Римските императори са движели най-добрата PR кампания в историята

Автор: Джак Дойл / сп. Ozy 

Как се управлява една от най-големите империи в историята, простираща се на площ от хиляди километри, и включваща в себе си десетки езици, цветове на кожа и култури? Със знаменитост начело, ето как.

Да, римляните са първите гурута на обществения образ и публичността.

Преди Римската империя да се сформира през 1 в. пр. н. е., Рим е място на обществени безредици и конфликти. След убийството на Гай Юлий Цезар, различни фракции започват битка за надмощие, водеща със себе си финансова нестабилност, насилие, съперничество и партизанска политика, която би накарала дори някои съвременни правителства да изчервят бузи. За римските оракули нещата били ясни – боговете сигурно са гневни – а решението? Да създадат нови богове.

Октавиан Август, осиновеният син на Юлий Цезар и първият император на Римската империя, се оказва факир във връзките с обществеността. За да укроти народа си и да избегне кръвопролитията, в които губи живота си неговият баща, той нарича себе си „първият гражданин“, наместо „диктатор“, и заявява, че Рим остава република. За да почете паметта на баща си, Октавиан предприема нещо, което впоследствие утвърждава основите на Римската империя – той обявява Юлий Цезар за божество.

И така започва традиция, която продължава векове наред – римските императори стават богове, най-често посмъртно. Разполагащи с порта към света на божественото, римските императори придобиват чувство за непогрешимост, утвърждавано постоянно от привидните доказателства за тяхното безсмъртие, присъстващи в ежедневието на римския народ. Водейки началото си от управлението на Октавиан, „имперският култ“ се налага в цялата Римска империя, като облиците на владетелите и техните семейства започват да се появяват по монети, в храмове, обществени бани, театри и площади. Казват, че всички пътища водели към Рим, а за тези, пътуващи в земите на съвременна Испания, Великобритания и дори Близкия изток, било много добре познато лице – на техния владетел и бъдещ бог – да сочи пътя им към дома.

        Октавиан Цезар

Дори божественото има своите граници

Дори на фона на култа, в който се издигат днешните знаменитости, да се наречеш бог си е несъмнено крайност – само вижте как бе приета песента на Кание Уест „Аз съм Бог“. Както историкът Чарлс Кинг изтъква, богохулството е било по-лесно постижимо и приемано от масите, защото по това време заедно са съществували различни вероизповедания, а думата „култ“ не е имала негативната конотация, която носи днес.

Нека бъдем наясно обаче – да си бог никога не е лесно, а римските императори трябвало да застанат в центъра на „божествените прожектори“ още приживе.

Но дори божественото, поне от този тип, си има своите граници. Някои императори се перчели с божествения си статут и, така да се каже, били запращани от върховете на Олимп по стръмните ѝ, каменисти склонове. Император Нерон отворено флиртувал с божественото, което никак не се нравело на неговите аристократи. Той дори си построил палат от злато, т. нар. Златна къща (Domus Aurea), където поставил огромна, 36-метрова, статуя на самия себе си. За негово нещастие, безсмъртието и управлението му приключили бързо в една от последвалите кръвопролитни граждански войни.

Това, което Нерон не успял да схване, било, че римският имперски култ не бил така буквално заинтересован от осигуряването на божествен статут някому, а от изграждането на образ, който народът да почита и уважава, оставайки сплотен под него.

Дори преди хиляди години, един известен политик е трябвало да бъде здраво стъпил на земята, за да изгради нужния имидж. Е, нужен му е бил и тандем от луди оракули, но те си имат и съвременните съответки.