Как драконовските мерки помогнаха на Австралия да се пребори с нелегалната миграция

Автор: Алексей Наумов, "Лента"

Докато лидерите на европейските страни се чудят по какъв начин да се справят с мигрантската криза, Австралия предлага готово и ефективно решение. Максимално строгата политика по отношение на незаконните имигранти не получава одобрението на правозащитниците, но предпазва страната от безброй лодки с нечакани гости. Руското онлайн издание “Лента” научи подробности за приема на мигранти на Зеления континент.

Папуа Нова Гвинея – новата Австралия

“Вече всеки, който търси убежище и пристига в Австралия с лодка, няма да получи нито един шанс да се засели в страната ни. Ако той наистина е бежанец, ще му бъде разрешено да се настани в Папуа Нова Гвинея”, така през 2013 година тогавашните премиери на Австралия и Папуа Нова Гвинея анонсираха възобновяването на политиката на “Тихоокеанското решение”, която трябваше да премахне потока от неканени гости на Зеления континент.

Нежелаейки да ги приема на територията си, още през 2001 година Канбера сключи договор с едни от най-бедните си съседки: Науру и Папуа Нова Гвинея. В рамките на споразумението на територията на основната държава и на гвинейския остров Манус се създадоха специални центрове за прием на бежанци, където австралийският военноморски флот превозва всички желаещи да получат убежище и делата им се разглеждат от австралийски държавни служители.

Изглежда сякаш това решение е изгодно за всички страни: Австралия прекъсва потока от нелегални мигранти, а бедните страни получавата допълнително финансиране. Декларираше се, че това се прави за безопасността на самите бежанци, които често загиват по време на опитите да стигнат до Австралия със стари лодки.

Тогава Канабера постигна това, което искаше: от септември 2001 година до началото на 2008 година 1637 нелегални имигранти бяха разположени в специални центрове и потокът от бежанци почти прекъсна. Обаче пак бяха необходими средства за поддръжка на центровете. Правителството на лейбъристите през 2008 година тържествено се отказа от “Техоокеанското решение”, но бе принудено да се върне към него след няколко години, когато поток от разбрали за помощите мигранти отново се устреми към австралийските брегове.

Този път "въжето се затегна" още повече и бежанците загубиха дори минималния си шанс да се заселят на Зеления континент. Затворените преди центрове отвориха врати отново, а парите от австралийската хазна отново бяха добавени към бюджетите на съседни страни.

“Подкованият ботуш” на австралийския национализъм

Драконовият режим за мигрантите бе установен окончателно от дошлия на власт през 2013 година премиер Тони Абът. Той анонсира замяната на “Тихоокеанското решение” с нов план – “Суверенни граници”. Промяната на името не бе случайна: контролът над осъществяването на операцията бе предаден на генерал лейтенант Ангъс Кемпбъл.

Този път австралийското правителство достигна до “окончателно решение относно мигрантския въпрос” с наистина стратегически размах. В индонезийски села, откъдето лодки с мигранти се насочваха към австралийския остров Рождество, се провеждаха пропагандистки кампании. Наемаха се информатори, които съобщаваха за потенциални контрабандисти, а в някои случаи властите дори плащаха за информация за трафик на бежанци.

Стигна се дотам, че австралийското правителство изкупуваше стари лодки, за да не ги продават собствениците им на контрабандисти. Ако лодка с мигранти бе забелязвана в териториални води на Австралия, кораби от военноморския флот я изтегляха обратно до индонезийските брегове – често нарушавайки националния суверенитет на тази страна. Моряците дори бяха освободени от формалното задължение да проявяват “необходимата предпазливост” при транспортиране на бежанците обратно.  

Ако мигрантите успееха да достигнат бреговете на страната, биваха "натовавани" в надуваеми лодки и изпращани обратно към Индонезия или Шри Ланка. Центровете в Науру и Папуа Нова Гвинея продължаваха да работят, бе сключено споразумение за изселване в Камбоджа на бягащите в Австралия мигранти.

“Там бе абсолютно, абсолютно, абсолютно ужасно. Четирима души живяхме в една стая с размери два на два! Австралийското правителство не се интересуваше от повечето ни човешки права. Изобщо не мислеха за нас”, споделя в интервю за Би Би Си Нюз Ахмед, един от арестантите в мигрантския лагер на остров Манус.

Разположените в този комплекс бежанци отказвали да се хранят, зашивали си устите, гълтали бръснарски ножчета и се бунтували – в резултат на безредиците дори загинал един иранец. Нищо не помогнало – властите на Австралия не отстъпвали, въпреки рязката критика от страна на правозащитниците.

По данни на миграционната служба на 13 януари 2016 година в центровете за мигранти се намират 1807 души. “Средният срок за задържане на хора под арест е 457 дни”, хладнокръвно се отбелязва в отчета. При това общият брой бежанци постоянно намалява: през януари 2013 година те са били почти седем пъти повече.

Лагери, неподходящи за чужди очи

Центровете за бежанци са практически затворени за медиите – таксата за журналистическа виза в Науру струва седем хиляди долара, а в случай на отказ парите не се връщат. На адвокатите също не им е лесно: през 2014 година един от съдебните защитници посети лагер на остров Манус, за да се срещне с клиент, но той не бе допуснат до територията, а след това бе депортиран от Папуа Нова Гвинея, заради отсъствие на лиценз.

