Кирил Василев, културолог
На 10 май в София беше открит поредният паметник. Този път не е на средновековен български владетел, а на американския президент Роналд Рейгън. Инициативата за издигането на паметника, както обикновено, е на граждански комитет. Тя е одобрена от Столичния общински съвет. Паметникът е минал през конкурс, в чието жури са участвали представители на Съюза на българските художници и Съюза на българските архитекти. Процедурата е спазена. Както беше спазена и при издигането на паметника на цар Самуил, който се превърна в емблема на монументалния кич, който постепенно превзема не само столицата, но и останалите градове в страната.
Бюст-паметникът на Роналд Рейгън не свети, не пее и не намига на минувачите и затова не предизвика остра публична реакция като тази срещу паметника на Самуил. Естетически обаче паметникът на Рейгън е не по-малко озадачаващ. Авторът му Борис Борисов се е водил от един-единствен „пластически” принцип в работата си: Роналд Рейгън да е „като на снимка”, при това официална. Затова е отделил много време и усилия за перчема, бръчките и всички гънки по кожата на врата на 40-ия американски президент. Ако някой ви попита какво е социалистически реализъм, спокойно може да го отведете в Южния парк и да му покажете бюста на Рейгън.
Същинският проблем обаче е друг. Бюст-паметникът на Рейгън отново беше издигнат без сериозна обществена дискусия върху идеята и реализацията на паметника. Столичната община продължава да се придържа към становището, че общинските съветници са представители на гражданите в управлението на града, и щом те са решили, че трябва да се издигне даден паметник, това може да се счита за воля на самите граждани. Изглежда логично, но всъщност не е. Общинските съветници се избират за период от 4 години, а паметниците се издигат за столетия напред. Те са знаци на колективната ни памет и оформят колективната ни идентичност. Затова тяхното издигане трябва да стъпи върху много по-широк и дълготраен консенсус от този, който може да се постигне в един общински съвет. Мнозинствата в общинските съвети са краткотрайни и конюнктурни и нямат достатъчна легитимираща сила.
Хипотетично е възможно общинарите да подкрепят издигането на паметник, който е концептуално и естетически на много високо ниво, но за съжаление, практиката показва друго. Повечето от паметниците, издигнати през последните години в София и други градове на страната, са концептуално безпомощни и кичозни. Очевидно общинските съветници се справят зле и би трябвало да потърсят помощ от различните експертни групи в обществото, а и от по-широк кръг заинтересовани граждани, но те упорито продължават да не го правят. Не се вслушват дори в становището на създадените от самите тях експертни органи. В случая с паметника на Рейгън например Експертно-художественият съвет (ЕХС) към Столичната община е излязъл с критично становище, в което се казва: „... желанието на организаторите и съответно решението на СОС от 2011 г. за отбелязване активната роля на Роналд Рейгън за края на Студената война и цялостната му дейност чрез изграждане задължително на бюст-паметник и изключването на други художествени форми на почит и представяне на заслугите на неговата личност, и особено определената в конкурсната документация максимална височина от 3 м, са, от една страна, ограничаващи, а от друга, тласкащи участниците в конкурса към решения, внушаващи асоциации с подобни монументи на политически дейци, реализирани в България в един предходен исторически момент“.
Членовете на Съвета са били прозорливи, защото новооткритият бюст-паметник на Роналд Рейгън наистина много напомня на бюст-паметника на Леонид Брежнев, а и на много други бюст-паметници, които по-възрастните столичани си спомнят добре. С други думи, лошият резултат от конкурса е бил предизвестен от самото задание на инициативния комитет и това е било констатирано от ЕХС. Въпреки това обаче общинските съветници са подкрепили проекта. Това обезсмисля съществуването на експертния орган, защото неговите становища не се взимат предвид, но за сметка на това съществуването му легитимира решенията на Общинския съвет.
В тази ситуация няма друг начин да се накарат общинските съветници да се съобразяват с мнението на гражданите, включително и на експертите сред тях, освен публичния натиск. Това обаче изисква солидарни усилия, организационна култура, търпение и упорство, които, за съжаление, рядко се срещат в нашето общество. Засега възмущението от кичозните паметници се изразява, когато те вече са издигнати. Професионалните общности на художници, архитекти, историци, културолози, които имат специално отношение към този проблем, не търсят изпреварваща информация за бъдещите проекти и не алармират съгражданите си, когато става въпрос за очевидни недомислици, за да могат те да реагират адекватно и навреме.
Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.
