Пари за нищо

Най-лесният начин да накараш един икономист да се изсмее сардонично, е да сравниш финансите на страната със семейния бюджет. Опростенческо и погрешно е, ще каже той, политиците да твърдят, че една държава „трябва да живее според възможностите си“.

В нов работен доклад* обаче на Националното бюро за икономически изследвания Патрик Болтън и Хайчжоу Хуан правят различно сравнение: между финансите на правителството и на една компания. Бизнесът може да се финансира по три начина: чрез вътрешни фондове (неговите приходи), чрез заеми и чрез ценни книжа (емитирането на нови акции). В първите два случая лесно може да се види аналогия с държавата: правителствата събират пари от данъци или ги заемат под формата на държавни облигации.

Но най-фрапиращата идея в доклада е, че националният еквивалент на ценните книжа са „фиатните пари“ (неконвертируемите пари, превърнати в законно средство с правителствен указ). Правителствата могат да емитират пари, които да се използват за погасяване на дълг и плащане на данъци – понятието „фиат“ идва от латинското наименование „нека бъде направено“. Ценните книжа предоставят на притежателите им права върху активите и печалбите на дадена компания; парите дават на притежателите им (гражданите) права върху стоките и услугите, произвеждани от съответната държава.

Инфлацията може да бъде обяснена с друга аналогия. Ако дадена компания емитира акции за нови инвеститори на по-ниска цена от истинската им стойност, притежанията на съществуващите акционери поевтиняват. „По подобен начин, когато дадена държава емитира повече пари на нови притежатели, като добавя по-малка продукция от тази, покривана от покупателната способност на парите, съществуващите притежатели на пари разводняват притежанията си пропорционално на трансфера на стойност“, пишат авторите.

Двамата правят паралел с добре известна концепция в корпоративните финанси – теоремата Модиляни – Милър. Франко Модиляни и Мъртън Милър предложиха, в отсъствието на редица сложни фактори, като данъците и разходите за банкрутите, стойността на дадена компания да не се влияе от начина на финансирането ѝ.

По-конкретно: стойността на една компания представлява комбинираната стойност на нейните акции и облигации. Притежателите на облигациите могат първи да претендират за нейните парични потоци. Ако компанията внезапно емитира голям брой облигации, акциите ѝ ще станат по-рискови и стойността им ще спадне, но цялостната стойност на предприятието няма да бъде променена.

С помощта на математически способи авторите показват, че подобен аргумент може да бъде приложен към националните финанси. Да предположим, че една страна иска да инвестира, за да подобри производствените си възможности. Тя може да избере да финансира тези инвестиции, като сключи заем в чуждестранна валута или като емитира фиатни пари. В икономика без „търкания“ не би трябвало да има значение кой от двата варианта ще бъде избран. По този начин се прилага версия на теоремата Модиляни – Милър.

Разбира се, че в реалния свят ще има търкания. Едно от тях е страничният ефект на инфлацията. Той може да не представлява проблем в една идеална икономика. Да си представим разделяне на капитала; някои компании с висока номинална стойност на акциите емитират нови акции на пропорционална основа. Така че компания с 10 милиона акции, търгуващи се по 500 долара всяка, може да издаде още 10 милиона акции; цената би трябвало да падне на 250 долара на акция и общата стойност на компанията ще остане непроменена. Никой не губи.

Ако правителствата, емитиращи нови фиатни пари, могат да ги разпределят поравно на всеки гражданин, могат да бъдат приложени същите аргументи. Вместо това обаче тенденцията е правителствата да използват новите пари, за да купуват финансови активи, стоки или услуги. Така че ползите не са разпределени поравно. Това е реалната цена на емитирането на фиатни пари – прехвърлянето на богатство от едни граждани на други.

Заемането на пари обаче също носи рискове. Страна с твърде високо дългово съотношение може да изпадне в неплатежоспособност по задълженията си в чуждестранна валута. Резултатът може да е шоков: много по-високи лихви или загубен достъп до кредитните пазари, които могат да нанесат вреди на икономиката. Така че, когато дадено рационално правителство финансира инвестициите, то избира между рисковете от преразпределението, причинени от инфлацията, и риска от дефолт по чуждестранния му дълг.

Това е интригуващ начин за формулиране на дебата, особено в светлината на масовото използване на количествено улеснение от централните банки, след като финансовата криза избухна през 2008 г. Това предизвика по-малка инфлация, отколкото мнозина се опасяваха, което накара някои икономисти да твърдят, че има слаби ограничения върху способността на правителствата на богатите страни да финансират разходите си, стига централната банка да поиска да емитира фиатни пари на воля. Това, което има значение обаче, е доверието. Държавите могат да намерят готови купувачи на техните дългове и желаещи притежатели на техните пари. Докато в един момент няма да искат да ги приемат повече. Прогнозирането на този момент е деликатната задача както за икономисти, така и за хора от други професии.

* „Капиталовата структура на нациите“ (The Capital Structure of Nations), работен доклад на Националното бюро по икономически изследвания

© 2017 The Economist Newspaper Limited. Всички права запазени от The Economist, преведено от S Media, публикувано по лиценз. Може да намерите оригиналната статия на английски на www.economist.com

Текстът е публикуван в брой 32/2017 г. на списание "Икономист" от 11 август, който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.