За къде бързаш, млади човече?

За къде бърза българският младеж? Да оправи държавата ли? И как, ако той не е в България, а слугува на чуждо общество, обогатява с интелекта и възможностите си чужда икономика, и загърбва родното положение, повдигайки рамене в недоумение за случващите се безобразия? В България липсва качествена среда за реализация на младите хора, с това може би повечето от вас ще се съгласят. Но чисто практически, как подхождаме ние, младите, в стремежите си да се реализираме в България?

Какво се случва в повечето случаи: завършил си училище и хоп! Започваш да си задаваш въпроси – „Идеи? Перспективи? Възможности? Университет? Ентусиазъм? Държава? Каква роля играе всеки един от тези фактори за развитието ми?” Дори младият човек да кипи от идеи и ентусиазъм, колко струва висшето му образование? Ако човекът с висше образование има възможности за реализация, къде е държавата, за да го подкрепи? А, не дай си боже да има държава, която да го подкрепи, о, чудо, това не е България. Обръщам внимание обаче на един аспект от подхода на младежите, който прави впечатление и по мое лично мнение, пречи по пътя към реализация и често ни изиграва лоша шега – нетърпението.

Откъде произлиза тази така набиваща се на очи неадекватност в поривите на младежите, защо не осъзнаваме какво ни пречи да се реализираме и често да попадаме в капана на 10-15-годишни лутания на различни постове, докато сме се маскирали зад оправданието „няма държава, затова няма работа”? Моят отговор се крие в няколко изненадващо прости фактора: нямаме особено голям избор в образованието си, поставяме си граници и поемаме единствено по пътя на това, за което сме учили (или знаем), все по-рядко си правим труда търпеливо да изучаваме трудовия пазар, да анализираме възможностите, да направим „личен пазарен мониторинг” и да намираме начини за допълнителна квалификация и самоусъвършенстване.

Мило училище, скъпи университетски преподаватели, ръководства, не си отворихте очите, не оставихте соцметодите си на обучение да почиват в мир най-сетне! Докато уважаемите академици пишат и пренаписват отдавна забравени и никому ненужни научни трудове и изследвания, само и само да запазят мястото си зад дебелите хладни стени на университетите, докато университетите продължават да повишават в три звания на година едни и същи лица за „благото” на науката, докато училищата продължават да наемат учители в пеннсионна възраст, защото нямаме хазна от която да се увеличат нищожните им пенсии, докато продължават да се смучат европейски пари, за да могат администрации и фирми да клатят крака и да пият кафета по диваните в офисите си, младите продължават да се „квалифицират като конкурентноспособни кадри”, четейки от окъсаните издания на обеднелите библиотечни фондове. Изкарваме оценката за курсовата работа и край. Дисциплините и предметите изучаваме по задължение. Да оставим настрана, че информацията, която получаваме по време на обучението си е неадекватна и непотребна за съвременността. На запад вече от десетилетия се практикува изготвянето на издивидуални учебни планове за студентите от различните специалности, които сами избират какво да учат. Университетите отдавна не са съвкупност от учебни зали и тъмни тесни коридори, а добре оборудвани лаборатории, библиотеки с ежедневно обновяеми книжни и електронни фондове, кабинети за практическа подготовка и упражнения и безброй други предимства. България, за жалост, е далеч от подобни иновации, защото фондовете ни отиват за хонорари на работещите по проекти, но не и в полза на развитите знания и модернизацията на обучението на специалисти. Европа отдавна говори за „лаборатории от 22 век”, докато ние все още се хвалим как в голямо училище са закупени 5 компютъра, на които децата да редят пасианси, докато пенсионираната учителката се опитва да предаде урока си. Е, ами и да искаме, не можем да се информираме адекватно, средата не ни го позволява. Да не говорим за практическите знания... има време, ще започнем да работим, ще се научим.

Българска университетска библиотека

Учебна зала - Университет в Шчечин, Факултет по икономика и мениджмънт, Шчечин, Полша

Друго – най-сетне образователното министерство се посъбуди, взе да налива едни пари за едни практики. Дотук добре, но не е ясно, дали за примирените работодатели, които не знаят как да си поискат специалисти за дългосрочна заетост или за студентите, които се записват не заради практическите умения, които биха придобили, а заради джобните за тоя месец, които ще им изплатят...

