Алжир остава една от най-болезнените и дълбоки рани в политическото тяло на Франция, като изключим, може би, нацистката окупация, и придава контекст на всеки арабски изблик на насилие спрямо Франция.
Шестгодишната война за независимостта на Алжир, в която загиват близо милион и половина арабски мюсюлмани и хиляди французи, остава мъчителен, неразрешен проблем и за двата народа. Само преди малко повече от половин век, конфликтът едва не разпалва нова френска гражданска война.
Може би медиите трябва да припомнят на своята аудитория, че нищо – ама абсолютно нищо – не се случва без причина. Кланета, кръвопролития, гняв, скръб и гонения са окупирали големите заглавия и първите страници на вестниците. Винаги всички искат да знаят кой и кога, но много рядко някой се интересува защо. Ето например случилото се в редакцията на „Шарли ебдо“. Знаем кои са жертвите, знаем как са били убити, знаем кои са извършителите и как са действали – маскирани стрелци, автомати Калашников, безскрупулно, почти професионално хладнокръвие. Знаем ли обаче защо?
Лесно е да си мислим, че всичко е „в името на пророка“, отмъщение за непочтителното отношение на „Шарли ебдо“ спрямо исляма, за обидните карикатури, които се публикуват в ежеседмичника. Истината е, че това не е всичко и, за да разберем по-добре ситуацията, трябва да отправим поглед към миналото. Преди да продължим обаче, искам да подчертая, че историята по никакъв начин не може да оправдае ужасното деяние на атентаторите.
Под всичко лежат важни исторически събития, за които много французи и алжирци предпочитат да затворят очи: кървавата борба на един народ за освобождение от бруталния имперски режим. Война, продължила цели осем години (1954 – 1962 г.), и която остава в основата на конфликта между араби и французи и до днес.
Отчайващата и постоянна криза в алжирско-френските взаимоотношения, възпрепятства мирното съжителство на двата народа във Франция.
Както всички трагедии, така и тази на Алжир, убягва на кратките статии, които се бълват от медии по цял свят.
За разлика от всички останали френски колонии и васални територии, Алжир винаги е бил считан за съществена част от метрополитна Франция и е имал свои представители в парижкия парламент. Алжирското правителство дори предоставя на генерал Шарл дьо Гол и Съюзниците „отвор“, откъдето да нахлуят в окупираните от нацистите Северна Африка и Сицилия.
Алжирските французи приветстват генерал дьо Гол, като техен спасител, 1958 г.
Век по-рано, Франция завладява Алжир и подчинява мюсюлманското население. В селските райони започват да се издигат френски градове и замъци, а на мястото на джамиите – църкви.
Отношението на Алжир впоследствие винаги е било изключително разнородно: от ненавист, през доверие, до жестока омраза. Демонстрация за независимост в преобладаващо населения с мюсюлмани град Сѐтиф на Деня на победата над фашизма завършва с избиването на 103 европейски цивилни. Френското правителство реагира безпощадно – над 700 мюсюлмани, а вероятно много повече, са избити от заселили се в Алжир французи и по време на въздушни и военноморски удари. Светът не обръща голямо внимание.
През 1954 г. в Алжир започват да избухват бунтове, които впоследствие прерастват в огромно въстание, и бележат началото на неизбежната, кървава война за освобождение.
В конфликта, описван от историка Алистър Хорн, като „варварска война на мира“, загиват 1,5 млн. алжирци (според алжирското правителство) или по 400 000 души от двете страни (според френското правителство).
В северните региони на Алжир започват да вилнеят партизаните на Националния освободителен фронт, а френските войски, сред които и отряди от бивши нацисти, отвръщат безпощадни атаки срещу отцепниците и бруталните изтезания на алжирски военнопленници.
Мистериозно започват да изчезват дори бели симпатизанти на Алжир.
Тълпа разгневени французи пред седалището на френското правителство в Алжир, 1961 г.
Алжирци отдавна са най-многобройната част от мюсюлманското население във Франция и през октомври 1961 г. 30 000 от тях излизат по улиците на Париж в забранен от правителството протест за независимост. На около километър от сградата на редакцията на „Шарли ебдо“, френската полиция избива близо 600 от демонстрантите.
Човекът зад клането – тогавашният директор на парижката полиция – е Морѝс Папо̀н, бива съден за престъпления срещу човечеството 40-години по-късно.
След края на войната, въпреки обещанията на Освободителния фронт, че ще пази френските граждани, избрали да останат в Алжир, близо милион и половина мъже, жени и деца с френско гражданство са изправени пред избора „куфара или ковчега“ и напускат страната.
Но бившите френски колонисти, които все още зачитат Алжир, като част от Франция, заедно със изтощеното диктаторство на Освободителния фронт, насаждат хладен мир на територията на африканската държава, в който, в продължение на десетилетия, се утаяват презрение и омраза.
Френски имигранти вземат участие в избиването на над 700 мюсюлмани в Алжир, снимка ca. 1958 г.
Националистическия елит в Алжир тръгва започва да се цели в безнадеждни мечти за индустриализация в съветски стил. Бивши френски граждани започват да настояват за огромни репарации, а в продължение на десетилетия Франция държи картите на отводнителните системи на най-големите алжирски градове, което принуждава местните власти да разкопават огромни площи при всяка авария.
А когато през 80-те започва алжирската гражданска война, корумпираните лидери на Националния освободителен фронт и мюсюлманските бунтовници започват конфликт, не по-малко ужасяващ от Френско-алжирската война през 50-те и 60-те. Франция, разбира се, подкрепя диктаторство, чиито военни лидери седят върху състояние от милиони долари, покрити по швейцарски банки.
Алжирски мюсюлмани, връщащи се от антисъветската война в Афганистан, се присъединяват към ислямистите и избиват голяма част от малкото останали в страната французи. Много от тях впоследствие се включват в ислямистките войни в Ирак и Сирия.
И тук на сцената излизат братя Куаши, и особено Шѐриф, който е бил съден повеждал французи в битка с американските войски в Ирак. Американското правителство пък, с френска подкрепа, дава гръб на режима на Освободителния фронт, който продължава битката си ислямистите в планините на Алжир.
Както един американски дипломат каза преди американската инвазия в Ирак от 2003 г., „САЩ има много какво да научи от алжирските власти“. Сами виждате защо много алжирци са избрали да се бият на страната на иракската съпротива и са открили нова кауза.
Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.
