Мъж, прекарал 44 г. в затвора, не може да повярва какво се случва навън

През 1975 г., когато е само 25-годишен, Отис Джонсън бива съден за опит за убийство на полицай. Присъдата която получава е 44 г. лишаване от свобода.

Малко по-рано тази година, вече навършил 69 г., Джонсън бе пуснат на свобода и все още живее в шок с „новия свят“. Отдавна забравен е „простичкият живот на 60-те и 70-те години“.

В скорошно видео интервю за „Ал Джазира“, Джонсън разказва за изненадата и объркването си от дигиталната епоха, напълно подминала стените на килията му:

„Виждам всички тези хора по улиците, зяпнали разни устройства, с кабели в ушите, и се чудя как изобщо успяват да вървят без да гледат пътя?“

„И какви са тези малки слушалки в ушите им? Да не би в днешно време всички да са агенти на ЦРУ? Така беше през 60-те и 70-те, жици имаха само агентите“, разказва бившият затворник, наблюдавайки забързания човешки поток от пейка в Сентръл парк.

Джонсън ни представя интересен поглед над много аспекти от съвременния живот, които приемаме за абсолютна даденост.

След кратка борба с турникет на една спирка на метрото, той продължава пътешествието си под земята. Спира се пред един обществен телефон и си спомня: „Когато ме пуснаха, веднага исках да телефонирам и тогава видях, че струва 1 долар! Преди да вляза в затвора беше 25 цента. После разбрах, че вече никой не ги ползва тия телефони и без това“.

Джонсън няма сертификат за раждане, а връзка с близките си губи изцяло през 1997 г.

Пътешествието му през Голямата ябълка го отвежда в огромен супермаркет, много по-голям от тези, които си спомня, и отрупан с всевъзможни „странни храни“.

„Готови вечери, разноцветни напитки, толкова много странни неща. От време на време опитвам по нещо ново, любопитно ми е. Сини напитки, розови, зелени. Газирани, негазирани. Понякога си купувам, само защото изглеждат странно.“

Толкова голям избор имаш, че понякога е много трудно да си избереш. Фъстъчено масло и конфитюр в един буркан? Никога не съм виждал такова нещо.“

С падането на нощта, Джонсън, който живее сам и няма близки, излиза на разходка в парка, където често медитира:

„Сядам на някоя пейка и просто гледам хората. Знам, че не са ми длъжни. Никой  не е.“

„За всичко си има причина. Аз така мисля. Затова просто се пускам по течението и очаквам бъдещето, вместо да се лутам в миналото. Опитвам да не се движа назад, а винаги напред. Това е единственият начин да оцелея“.