”Човешки зоопарк”: Животът и смъртта на Черната Венера

Те я била първият експонат на „човешкия зоопарк“ – дори след смъртта ѝ останките ѝ са били показвани в музей. Една срамна страница в историята на Европа.

През август 2002 г. – 147 години след смъртта ѝ – многострадалното тяло на Саарти Бартман, по-известна като Черната Венера, най-накрая е транспортирано до родината ѝ, в Южна Африка, и погребано на уединен хълм до гр. Хенки.

Саарти жевее едва четвърт век и умира съвсем млада след пет години на унижения в столиците на просветена Европа. На историята ѝ е посветен грубият, натуралистичен, но същевременно и сантиментален филм „Черната Венера“ от 2010 г. на режисьора А. Кешиш.

 

„Щастливото“ робство

Никой не знае точната  рождена дата и името на малкото момиче, чиито родители са убити от бурите (холандски колонизатори) при превземането на поредното селище на хотентоти в източните части на днешен ЮАР. Но е известно, че в началото на XIX в. при „усвояването“ на тези територии практически всички племена на хотентотите били избити или поробени.

Момичето, което както е прието да се смята, се е родило през 1789 – 1790 г. е извадило късмет – не било убито. То станало робиня в семейството на богати бурски фермери, които живеели в района на Кейптаун. Нарекли я Сара, но ѝ викали Саарти. На езика африканс, който господарите ѝ използвали, това била ласкателно-презрителна форма от „Сара“.

Благодарение на музикалния си слух тя бързо усвоила езика на господарите си и можела да живее посредствен и по свой начин благополучен живот на една камериерка-робиня в богата къща, да има семейство и деца.

 

Обрат на съдбата

Но пристигналият във фермата английски хирург Уилям Дънлоп обърнал внимание на особеностите на фигурата ѝ (големи изпъкнали задни части и силно изразени полови органи) и предложил на брата на господаря на Саарти Хендрик Цезар да я вземе и да отведе този необичаен екземпляр в Лондон.

В племената на хотентотите в Южна Африка жените имат удивителна особеност: хипертрофия на задните части – до 2 метра обиколка. Тази аномалия днес е известна като стеатопигия.

Това се случило през 1809 г., две години след като в Англия е приет закон, който забранява робовладелството, тоест за пътуването до Лондон е трябвало не само официално разрешение на губернатора на Капската провинция лорд Каледон, за което той впоследствие съжалил, но и съгласието на самата Саарти.

Момичето, което по това време било почти на 20 г., било убедено, че в Лондон ще може да забогатее и Саарти се съгласява, като това предопределя бъдещата ѝ съдба.

 

„Човешките зоопаркове“

През 1810 г. Саарти е откарана в Лондон и започва да бъде показвана чисто гола на всички, които искат да се запознаят с особеностите на тялото ѝ.

Необичайни туземци са били докарвани от колониите и преди, но не било прието те да бъдат показвани срещу заплащане на всички желаещи. Именно с тези „изложби“ на „хотентотската Венера“ (така наричали Саарти в рекламните плакати) в Европа започнала позорната практика за създаване на „човешки зоопаркове“, която просъществувала до началото на XX век.

Последният „човешки зоопарк“ е организиран през 1958 г. в Брюксел на изложението „Експо“, където белгийците представили конгоанско село заедно с жителите му.

Никой не се и сещал, че това унижава човешкото достойнство, защото категории като хуманизъм, граждански права и свободи в просветена Европа не се разглеждали като нещо, което се отнася до диваците, за каквито се смятали африканците и туземците от други колонии.

 

Лондонският „договор“ с д-р Дънлоп

Когато разбират за унизителното и робско положение на Саарти Бартман, представители на аболиционистката организация (за премахване на робството) „Африканска асоциация“ се опитва да я освободи. За целта е трябвало да се докаже, че тя се намира в Лондон като робиня.

Но всички свидетелства представени в съда имали косвен характер, а самата Бартман на въпроса на съдията дали „се е показвала пред публика по свое собствено съгласие“ отговаря, че се е показвала без да бъде принуждавана в замяна на част от приходите от „изложбите“. От формална гледна точка това било истина: тя доброволно заминала за Лондон, като се съгласила да демонстрира себе си пред публика и наистина получавала някакви минимални суми за тези изяви.

В крайна сметка съдът квалифицирал отношенията ѝ с господин Дънлоп като „договор“ и въпросът бил приключен.

Четири години по-късно, когато лондонската публика загубила интерес към особеностите на Саарти, тя била продадена на французин на име Рео, който се занимавал с дресирането на животни.

 

Да видиш Париж и да умреш

Последните 15 месеца от живота си Саарти прекарва в Париж, където, също както в Лондон, е била показвана за забавление на публиката. Но условията за живот били по-лоши, а господарят – по-груб.

Но затова пък във Франция привлякла вниманието на мъжете учени. Те изучавали тялото ѝ, канели я да участва в „научни картини“ в парижката Ботаническа градина. Особено много внимание на Саарти отделял директорът на Националния музей по естествена история Жорж Кюве. Той се интересувал не само от физическите, но и от интелектуалните особености на Черната Венера, за което бил създаден специален отчет, в който се говорило и за прекрасната ѝ  памет и свободното ѝ владеене на холандски език.

След около година Саарти омръзнала на парижката публика и се превърнала в обект на истински присмех, карикатури и комедийни скечове. Те се пристрастила към алкохола, започнала да печели чрез проституиране и през декември 1815 г. починала от едра шарка или от сифилис, или от пневмония.

 

Живот след смъртта

Останките на Саарти не били погребани по християнски обичай, въпреки че през декември 1811 г. тя била покръстена в храм в Манчестър. Тялото ѝ било препарирано, разчленявано, изучавано и демонстрирано по време на лекции по антропология като „доказателство“ за това доколко негрите са близки до маймуните. Скелетът, мозъкът и други части от нея били поставени в спирт и до 1974 г. са били изложени в парижкия Музей на човека.

Всички искания за злоупотребата с тялото на Бартман да бъде преустановена и тя да бъде погребана в родината си, подети от 40-те години на минали век, биват игнорирани в продължение на десетилетия.

Едва след като излезлият от затвора Нелсън Мандела е избран за президент на ЮАР и в това си качеството през 1994 г. моли френското правителство да върне останките на Саарти в родината ѝ, във Франция темата започва да се обсъжда. И това се проточва цели осем години.