За да премахнат напълно неудобната тема за лагерите от обществото, през 2015 година властите в страната приемат т. нар. “Закон за гранична служба”, според който, ако австралийски работник разгласи информация за живота в мигрантския лагер, му се налага наказание до две години затвор. Изключение се прави само за информация, която може да спаси живот или да предотврати посегателства върху здравето на затворника. 

Живот зад решетките и транзит за никъде

Междувременно мигрантите имат какво да разкажат: през декември 2015 година 600 затворници от центъра в Манус подписват колективно писмо, в което молят за помощ, за да се самоубият. Те искат от премиера Малкълм Търнбул кораб, от който да се хвърлят в открития океан, газова камера или смъртоносна инжекция.

"Помолихме за помощ по-рано, нашите искания за освобождаване не бяха чути. Осъзнахме, че между нас и боклук няма почти никаква разлика, ние сме просто един куп роби, живеещи в адски условия. Единствената разлика е в това, че ние много скъпо излизаме за австралийските данъкоплатци, а за политиците, желаещи “да спрат лодките” вече изиграхме своята роля. Всъщност, нас ни измъчват и травмират, опитват се да ни пречупят”,- пише в обръщението.

Журналисти от “Вайс нюз” успяват да се свържат с автора на писмото – иранеца под псевдонима Махмуд и го разпитват за условията на живот. По думите му персоналът непрекъснато им казва, че нито една страна в света няма да ги приеме и настоява бежанците да се завърнат в родината си. Веднъж на три дни им позволяват под охрана да се обадят по телефон или да посетят ограничен брой уеб сайтове.

Затворниците са хранени, позволява им се да си вземат душ, да комуникират един с друг, но ги държат зад бодлива тел и под постоянно наблюдение, лишавайки ги от всякаква надежда за бъдеще. “Хората тук полудяват. Те се бесят, правят гладни стачки, самонараняват се. Уморен съм от себе си", заключи Махмуд. Качеството на храната за мигрантите също поставя въпроси: в края на 2015 година повече от сто души получават хранително отравяне. Голям шум вдига и случай, при който един “гостенин по принуда” намери в порцията си с ориз човешки зъби.

Ястието с човешки зъби, предизвикало възмущение сред обитателите на центъра на остров Манус / theguardian.com

Междувременно официално признатите бежанци живеят малко по-добре: тях ги освобождават от лагера за незаконни мигранти и ги прехвърлят в транзитен център, където те трябва да чакат преселване в Папуа Нова Гвинея. Плановете за такова уреждане се извършват много трудно, и повечето остават там на практика завинаги. На тях им позволяват да се предвижват по територията на острова, но да го напускат и дори да работят, им е забранено.

Афганистанецът Мосхан, един от затворниците в транзитния център, разказва за живота си в интервю за вестник ”Гардиън”. По думите му той редовно е подлаган на тормоз както от страна на местните жители, така и от страна на служители на миграционните служби на Папуа Нова Гвинея, които искат от него да се махне от страната, и го бият.

"Аз не искам пари. Аз не искам да отида в Австралия. Искам да отида където и да е, но да има свобода. Свобода, имам нужда само от свобода", казва Мосхан.

Политика на национален консенсус

"Никакви морализиране на тези, които не са наясно с катастрофалната политика на отворените граници, няма да доведе до резултати", гневно увещава австралийските сенатори ръководителят на Службата за миграция и граничен контрол Майкъл Пецуло след историята за уж изнасилено на територията на един от лагерите петгодишно дете.

Тези слухове са опровергани, но постоянно звучи критика към австралийската политика по отношение на нелегалните мигранти: от жестокостта ѝ са недоволни и Върховният комисар на ООН за бежанците, и “Хюман Райтс Уоч”, както и други хуманитарни организации. Своите претенции изразяват и служителите в миграционните лагери от местното население на Науру и Папуа Нова Гвинея.

Палатки за мигранти на остров Манус. Тук водят повечето от пристигналите на остров Рождество бежанци / Getty Images

Те смятат, че страната им няма изгода от центровете за мигранти и наетите на работа в тях австралийци имат картбланш за всякакъв вид насилие. Така например, през август 2015 година “Гардиън” съобщи за изнасилване на една от местните работнички от представители на австралийския персонал, при това заподозрените бяха бързо прехвърлени в родината им още преди да започне пълноценно разследване.

Независимо от това и коалицията от десни партии, и лейбъристите изглежда са удовлетворени от тази ситуация: за облекчаване на режима се бори само Зелената партия, която има само едно място в Камарата на представителите и десет места в Сената. На 2 февруари 2016 година Върховният съд на Австралия потвърди правото на властите да задържат нелегални имигранти в лагери извън страната и даде съгласието си за депортиране на 267 мигранти, които чакат да бъдат изпратени в Науру.

Те имат малък шанс да избегнат съдбата на други бежанци: на 18 февруари новозеландският премиер Джон Кей пристига в Канбера за преговори с Търнбул. Той иска да предложи да ги преселят в Нова Зеландия, като част от задълженията на тази страна е всяка година да приема по 750 мигранти.

Това не е прецедент: през 2013 година, при премиерския мандат на Джулия Гилард, Канбера даде съгласието си да приеме 150 човека, но нейните наследници спряха тази практика, страхувайки се от нов приток на незаконни имигранти, които желаят да се установят в Австралия или Нова Зеландия.

Очевидци отбелязват, че бруталното отношение към мигрантите, което изглеждаше по-рано като оръжие на маргиналите, сега става все по-популярно сред европейските политици. Въпреки това, степента на проблема, пред който се изправя Европа, е съвсем различна, и е малко вероятно австралийският опит да помогне на властите на 28 държави членки на ЕС.