Защо „Ислямска държава“ ще се разпадне от само себе си

Автори: Илай Бърман, Джейкъб Шапиро / сп. „Политико“

В засилващия се обществен дебат за „Ислямска държава“ е лесно да се фокусираме върху нещата, които не знаем: вечно изплъзващия ѝ се лидер, неясните връзки на групировката в чужбина, отвратителната пропаганда, която все се появява от някъде в интернет. Много от фактите предполагат съществуването на някаква мистериозна терористична организация с апокалиптична идеология, която се стреми да напада навсякъде, включително и в САЩ.

Съобщенията за „Ислямска държава“ са изключително непоследователни, нейните лидери рядко се появяват на обществени места, а мощната ѝ пропагандна машина в социалните медии затруднява разпознаването на реалните факти.

Да решим какво мислим за „Ислямска държава“ е изключително важно, когато взимаме решение как да се борим с нея.

Президентът Обама заяви, че планира да продължи по досегашния път като засили политиката си там, която може да наречете „Ограничаване плюс“: да задържи разширяването на групировката в Сирия и Ирак, както и да ускори нейното разгромяване с постоянни въздушни удари и подкрепа за съюзниците в региона. Критиците му, междувременно, призовават за други опции - да се позволи на местните сили да се бият срещу организацията, да се облекчат правилата за военни действия при въздушни удари, да се разположат американски спецчасти, както и да се стартира мащабна кампания с поне 20 хил. американски войници в директна битка на място.

Кое би било най-правилно? Отговорът зависи поне отчасти от това за какъв враг смятаме „Ислямска държава“ (ИД). Дали е терористична групировка с изключително добри ресурси, контролираща значителна територия, която използва, за да планира нападения, да намира нови бойци и да управлява сложна финансова мрежа? Или пък е новоизлюпена национална държава, която спонсорира терористични атаки? Ако смятаме, че е първото, тогава „ограничаването“ изглежда като странна стратегия, тъй като дори и ограничена, ИД ще може да продължи да подкрепя терористични нападения. Но ако смятаме, че е държава, значи всичко ще е много по-различно: това би била една отчаяна, бедна нация, която се опитва да води война на три фронта - с Ирак на изток, с кюрдите на север и със Сирия и други бунтовници на запад.

Да, неяснотата около ИД е реална, но всъщност знаем много за нея като нация. Тя не публикува статистически данни, нито общува с Организацията на обединените нации, но определено разполага с  бюрокрация и множество нейни документи са били открити и публикувани. Дистанционното сателитно наблюдение ни позволява да правим приблизителни оценки на населението на нейна територия, както и да анализираме икономическата ѝ дейност преди войната, както и тенденциите в производството на петрол. А редица качествени репортажи хвърлиха светлина върху много от ежедневните практики на управление на групировката.

Взети заедно, тези доказателства предполагат, че най-полезно би било да гледаме на ИД като на държава. Не като на държава с признати граници, а като на структура, която има нужда да контролира територия, за да поддържа посланието си, пропагандата си, както и силата си. И ако е държава, добрата новина е, че е изключително слаба: географски е уязвима, с неустойчиви ресурси и тежък проблем с населението. Когато решаваме как да се изправим срещу нея, има три важни точки, които трябва да разберем.

Пари

Първото нещо, което трябва да признаем за ИД, е, че има трудно решим финансов проблем.

Постоянно слушаме за паричните потоци, които се вливат в нея. Със сигурност са големи за терористична групировка, но същевременно са недостатъчни за една държава. В началото на съществуването ѝ, чувахме много за нейните приходи от петрол, а според последните оценки (очевидно екстраполирани от данните за една провинция за един месец) годишните ѝ приходи само от петрол се равняват на 500 милиона  долара, въпреки, че добивът на нефт и газ не е устойчив източник на финанси. Производството на петрол спада, защото групировката не разполага с достатъчно инженери, пък и инфраструктурата ѝ е бомбардирана. А и петролът, който ИД продава, би трябвало да е с огромна отстъпка спрямо цените на световния пазар, поради санкциите и физическите ограничения за транспортиране на продукта до световните пазари.

Алтернативният източник на финанси, който прикова световното внимание, е разграбването на антики, тъй като ИД контролира територия, важна за световното културно наследство. Но плячкосаните съкровища не могат да запълнят огромната финансова черна дупка. В дългосрочен план предлагането е ограничено. В краткосрочен план ако групировката наводни пазара с антики, за да спечели набързо (нещо, което още не е направила, доколкото знаем), цените ще се сринат.  Освен ако търсенето на такива стоки е достатъчно гъвкаво, което пък изглежда малко вероятно.

Така ИД остава с основния си източник на финансиране: заграбването на средства от населението под неин контрол. Това е стандартна практика за бунтовническите групировки - стоят с оръжия по пътните барикади и нахълтват при бизнеса, като изискват пари или директно конфискуват стоките. Но изнудването и грабежите също е неустойчив метод, защото най-продуктивните и богати жители бягат, взимайки със себе си и капитала си (и човешки, и материален), инфлацията подрива взетите данъци, а хората, които се облагат с най-високи такси и данъци, спират да инвестират в производствени дейности.