Бизнесът е не само потърпевш, но и един от главните виновници за това младите кадри да не задоволяват необходимостта от ентусиазъм и нововъведения. Фирмите не предлагат, ако щете, неплатени стажове за млади висшисти или за студенти с цел запознаване с работна среда, изисквания, методи, специфика на работа, йерархия и прочие особености на това „да работиш по специалността”. А какво остава за платените стажове... А същевременно фирмите пръскат по една шапка пари за обучението на кадри, защото образователната система не си е свършила работата. Сътрудничество с образователния сектор въобще отсъства, поради което и университетските кариерни центрове препечатват обяви от „джобса”. И младите отново сме изоставени, неосведомени, да берем лозе на баир...

Вече с дипломката в ръка, след гордите снимки с мама и тате и шапката във въздуха, започваме да търсим работа по специалността, а ако не я намерим, сме принудени да се хванем за каквото и да е, за да припечелим. Водовъртежът ни поглъща. Ако работим по специалността си, трудно поглеждаме встрани, не се замисляме какво би станало, ако утре останем без работа, какво самочувствие имаме да се кандидатираме за нова, по-високо платена позиция. Не смеем да се захванем с нищо ново, защото това „не е нашата област, не разбираме от тези неща”, примиряваме се...

За беда обаче се опитваме да прикрием тези си неволи с отрицание. „Не е вярно, ние можем всичко, всеки работодател е длъжен да ни предложи най-доброто, с висока заплата и социални придобивки, плюс задължителните 20 дни отпуска, плюс всеки празничен ден в календара!” Отгоре на какво? В поривите си на несдържаност и нетърпение обаче, подплашени да не изпаднат в немилост пред системата, много младежи грешат, като мислят, че „животът им е длъжен”. Излязъл, неизлязъл още от университета, поприпечелил малко на морето, колкото мама и татко да не го издържат до зимата, а току виж си е намерил работа дотогава... Е, заплатата от морето ще свърши и пак се стига до въпроса „а сега накъде?”. Започва се лудо ходене по интервюта, изтъкване на качества, къде развити, къде не, отново раговори за пари, трескавото очакване на обаждане от работодател, пренаписване на CV-та, мотивационни писма и т.н. И пак... „В тая държава работа няма”. Хвърляме се с рогата напред, изискваме, настояваме, претендираме, тропаме с крак... Стоп! Наречете ме консервативна, ако щете, ама докажете, че има за какво... Проявете търпение най-накрая!

Драги набори, не ви е само системата виновна! Пуста, мръсна думичка... Трябва да правим разлика между това имаме ли възможности и доколко подготвката ни отговаря на изискванията. Колкото и абсурдни да са, изискванията на работния пазар се менят, а ние бързаме и непримиримо се втурваме да покоряваме върхове, ако може на секундата, без да имаме ясни възгледи в главите си, в каква област точно искаме да се реализираме. Все по-малко от младите се интересуват от повече от едно-две неща покрай изпепеляващото желание да имат парички за дискотека на следващата заплата, след като всички сметки са платени, а държавата си е взела полагащото й се. Не изхождайте само от мисълта за несигурността и как тя винаги ще ви преследва, каквато и работа да си намерите.

Често не се запитваме в какво точно сме добри и как да развием потенциала си, за да впечатлим работодател. А претендираме. Подбираме обяви за работа в разнообразни сфери на труда, стига само да отговаряме на изискванията за висше образование, умение за работа в екип, иновативност и отговорност и да говорим поне английски. И в един момент, след толкова лутане и изпуснати възможности, специалността, която сме завършили отдавна не играе роля в стремежа ни да се реализираме на трудовия пазар.

Обзалагам се, че на мнозина от вас им се е случвало да се явят на интервю за работа, за чиято специфика си нямат и ни най-малка представа, ей така, да се  пробват, защото нямат какво да губят в дадения момент. Сътрудникът от личния състав на фирмата застава срещу вас и ви задава въпроси, на които нямате представа как да отговорите, защото въобще не сте се замисляли, как например бихте допринесли за развитието на бизнеса на конкретната фирма и какви визии имате за себе си като кадър в определената област. А запитахте ли се защо не си направихте труда преди това да отворите сайта на фирмата, да потърсите информация за нея в интернет, да разпитате познати, дали са чували за нея? Проучихте ли въобще дали си струва да се явявате на това интервю, дори и да ви вземат на работа? Или не? Защо, нали ако не ви вземат на работа, няма какво да губите, ще се явите на следващото интервю, което излезе в „джобса”.           

