Преди трагедията ”Курск”: Подводниците и екипажите, които руският флот не спаси

В катастрофата с атомната подводница К-141 „Курс“ доста повече емоции предизвиква не толкова фактът, че хората от екипажа загинаха (което, за нещастие далеч не бе първата подобна трагедия със съветска подводница), а поведението на военните, които даваха в ефир информация, която днес трудно можем да наречем правдоподобна, пише Константин Богданов за изданието "Лента". Системата за специално (понякога откровено нехайно) отношение към личния състав в руските въоръжени сили е заложена отдавна, но именно обстоятелствата около инцидентите с подводници служат за най-добро доказателство за това.

 

К-141 „Курск“: те потънаха

На 12 август 2000 г.  на морския полигон на Северния флот на борд на атомната подводница „Курск“ се взриви торпедо. Подводницата се спусна и легна на дъното на дълбочина 108 м.

мястото, на което потъна „Курск“ / „Лента“

Доколкото можем да съдим от резултатите на разследването, проведено след изваждането на „Курск“, оцелелите след взрива на борда моряци са загинали няколко часа след катастрофата. Тоест още преди специалистите да се доберат до района на инцидента и да започнат работа.

Въпреки това, тези, които си спомнят онзи август, ще ни припомнят и няколкото дни на бодри разкази от страна на военните, които твърдяха, че „с екипажа е установена подводна звукова връзка“, а кислородът ще стигне до 17-ти или 18-ти август. Разбирайте го както си искате: или като представяне на един желан сценарий, вместо жестоката реалност, или че резултатите от разследването след изваждането на подводницата са били манипулирани и част от екипажа са останали живи минимум три дни след аварията.

контраадмирал Михаил Кузнецов с близки на моряците на „Курск“ / „Лента“

Няколко дни по-късно разказите за „установена връзка“ изчезнаха, като оставиха усещането за чудовищна неловкост. Едва на 19 август на мястото все пак бе допуснат норвежки спасителен екип (сега да си представим нещо подобно е дори невъзможно), които разполагаха с нужното оборудване. На 21 август те отвориха люка и съобщиха, че девети сектор (с който „бе установена връзка“) е пълен с вода и няма смисъл в него да се търсят оцелели.

„В Русия винаги са се отнасяли с безпощадно коварство към хората“, казва един от героите на романа на Валентин Пукул „Моонзунд“. Но едва когато се поинтересуваш от историята на съветското подводничарство разбираш доколко вярна е тази фраза.

 

К-19: неизпълнение на заповед

На 4 юли 1961 г. на около 110 км от норвежкия остров Ян Майен подводницата К-19 (първата съветска атомна подводница с балистични ракети) претърпява авария на един от реакторите. Възниква опасност за разтапяне на активната зона. Със собствени сили екипажът изгражда импровизирана нещатна система за охлаждане на реактора с питейната вода на борда. Участващите в монтажа ѝ осем души обаче са облъчени смъртоносно от радиация.

Подводницата изплувала на повърхността. Температурата на реактора паднала, но изтичането се увеличило и радиационният фон на К-19 скочил. Командирът Николай Затеев насочил плавателния съд на юг, към бреговете на Норвегия и подал сигнал за помощ с надеждата да се натъкне на някой, който да им помогне. Във водите на Атлантическия океан между Гренландия, Исландия и Великобритания (наричани GIUK gap) в този момент се намирала завеса от съветски подводници, които улавяли сигнала на К-19, но нямали заповед да напускат позициите си.

подводницата К-19 / „Лента“

Командирите на само две от тези подводници решили да се отзоват. Това били Жан Свербилов с С-270 и Григорий Васер с С-159. Те се приближили към радиоактивната К-19 и свалили екипажа. След това Свербилов поискал помощ по радиовръзката, а в отговор в ефира го смъмрили за това, че изоставил позицията си без заповед. Но механизмът бил задействан. На помощ се притекли есминци, прибрали моряците, а К-19 била отведена в базата с буксир.