Хора

Различни карти предоставят данни за населението в регионите, контролирани от ИД. Има два научно потвърдени метода за оценка за населението, които съчетават данни от преброяването на населението със сателитни изображения. Заедно картите и прогнозите сочат, че районите, които ИД облагат с данък, преди войната са имали население между 2,8 милиона и 5,3 милиона души.

Но има огромни изселвания от територията на ИД. Бежанците са толкова много, че пропагандната машина на терористите напада тези, които бягат.

Не е изненадващо, ако се замислите: управлението е лошо, човешките права не са защитени, а правилата се променят постоянно. Има много разкази за това как организацията принуждава хората да останат, а и има голямо напрежение между местните бойци и чужденците, които получават по-добро отношение. Резултатът за ИД като държава е огромно, ощетяващо изтичане на човешки капитал.

Сега очевидно групировката набира нови хора към каузата си. Но хората, привлечени от глобалната ѝ пропагандна система, са най-вече нискоквалифицирани идеолози и бойци, а не инженери, ръководители и предприемачи. Именно от такива се нуждае една икономика, за да процъфтява.

Способностите на режима

Дори и да не се изтощи и ресурсите ѝ да не пресъхнат, ИД е обречена като държава. Съвременната история ясно показва, че неуравновесените авторитарни режими винаги имат ужасни икономики и слаб растеж. Икономиката на всяка държава през последния един век, която е имала управление базирано на изнудване и грабежи (високи и непредвидими данъци, прилагани от автократични лидери, които преразпределят средствата между приближените на режима лица), се е разпаднала с течение на времето. 

Ръководните институции на ИД са ужасни от гледна точка на икономическата активност: предлагат недостатъчни права на собственост, непредсказуеми данъци, не инвестират в човешки капитал, не предлагат кредитни пазари или достъпни застраховки. Освен ако лидерите на ИД не са измислили радикално нов начин на управление на производството, който никоя друга страна досега не е разработила, значи икономиката им ще произвежда малко.

Невъзможно е да се предскаже след колко време икономиката на държавата ще се срине, но с течение на времето този резултат е сигурен. Последните данни показват все по-тежки условия.

Този проблем е засягал държави, далеч по-легитимни от ИД. Зимбабве е най-очевидният пример за една държава, която е била богата, преди институциите ѝ да я обрекат на стагнация и упадък. Страни като Зимбабве не изчезват от картата, отчасти защото са част от една глобална система, която цени стабилността и в крайна сметка им помага. Ислямска държава няма такава предпазна мрежа - никой няма да я спаси.

Като знаем всичко това и смятаме ИД за държава, политиката на „Ограничаване плюс“ наистина има смисъл. Борим се срещу една провалила се държава още в процес на строеж, която ще се спука, ако просто бъде ограничена и ще се срине още по-бързо под координирания икономически и военен натиск на своите съседи.

Разбира се, това виждане за ИД като за обречена държава не разглежда неотложните заплахи, които представлява, както в Близкия Изток, така и на Запад. До колапса си групировката вероятно ще удари с още повече терористични атентати на запад. Тъй като НАТО би могло бързо да смаже ИД, ако поиска, въпросът е колко атаки като тези в Париж ще бъдат избегнати с такива действия, а и на каква цена? И отговорът на този въпрос зависи от бдителността на западните разузнавателни служби. Ако приемем, че по-голямата бдителност може значително да намали рисковете, както в САЩ (където бяха предотвратени много атаки през последното десетилетие), това „ограничаване“ изглежда още по-добра опция.

Когато се взима решението дали да атакуваме или да ограничим групировката, има едно друго съображение, което все още не е получило достатъчно внимание - идеологическите ползи, ако ѝ позволим да се разпадне от само себе си. Никой вече не използва комунизма, за да обединява бунтовници с изключение на няколко малки групи в Индия. Рухването на комунистическите държави през 1990-те години демонстрира колко бе неефективна идеологията в една съвременна икономика. Както Роналд Рейгън правилно предвижда, да позволим на комунизма да се разпадне под вродените си противоречия би го дискредитирало завинаги.

Това, което значеше Съветският съюз за комунизма, това е и „Ислямска държава“ за джихадизма: най-чистото състояние на една пагубна идеология на управление, която между другото няма почти никаква връзка с исляма. Ако ѝ позволим да се провали сама, това би бил ясен провал на ИД като идея. Не би било същото при военно поражение от ръцете на западните сили. Предвид дълбоките ѝ структурни слабости и символичното ѝ значение в глобалната война на идеологии, най-добрата ни стратегия почти със сигурност е тази, основана на ограничаване. Тя ще позволи на идеологията на групировката да я унищожи от вътре - и по този начин по-бързо ще намери мястото си в историята, директно в кофата за боклук.