Трябва да призная обаче, образователната и социалната ни система успяха да ни заблудят, да ни накарат да се лутаме, да искаме, а да не можем, да получаваме, но с къртовски труд и то трошици. А можем и имаме ентусиазъм. Просто не го иползваме правилно, защото не ни е заложена правилната тактика. Е, някои от нас успяват да се подмажат на когото трябва и да се „набутат” на по-добре платени позиции, от които не можеш с танк да ги помръднеш след това, нищо, че нямат никакъв ценз за извършване на задълженията по длъжността. Например, защо да не работиш по европейски проекти като вчера си завършил филология? Нищо, че нямаш нито грам представа от управление на проекти, координирането им, финансовите механизми и т.н. Щом има кой да те лансира, защо не. А за истинските специалисти реализация няма. Ето как продължава да ни осакатява системата. И ние ѝ позволяваме, като допускаме грешката да си вярваме прекалено много... прекалено рано.

Нека погледнем инициативите, програмите за развитие, курсовете за квалификация, които се предлагат. В толкова много области е възможно да се получи образование, макар и да не е висше. Преквалифицирането е един от изходите, ако намерим сфера, която ни влече, а нямаме познания по нея, а тя е по-перспективна, динамична, интересна. Квалификационните курсове са един добър и не много скъп начин за придобиване на допълнителни знания в област, в която не сме се обучавали досега, съответно да изградим самочувствие за кандидатстване за по-широк спектър длъжности.

Ако има нещо, което обаче може да се направи по висшите етажи на образователната система, то това е поне прозрачност в разпределението на средствата между средните и висшите образователни институции. Самите институции трябва да оповестяват колко харчат за проекти и резултатите от тях да бъдат достъпни за широката общественост, какви финанси се отделят за работни заплати, колко квалифицирани кадри работят за образованието на децата и младежите. Така повече хора ще бъдат запознати с това какви възможности има, например, училището, в което записват децата си. Учебният материал трябва да се актуализира, както в училищата, така и в университетите. Средствата не се харчат разумно, то е ясно, материалните бази на родните висши учебни заведения са под всякаква критика. Защо не се обновяват кабинети, библиотеки, не се закупуват съвременни справочни материали, защо не се превеждат иновативни изследвания в различните академични сфери? Организацията на преки практически курсове за студенти по време на висшето им образование в реална среда на работа ще вдъхнат увереност на бъдещите тесни специалисти. И то не на държавно ниво, а на университетско. Ръководствата на университети нека се поспрат с пътуванията в чужбина и да осигурят условия за прякото взаимодействие на студентите с работодателите в региона. Нека университетите предоставят безвъзмездно терен за фирми, в които после да стажуват и евентуално да бъдат наети студентите. Това би повлияло и на реномето на университетите, би обогатило рекламните им кампании. Нека поне малко се докоснем до европейското образование, за което така претендираме, че предоставяме.

Работодателите също страдат от липса на компетентни кадри. Тогава защо бягат от университетите като дяволи от тамян? Защото всичко коства пари. Изнасяне на лекции на специалисти пред студентите, иницииране на мастър класове със студенти от съответните специалности, провеждане на специализирани обиколки във фирмите, презентиране на възможностите за професионална реализация при работа в съответната фирма, организиране на стажове – индивидуални и групови... Има толкова много начини младите хора да се запознаят с естеството на работата във фирми от бранша, към който се целят. Постигането на златна среда в отношенията между учебни заведения и частен бизнес обаче излиза златна и за двете страни. Е, при липсата на желание, ще си останете и без квалифицирани кадри, и без доходен бизнес.      

Реализацията, придобиването на блага, изграждането на самостоятелност изискват време, изискват жертви и, познайте какво - известно време работа за без пари! Скъпи набори, напористото бързане няма да ни спечели нито опит, нито социална зрялост, нито пресметливост и рационалност, които всъщност са нужни за да просперираме на трудовия пазар като качествени кадри, които ще бъдат ценени в един момент. Съгласна съм с едно – имаме знания, имаме енергия, имаме ентусиазъм за работа, които биват потъпквани ежедневно. Като една от вас, също се уча на търпение. Дори ще цитирам своя колега, която ме подкрепи в напрегнат трудов момент и каза „Минусите са част от необходимостта, не ги отхвърляй! Но се бори да ги превърнеш в плюсове.”.