Когато Свербилов и Васер получават званието „Герой на Съветския съюз“ Никита Хрушчов приема резолюцията „за аварии не награждаваме“. Вместо златна звезда Свербилов получава подарък часовник, който по думите на редица свидетели, спрял още на втория ден. Нито Свербилов, нито Васер имат успешна кариера във флота след тези събития.

Именно след този епизод се заговаря, че във флота не страдат от лъчева болест – само от „остър астеновегетативен синдром“. Но, както става ясно, съществуват доста по-сериозни последствия, които напълно биват засекретявани.

 

К-129: признати за мъртви

През март 1968 г., на 7-ми или 8-ми, все още не е известна точната дата, в северните части на Тихия океан и (750 км от Хаваите) изчезва дизеловата подводница К-129 с балистични ракети на борда. СССР официално не обяви за загубата на тази подводница.

Точната причина за инцидента с К-129 остава неизвестна; американски експерти, получили достъп до отломките ѝ, са стигнали до извода, че в шахтата случайно са се задействали двигателите на ракетите. Съществува и версия, че е възможно К-129 да се е сблъскала с подводница „Суордфиш“ на ВМС на САЩ.

Американците, получили достъп до отломките от подводницата, са определили мястото на трагедията. Възможно е на опашката на К-129 да е имало „американка“, която да е чула взрива (но се е сблъскала с К-129), или пък навигацията не е работила изрядно. През 1974 г. специалният съд „Гломар експлорър“ се опитва да извади К-129 от дълбочина близо 5,6 км. Но успешно се оказва изваждането само на част от подводницата: корпусът се разпаднал и американците се сдобили единствено с носовата част (1-ви, 2-ри и част от 3-ти сектор).

илюстрация / kiri2ll.livejournal.com

В тези останки са намерени шест тела на подводничари, които по-късно американците погребват в морето под химна на СССР. И тук Москва си спомня, че преди шест години една от подводниците ѝ е изчезнала и започва да се възмущава по повод заграбването на имущество и „оскверняването на братската могила“.

Отговорът на Вашингтон е подигравателно точен: а защо смятате, че тази подводница е ваша и че въобще можете да предявявате някакви претенции? Нима сте съобщавали за изгубена подводница? Не сте? В такъв случай това е безстопанствено имущество, открито от нас на дъното. При изваждането на останките бяха открити моряци, които ние идентифицирахме като съветски. Вие нищо не сте казвали за тях, затова ние ги погребахме, съгласно морската традиция.

Москва замлъква. В справките, които семействата на подводничарите от К-129 получават през 1968 г. фигурира формулировката „признат за загинал“ – без обяснения и подробности. Военната тайна е съхранена изцяло.

Самият факт, че тази подводница е потънала, е признат чак през 1992 г. През октомври 1998 г. Борис Елцин подписва указ за посмъртното награждаване на членовете на екипажа на К-129 с Ордени за храброст.

 

К-429: цената на плана за бойна подготовка

На събитията, разиграли се на 24 юни 1983 г. на борда на К-429 във водите на Камчатка, следва да се отдели повече внимание. Адмирал Евгений Чернов ги е изложил подробно в книгата си. Това е една от най-възмутително неловките истории в съветското подводно плаване, която превъзходно илюстрира царящите там нрави.

За закриването на „горящия“ план за бойна подготовка на дивизията, командването наредило спешно подводницата да бъде изведена в море за един ден за тренировка (торпедна атака срещу противникова подводница).

Но К-429 не била готова. За извеждането в морето нямало никакви показания освен нареждането на началството. Хората за екипажа се събрали от кол и въже: разнородна комбинация от членове на два основни екипажа на атомна подводница и моряци, придърпани от други три подводници. Някои от тях командирът Николай Суворов виждал за първи път на борда.

