Гражданин на света и когато си в кабинета

ПРЕДСТАВЯМЕ Д-Р ТИХОМИР МУСТАКОВ, НОМИНИРАН ЗА ЧОВЕК НА БЪДЕЩЕТО В КАТЕГОРИЯ "ЗДРАВЕ"

РОДЕН СЪМ през 1965 г. в София, в семейство на лекари. Завърших НПМГ с профил „Биология“, а след това се дипломирах в Медицинската академия. Започнах работа в болницата в Самоков. Година по-късно станах училищен лекар в София, а след още една година – асистент в Клиниката по алергология в Александровска болница. Там работих до 2021 г. Водех упражнения на студенти, участвах в научни проекти, пишех публикации и изнасях лекции.
Повече от десет години превеждах от и на английски. Това ми помогна да остана в медицината дори когато заплатите станаха по 3,5 долара, и ми даде възможност да науча много извън пряката си работа. Най-значимото ми постижение като преводач беше водещото ми участие в българския превод на една от библиите на съвременната медицина – учебника по вътрешни болести на Харисън.
Като част от екипа на проф. Попов участвах в разработването на новаторски методи за изследване на астмата и алергичните болести. През 1994 г. спечелих стипендия на Nuffic и специализирах в университетската клиника в Грьонинген, Нидерландия. Тази специализация даде огромен тласък на научната ми работа и най-вече повиши изискванията ми към нейното качество. Участвах в няколко големи международни проекта за епидемиологията и патофизиологията на астмата и алергичните болести – ISAAC, EUROPREVAL и ALLHOME. Така помогнах страната ни да заеме място на изследователската карта на света.
В момента съм координатор за България на проекта NORA – Европейския регистър на анафилаксията. Преди 15 години въведох у нас най-съвременната тогава методика за изследване на алергията чрез алергенни компоненти. Тя се използва и до днес. Опитвам се да бъда „на гребена на вълната“ и да прилагам най-полезното от наученото в ежедневната си клинична работа. Стремя се все по-технологичната ни медицина да не измести човешката ми връзка с пациентите. През последните пет години съм се съсредоточил върху пренаталната профилактика на алергията и ролята на микробиотата в нейната патогенеза.
Радвам се, че съвременните лекари могат да се чувстват „граждани на света“. Могат да пътуват, а и да черпят свободно от световния опит, стига да поискат. Възхищавам се на младите си колеги. Те имат самочувствието на знаещи хора, ползват достъпа си до съвременни медицински знания и отказват да робуват на „истини“ отпреди 20–50 години, с каквито ни заливаха като студенти. Надявам се да запазят младежкия си пламък в трудните години на лекарската практика, за да сгрява и тях, и пациентите, които се нуждаят от тях.



ЗА КАКВА БЪЛГАРИЯ МЕЧТАЯ И …ПОСЛАНИЯ ЗА БЪДЕЩЕТО
…
КОГАТО става дума за мечти, асоциацията ми е с нещо, което е малко вероятно да се случи наистина. Затова не бих искал нещата, които желая за България, да останат само мечти.

Те трябва да се превърнат планове, проекти и решения, чието осъществяване да помогне на държавата ни да заеме отново достойното си място сред нациите в света. Веднага се сещам за поговорката „Прост народ – слаба държава“… И това е един от моите проекти – образованието.

В годините, когато България е била световна сила, образованието е било по-силно дори от религията! Днес и двете са захвърлени на бунището. Голяма част от моите предци са били български учители и будители… Опитвам се и аз да продължа делото им.

Над 30 години образованието на българските лекари беше част от ежедневието ми. Винаги съм приемал тази своя задача с огромна отговорност. Наясно съм, че това, което аз знам и мога, ще си отиде с мен, но онова, което съм предал на по-младите от мен, ще продължи да живее и след мен. Ще продължи и делото ми. Дори и отрицателният опит!

Затова никога не съм се притеснявал да показвам и собствените си грешки, когато преподавам, за да подчертая, че уроците от тях понякога са по-важни от самите успехи…

Желанието ми е младите хора да възвърнат огъня в очите си, непокорството, смелостта да задават неудобни въпроси и жаждата да станат по-добри и по-успешни в избраната от тях професия дори от собствените си учители! И въпреки това, когато го постигнат, да се поклонят пред учителите си, защото именно те са хората, които са им осветили пътя напред. Това е моето разбиране за академичното образование.

Другото, ежедневното, е неотменна част от лекарската ми практика. И то е взаимно. Става дума за отвореното, искрено общуване между лекар и пациент, при което и двете страни се обогатяват и усъвършенстват.

