Трудният успех на откритите сцени

Автор: Екатерина Титова

Заплахата от преобразуването на осем театрални сцени в „открити“ преди година предизвика силно възмущение сред театралната общественост. След последните нововъведения в Закона за закрила и развитие на културата съществуват три модела на театрална дейност – репертоарен театър, открита сцена с продуциращ театрален център (или театрална лаборатория) и проектно финансиране. Откритата сцена, или т.нар. продуцираща сцена, работи с постоянен технически персонал и директор, като на нея се канят външни продукции или тя копродуцира такива. Единствената открита сцена в България в момента е столичният театър „Сълза и смях“.

Мениджърът на открита сцена „Сълза и смях“ Вельо Горанов - актьор с близо 50-годишен опит, от които 25 години зад граница, играл на над 2000 сцени, споделя пред „Икономист“ своите виждания за този нов за България модел на театрална дейност, който отдавна работи в редица европейските градове: „Заложих на една обикновена дума – открита сцена, т.е. залата е открита за всички. Всеки сам си определя колко ще струват билетите, каква реклама ще си направи и дали може да съществува при тези условия. Аз давам сцената, която трябва да бъде платена“.

Свободата всеки да поставя на сцената, каквото реши, и липсата на подбор очертава доминацията на комедийния жанр в постановките, което събужда въпросите за качеството на продукциите, преобладаващо оскъдния декор и липсата на драматичен театър. Но вече май и тук нещата се преобръщат. „Има много голяма промяна в интереса на публиката, преди се търсеха предимно “мечки”, които хората виждат по телевизията, докато сега се търсят по-качествените комедии”, казва Горанов.

Според актьорa Александър Кадиев, който в момента играе в три постановки в „Сълза и смях“, „свободната сцена винаги води след себе си много условен критерий, позволяващ да се играят всякакви постановки, докато в щатния театър има повече стил при подбора на пиеси, има повече единност“. И очертава съвсем простите и видими за всички разлики: в държавните театри пиеси поставят едни от най-добрите режисьори на България, което не може да се случи на откритата сцена; свободната сцена е предназначена повече за хората, а щатния театър освен за публиката, е и за самото изкуство, за театралните постижения; комедийният жанр е преобладаващ в „Сълзата“, защото, щом като всеки си плаща всичко, се предлагат продукти, които са качествени, но са по-лесно разпознаваеми от публиката.

Постоянно разпродадената зала доказва, че „Сълза и смях“ е едно успешно начинание. Интересът на актьорите към тази сцена се увеличава до такава степен, че започват да се играят по две постановки на вечер – една от 19 ч. и една от 21 ч., а трупата, която е на щат, започва да поставя представления през почивните дни – в 11 ч. и с намалени билети по 4 - 5 лв. за хората, които не могат да си позволят да ходят на театър. 30% от приходите отиват в дома за актьорите пенсионери, останалата част са хонорар за играещите.

Този пример за успешно реализирана открита сцена в столицата все пак не гарантира успех при прилагането му в по-малките градове в страната. Мениджърът на „Сълза и смях“ предлага оздравителен план за българския театър чрез програмата „Мелпомена“, финансирана от социалното министерство. Тя осигурява минимална заплата на актьори, играещи в театрите. За 2015 г. по нея са финансирани 202 актьори. Театрите в по-малките градове, които решат да станат открити сцени, трябва да бъдат подпомогнати по тази програма, разбира се, при определени условия – дадена трупа може да кандидатства по нея само ако вземе две „мечки”, които да привличат публиката, както казва Горанов. Но тези две звезди трябва да имат дубльори, така че ако те са заети, постановката да не падне. По този начин се отнема възможността директорът на театъра да назначава своята трупа, а екипът се избира от режисьора, който носи цялата отговорност. Актьорите ще получават минималната заплата за страната, но когато започнат да играят, ще получават и хонорар. „Тази програма, разбира се, трябва да бъде допълвана чрез кандидатстване по проекти. Заобикалящата ни среда е много динамична и ние трябва да бъдем в крак с нея“, казва Горанов.

Разликата в цената на билетите между държавните и частните театри идва от субсидирането – държавните получават пари за всеки продаден билет. „Те свалят цените на билетите, защото тях ги интересува бройката, която са продали, за да получат съответното финансиране. За да компенсират, останалите театри вдигат цените. Ето защо ние искаме по 50 стотинки за продаден билет от държавата и ако министерството не ги даде, ще заведем дело за дискриминация“ – категоричен е Горанов. Докато според Александър Кадиев не трябва да има субсидии за частните театри, „защото това е частна инициатива и принципът й е „кой колкото си изкара“.

Театрална къща „Вива Арте“ поставя четири постановки на сцената на „Сълза и смях“ – „Третото око“, „Малка комедия“, „Опасност за живота“ и „Бившата жена на моя живот“. Ето какво споделя мениджърът на продуцентския център Александър Александров: „Никъде по света няма толкова много държавни театри на глава от населението и решението е не да изчезнат, разбира се, но да бъдат трансформирани в открити сцени с малко администрация, която да менажира и продуцира спектакли. „Сълза и смях“ е единствената открита сцена, но тя не е достатъчна – трябва да има още поне два-три такива театъра в София“.

Средната цена на билетите за постановките на „Вива Арте“ е 14 лв., а залата разполага с 430 места. „При напълно разпродаден салон приходите от билетите са 5000 – 6000 лв., но средно са 4000 – 5000 лв. От тях плащаме наем на залата, хонорар на артистите, хонорари за техническите лица, които поддържат звука и осветлението, и рекламната кампания. Печалбата, която ни остава, е между 500 и 800 лв., с която започваме подготовката и реализацията на следващата постановка“, казва Александров. С което доказва, че след като откритите сцени вече имат настояще, то определено имат и бъдеще.

Вельо Горанов:

Вече правя програмата за 2018 г.

„Когато заех тази длъжност, събрах всички мениджъри, които имат трупи, и им поисках график за три месеца напред какво ще играят при нас. Всички възроптаха, защото чакат първо Народния да си направи програмата, след това другите театри, и когато актьорите са свободни, тогава те дават свободните дати. Това не ме устройваше и веднага назначихме актьори, които можем да викнем да играят, в случай че падне постановка. Чрез създадената система за предварителна заявка желаещите трупи да играят на сцената се увеличиха и в момента имам програмата до края на цялата 2017 г., и започвам да правя програмата за 2018 г. За всеки ден има по две-три представления, в случай че някое падне, да се замени с друго“.

Текстът е публикуван в брой 12/2017 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.