снимка / topwar.ru

Протестите му, както и тези на редица други офицери от щаба на флотилията не били взети предвид. На К-429 дали този „екипаж“ три (!) часа по-рано и ги пуснали в морето. Подводницата първоначално се отправила за диферентовка – поглъщане и преразпределяне на баластната вода, така че съдът да може да се потопи равномерно, без носът или кърмата да се накланят.

При потапянето не били затворени клапите на вентилацията на четвърти сектор. Според версията на следствието – заради грешка на екипажа. Според друга версия – заради индивидуалните особености на автоматичното управление (което може би е било настроено към ръчно). Щатният механик на подводницата знаел всички тези особености, но при това плаване той се водел „пасажер“ на борда, а на мястото му седял друг човек.

При потапянето К-429 веднага се пълни с вода и като камък потъва на дъното. Всички 14 души затворени в 4-ти сектор загиват. Останалите бил спасени благодарение на мичмъна Лещук, който разбрал какво се случва и херметизирал четвъртия сектор отвътре.

Подводницата легнала на дъното на дълбочина 42 метра. През отверстията на торпедата навън излезли разузнаватели: на борда знаели, че местоположението на подводницата е напълно известно, а и е трябвало тя да бъде посрещната. Но на повърхността нямало никого. Двамата изплували моряци стърчали четири часа, преди да бъдат подбрани от граничари, на които било нужно известно време, за да разберат, че това са техни съветски хора, а не „подводни диверсанти и средства на евентуалния враг“.

командирът Николай Суворов / my.mail.ru

Едва след всичко това флотът започнал спасителна операция, като към този момент Суворов и намиращия се на борда началник на щаба на дивизията Гусев (един от тези, които възразили срещу пускането на К-429) решили да изведат екипажа чрез торпедните сектори и аварийния люк на кърмата. Отвън вече дошла помощ. На повърхността изплували 104 души, по случайност загинали само двама.

В резултат на проведеното разследване Суворов – човекът, който най-много протестирал срещу пускането на подводницата в море – бил осъден на 10 г. затвор. Командването, което „огънало“ опърничавия капитан, за да запълни дупката в плана си за бойна подготовка, въобще не било обвиняемо по делото, и по-късно дори получило повишение.

През 1987 г. с амнистия Суворов е освободен от колония (затворнически лагер в Русия). За историята с К-429 става широко известно едва през 1993 г., когато Суворов разказва за случилото се пред журналисти на „Час пик“. Командирът умира през 1998 г. без да успее да дочака преразглеждане на делото срещу него.

 

К-219: крайният в Карибско море

Трагедията със стратегическия крайцер К-219 в Карибско море донякъде напомня на случилото се с К-429. Подводницата по спешност е пусната на вода, за да попълни броя на дежурните „стратези“: един от тях е трябвало да се върне, заради неизправност на ракетното въоръжение. Екипажът на К-219 бил върнат от отпуска, а 34% от целия екипаж бил докаран от други подводници – и така ги пуснали на вода. За справка: максималната норма на „чужди“ членове на екипажа е 30%, ако това не се спази подводницата не получава разрешение да излиза в море (на вече споменатата К-429 този показател е бил цели 54%).

На 3 октомври 1986 г. горивото на една от балистичните ракети се взривява. Причина за това е постъпването на вода в шахтата – ракетата буквално била смазана.

Както по-късно твърдят някои от членовете на екипажа на К-219, шахтата отдавна „филтрирала“, но никой не смятал това за проблем. Излишната вода била изливана с маркучи. Този теч бил известен на дежурството. Дори на контролираното пускане, преди подводницата да бъде изпратена към позицията си, отново била открита вода, но по нареждане на водещия специалист на дивизията забележката била премахната и за неизправността не било докладвано. Когато К-219 вече била на позицията си водата доста неприлично напълнила шахтата и ракетните специалисти се опитали да я излеят, в резултат на което ракетата избухнала.