И това е естествено, защото, ако лекарят е специалист в областта на медицината, пациентите са специалисти в безброй други области. И ако той им предложи своята компетентност с отворено съзнание и душа, те могат да му отвърнат със знанията и опита си в областите, в които са специалисти. Тогава се създава тандем, който е много по-силен от всяка от двете страни поотделно.

Затова желанието ми е медицината да се практикува партньорски, а не инструктивно. Тоест да се учим един от друг, да се обогатяваме и да се усъвършенстваме взаимно всеки ден.

Това ще може да стане, ако всички искаме да живеем по-добре. Ако искаме да живеем. Защото не е достатъчно просто да не искаме да умрем. Това така или иначе ще се случи, независимо дали го искаме. От нас обаче зависи какво ще направим през отреденото ни време.

Дали ще учим, дали ще търкаме картончета, дали ще произвеждаме, дали ще отглеждаме, дали ще се грижим, дали ще обичаме, дали ще раждаме, дали ще убиваме. Това са избори. И всички ние ги правим – съзнателно или несъзнателно.

Затова се надявам все повече българи да избират доброто. И то не само за себе си, но и за общността, към която принадлежат. Защото споделеното нещастие намалява скръбта наполовина, а споделеното щастие се удвоява. Надявам се все повече българи да откриват собственото си щастие в това да правят други хора щастливи. Поне мен това ме прави щастлив.

Фамилно съм обременен с творци на бъдещето. Историята на рода ми е свързана с първия български печатар, първия диригент, създаването на първата българска гимназия, изготвянето на първия устав на Българската армия, първите серологични тестове за алергия в България.

Затова през целия си живот съм се опитвал и продължавам да се опитвам да следвам семейната традиция – да бъда новатор в работата си. Радвам се, че в известна степен съм успял. И се надявам да мога още!

Често чуваме как български момчета и момичета постигат върхове в науката, културата, спорта и бизнеса на различни места по света… Медиите превръщат тези успехи в рекламни балони, опитват се някак си да ни накарат да се идентифицираме с техните постижения… Аз не мога. На мен ми става тъжно.

Защото онези, другите – държави, университети, фирми – са имали очи да видят потенциала на нашите момчета и момичета и са им предоставили условията да го развият максимално. А защо нашата държава, нашите университети и нашите фирми не са успели?

Бъдещето се корени в миналото и се гради в настоящето. За целта са нужни ярки личности с огромна харизма и силна воля. Тези качества до голяма степен отговарят на профила на поп- и фолкизпълнителите. Да се надяваме, че ще се появят и обществени лидери, които ще постигнат същата популярност и влияние. И ще успеят да обединят народа около желанието му да бъде силен, вместо той да чака появата на сила, която да го обедини. Защото в крайна сметка нашето общо бъдеще зависи от бъдещето на всеки един от нас!


Може би няма по-осезаемо усещане за бъдещето от грижата за децата. Щастлив съм, че тя е ежедневна част от работата ми! Затова се старая да върша работата си с пълното съзнание за отговорността, която нося – защото това, което правя днес, лекувайки тези деца, може да има огромно значение за бъдещето им.


Щастлив съм, когато виждам как пациентчетата, за които съм се грижил преди 20–30 години, се връщат при мен със своето бъдеще – със собствените си деца, когато и те имат нужда от моята грижа.

Благодарен съм и на онези, при които не съм успял, но въпреки това ми се доверяват отново! Защото именно те ме карат да продължавам да се усъвършенствам, да търся нови решения и да се справям със случаи, с които преди не съм успявал.

Мечтая да има повече деца – по-здрави, по-щастливи, палави и свободолюбиви!

Няма как, мислейки за бъдещето, да не спомена изкуствения интелект. Като всяко ново явление и той разделя хората на привърженици и противници… Със сигурност много хора и в момента страдат от това, че с навлизането му се оказват изтласкани от професионалния живот.

Затова е необходимо колкото се може по-бързо да поставим нещата на мястото им – да разграничим изкуствения интелект от естествения и да определим ролята на първия: да бъде в услуга на втория, а не да го замества. Защото не може.

Никоя патерица не е по-добра от собствените ни крайници, както и никои очила не са по-добри от здравите ни очи. Той със сигурност ни прави по-бързи, но не непременно по-добри и по-мъдри.

Затова, както всяко ново средство, трябва да се използва внимателно и разумно. И най-вече да бъде още един повод за усъвършенстване на хората, а не за тяхната деградация. За да имаме бъдеще!