.

От друга страна, Югът се оплаква, че строгите правила без наличие на гъвкавост – всъщност такава гъвкавост нямаше в Пакта за стабилност и растеж, не им позволяват да отбележат достатъчен растеж, по-специално защото пактът не позволява достатъчно пространство за публични инвестиции. Така че според мен най-важното нещо, което трябва да се направи, извън бюджета и финансовия министър, е северните и южните членки по инициатива на Европейската комисия да седнат на масата за преговори и да намерят компромис, за да се гарантират повече публични инвестиции в страните членки.

– Консултативната група на ЕС за реформиране на бюджета на Общността, която ръководите, намеква той да се попълва след 2020 г. с повече преки данъци за сметка на националните трансфери. От една страна, е логично заради отпадането на донор като Великобритания, но не смятате ли, че този подход ще срещне съпротивата на нетните бенефициенти, каквато е и България?

– В нашата група в изготвения от нея доклад бих искал да подчертая много важната роля, която Ивайло Калфин изигра във формулирането на доклада. В него не се споменава изрично за повече преки данъци, а за повече собствени ресурси, които могат или не могат да включват преки данъци. Защото могат да бъдат и непреки данъци под различни форми. Смятам, че ще има нужда от повече собствени ресурси поради различни причини и най-вече ако вземем за отправна точка факта, че Brexit ще остави дупка в бюджета на Общността. Тогава ще сме изправени пред алтернативите, първо, да ограничим общите разходи на ЕС със същия размер, което би означавало много голямо съкращение във всички области, или второ, да съкратим някои пера или разходи и да ги реструктурираме. И да съберем повече приходи за ЕС чрез собствените си ресурси. А като имате предвид и огромното сегашно избягване на ДДС, представеният от комисията проект за реорганизиране на системата на ДДС, ако успее да съкрати до нула или значително да съкрати сегашните суми от избягване на този данък, ще предостави огромни количества ресурси, които ще могат да бъдат разпределени на страните членки или да влязат в бюджета на Общността. Аз мисля, че България, която в следващия период поема председателството на ЕС, би трябвало да бъде много заинтересувана от предложенията, които комисията ще направи през май за финансовата рамка. Това се обуславя и от някои амбициозни цели, които България си поставя по време на председателството по отношение на съседите си, например с предоставянето на по-конкретни перспективи на страните от Западните Балкани в прехода им към ЕС или по-добри връзки за пренос на енергоизточници, които ще изискват повече пари, които вероятно ще дойдат от собствените ресурси на Европейския съюз.

– Като бивш комисар по конкуренцията не може да не Ви попитаме за сегашната антимонополна политика на Еврокомисията. Мнозина смятат, че тя е твърде агресивна към технологичните компании, което спъва развитието на свободния пазар, базиран на дигиталната икономика. Вие споделяте ли подобно мнение?

– Не, не го споделям. Разбира се, не познавам подробностите по последните случаи, но си спомням, че първия път, когато Европейската комисия се занима със случая с Microsoft в началото на хилядолетието и аз бях еврокомисарят, отговарящ по тези въпроси, корпорацията възрази с абсолютно същите доводи, а именно, че ще забавим темповете на иновацията. По това време компании, които не бяха доминиращи, като Google например, бяха на противоположното мнение. Като предотвратява, каквито са намеренията на Еврокомисията, злоупотребите с доминиращата пазарна позиция, тя оставя по-голям простор за иновациите, които други компании се опитват да постигнат. Защото, ако те са в положение да не намират пазар за своите, може би малки в началото иновации, тъй като този пазар веднага се покрива от доминиращите корпорации, тогава ще има монополизиране на иновативния процес. А това ще е много по-негативно за него, отколкото намесата на органите по конкурентоспособността.

– Как гледате на последната вълна референдуми за независимост, която изглежда продиктувана от икономически причини? Като човек, роден във Варезе, смятате ли, че след Каталуния, Brexit и Шотландия можем да очакваме Ломбардия и Венето отново да заговорят за отделяне и какво ще означава това за европейския проект?

– Жителите на Ломбардия и Венето всъщност могат да гласуват на референдум, свикан за 22 октомври, който не е за независимост, а за увеличаване на степента на автономност, от която се ползват. В случая с тези две италиански области това са консултативни референдуми, които нямат законова стойност. Има различни мнения, включително на политици в тези две области – също както в Каталуния, където има мнения „за“ и „против“ независимостта, макар че в двете италиански области не става дума за независимост, повтарям. Това, което смятам за важно от европейска гледна точка, е, че движението за независимост в Каталуния не е индикатор за желанието на нейните жители да напуснат Европейския съюз. Някои от тях искат да се отделят от Испания, но не и от ЕС. Така че е грешка, която понякога се прави, да се поставя каталунският референдум в същата категория с този във Великобритания от миналата година, в който бе зададен въпросът дали страната иска, или не, да напусне Евросъюза.

– Вие сте доживотен сенатор. Смятате ли, че избирателната система в Италия трябва да се промени, защото проучвания за изборите през май показват, че те ще произведат всичко друго, но не и стабилно правителство, което да може да извърши реформи, които да вкарат италианската икономика в пътя на стабилния растеж?

– Смятам, че избирателната система се нуждае от промени, защото има недостатъци и не прави тясна връзка между двете камари на парламента – Сената и Камарата на депутатите. Така че да, аз подкрепям промяната. От друга страна, не поддържам мнението, че повечето проблеми на италианското общество и на италианската икономика имат нещо общо с италианските институции, с конституцията и с избирателния закон. Смятам, че има по-дълбоки проблеми, както и в други страни, които са свързани с укриването на данъци и с корупцията. На тези два проблема бе отделено внимание през последните пет или шест години с по-голяма решителност, отколкото в миналото. От голямо значение е усилията да продължат с още по-голяма решимост, за да се направи опит да се изкоренят тези прокази, които според мен, според италианското общество и според бизнеса са по-важни за растежа и заетостта, отколкото институционалните аспекти.

Текстът е публикуван в брой 41/2017 г. на списание "Икономист" от 13 октомври, който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.