течът на окислител от К-219 / „Лента“

Агресивните съставки на горивото (асиметричен диметилхидразин и азотна киселина) се разпространили из подводницата и избухнал пожар. К-219 изплувала по спешност и в продължение на няколко дни се борила за оцеляването си, лашкайки се по вълните. Щабовете искали съдът да бъде отведен към бреговете им.

Преценявайки обстановката, командирът на подводницата, капитан II ранг Игор Британов наредил на екипажа да се прехвърли на намиращите се в близост съветски търговски кораби, като самият той останал на борда, докато и последният човек не напусне подводницата и със спасителна лодка изнесъл документите и знамето на К-219. През нощта на 6 октомври подводницата потънала.

Поведението на Британов се разглежда по няколко различни начина в тази история за неколкократно „затваряне на очите“ за теча в шахтата. Въпреки това, реално причината за случилото се е опитът на командването да „изтласка“ подводницата в „защита на интересите“ на всяка цена, а не това, че командирът не е „осигурил защита на интересите“ в тези условия. След разследването, което с подкрепата на командването на флота, хвърля цялата вина върху командирите на подводницата, Британов и офицерите ми били изправени пред реалната опасност да бъдат осъдени. Но вместо това те получили „само“ оставка и лишаване от всички награди.

Някои смятат, че Британов по чудо се е спасил от затвора, тъй като по онова време министърът на отбраната Соколов се сменя с маршал Язов на фона на скандала с полета на Матиас Руст в началото на 1987 г. (Руст успява да кацне с частен самолет насред Червения площад в Москва). Едва през 2000 г. с указ на министъра на отбраната Сергеев, Британов получава званието капитан I ранг.

В тази история има нещо общо с аварията на К-19 и трагедията с „Курск“. В района се намирала К-137 от същата дивизия, със същата бойна задача. Тя приемала радиообмена с К-219 от брега, но не била получена команда за намеса, обстановката не изглеждала критична и подводницата на напуснала позицията си. Командирът на К-137, Вячеслав Попов не може да бъде съден за това, че не е тръгнал по стъпките на неподчинилите се Свербилов и Васер, чиято съдба е добре известна. През август 2000 г. командирът на Северния флот адмирал Попов ще ръководи операцията по спасяването на „Курск“.

 

К-152: когато техниката не трябва да е виновна

През ноември 2008 г. на изпитания излиза подводницата К-152 „Нерпа“, преоборудвана по проекта на 971И и по поръчка на ВМС на Индия, който я вземал на лизинг. На 8 ноември във втория сектор на съда се задействат системите за гасене на пожар. В резултата загинали 20 души – трима военни и 17 цивилни специалисти от промишлеността, излезли в морето за тестовете.

Следствието се хваща за версията за човешки фактор и стигна до старшина Дмитрий Гробов, който уж бил задействал системата. Заедно с него на подсъдимата скамейка сяда и командирът на подводницата Дмитрий Лаврентиев.

Но станало ясно, че тази версия е съшита с бели конци. Гробов заявил, че бил притиснат от следователите и се отказал от първоначалните си показания. Изниквали все повече свидетелства за това, че новият пулт за корабни системи „Молибден“, с който се управлявали системите за пожарогасене, постоянно издавал излишни команди. На всичкото отгоре се появило и крайно неудобното съобщение, че в системата за пожарогасене било поставено нещатно (защото е по-евтино) средство за потушаване на огъня – отровен тетрахлороетен.

От какво е била ръководена военната прокуратура на Тихоокенаския флот е трудно да се каже. Едно е ясно: всяка информация за техническа неизправност на подводницата не е важна, както и данните за нещатно сглобени пожарогасителни системи или „бъгове“ на пулта за общи командване, особено преди подводницата да бъде предадена на Индия.

През 2011 г. съдебно жури оправда Грибов и Лаврентиев. През 2012 г. Върховният сър на Русия отмени оправдателните присъди и насочи делото към ново преразглеждане. През април 2013 г. журито повторно оправда моряците.

„Нешънъл интерест“ класира най-страшните руски подводници