Дайте на професор по математика следната задачка и му гледайте сеира:
„Дадено е: парцел от два декара пясък до плажа. От един декар се добиват средно по 500 килограма жито.
Пита се в задачата: Колко тона жито могат да се добият, ако парцелът се разоре и засее?”.
Професорът, естествено, първо ще запоти очилата, а после ще започне да задава тъпи въпроси, които нямат нищо общо с модерното земеделие и развитието на международния туризъм. Защо професорът не може да реши толкова елементарен пример? Защото мисли елементарно – той смята за даденост, че на пясъка човек може само да се припича върху дюшечето.
В природата, особено по нашите места, обаче няма нищо окончателно – достатъчно е да се извади една хартия, на която да пише, че пясъкът е част от плодородна нива, и той веднага ще започне да дава обилна реколта. Поне докато не построят хотел върху него.
За да са наясно дори професорите с относителността на всичко окръжаващо ни, вече и от най-високо място ни го рекоха, че няма нищо дадено. Не в смисъл – че нещо са ни дали, а че даденото не е дадено веднъж завинаги – онова, на което му казват „даденост”.
Ако се замисли човек – какво всъщност е това „даденост”?
Даденост, според някои, е например Витоша – стои си там и си е дадена – не мърда. И си мислиш, че всеки ден ще можеш да си я гледаш през прозореца, докато дойде сръчен човек и вдигне остъклен билдинг с изглед към твоя прозорец, така че се принуждаваш да си купуваш щори, за да не правиш сеир на любопитните отсреща.
И Витоша вече не ти е даденост – ако искаш да я видиш, трябва да се натъпчеш в автобуса.
Морето също минава за даденост – вълнува си се там, чака да дойде лятото, за да отидем до него, та да си натопим краката. Даденост, ама друг път – като отидем до него, трябва да заобиколим няколко километра тараби, за да намерим оставената според изискванията на закона пътечка, по която простолюдието може да стигне до плажа. И е строго забранено да се поглежда през тарабата – има си закон за защита на личните данни, така че шкембето на собственика на парцела и цветът на банския на гаджето остават защитени.
Но и това не е даденост – или е такава, докато наоколо не се завъртят папараците от жълтите вестници.
Дълго време страдахме от заблудата, че и сградите са дадености – веднъж построени, те си стоят, където са боднати, и най-много някой да ги пребоядиса. Голяма грешка! В момента, в който някоя от тия сгради се окаже пречка за нещо или някого – тя изведнъж спонтанно се превръща в самосрутваща се и си се срутва, като стой, та гледай.
Всъщност стоенето не е за препоръчване – като видите такава, бягайте по-далеч и тогава гледайте – самосрутванията не са гледка за изпускане.
Нашите дядовци са избягвали пречките в живота – даже и песен са си имали за подобни случаи. Сещате се – „Прости, в живота пречка си ми ти”... Тогава пречките са били възприемани като дадености и или се заобикаляли внимателно, или направо – като в песента – са бягали от тях. Новият век си има нови поколения, за които нищо вече не е пречка. Изпречи ли се нещо пред нас – независимо какво, ние действаме!
Има няколко начина: преодоляване, игнориране, неутрализиране, компрометиране, премахване, а в по-злокачествените случаи – елиминиране.
Но дори и елиминираният не е даденост – неочаквано елиминаторът разбира колко много приятели е имал тоя, който му е пречел, и за свой ужас усеща, че самият той се е превърнал в нечия пречка, която предстои да бъде разкарана по някой от изброените по-горе начини.
На това учените, компрометирани от нерешената задачка, с която започнахме, злорадо му казват „единство и борба на противоположности”.
Може би това е единствената истинска и непоклатима даденост в днешно време.
Да го имате дадено!
Текстът е публикуван в брой 4 /2019 г. на списание "Икономист" от 25 януари, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната.
Вижте какво още може да прочетете в броя
