Екипите ни говорят

Текстът е публикуван в бр. 4 (8) на сп. Business Global

Ирена Соколова*

Общуваме си с живота по нов начин, с нови правила, с нови темпове, в нови комуникационни канали, променят се критериите и маркерите ни за постижение, успех, развитие и щастие.

Втората (добавена) реалност, в която Covid-19 ни пресели трайно, вкара човешкия ум, съзнание и тяло в осмисляне на живота по специфичен и

двойствен начин

Преживяваме изразена амбивалентност на чувствата и емоциите и демонстрираме склонност да действаме парадоксално.

Уплашихме се от смъртоносната зараза, но се осмеляваме да конфронтираме смъртта с отказ да спазваме правилата за защита. Имаме десетки лични свидетелства на починали около нас хора, но твърдим, че вирусът е измама и конспирация.

Доволни сме, че си поостанахме вкъщи, но страдаме за социалната си активност с другите хора. Ядосваме се, че грижата за обучението на децата падна и върху нас като родители, но ни е хубаво, че виждаме как и какво мислят и правят децата ни в ежедневието си. Хареса ни да не се суетим около дома и себе си рано сутрин и да работим “хоум офис”, но страдаме, защото вече я няма тръпката и радостта от общите кафе паузи, обеди и пикантни смешки в офиса.

Едновременно искаме и не искаме, можем и не можем, радваме се и се ядосваме, стоим на едно място и напредваме... и сякаш дълбокото ни усещане и осъзнаване е, че хем живеем, хем не живеемТочно година мина

от обявяването на пандемията, а нито ни е по-ясно, нито по-предвидимо, просто следваме познатия ритъм на живот, но с малки стъпки и без големи планове.

Партнирайки си от години с по-големи и по-малки компании в България в областта на изграждането на екипи и формирането на вътрегрупова ефективност, личностово израстване и натрупване на поведенчески и корпоративен капацитет, наблюдавам процесите, които напрегнаха и затрудниха бизнеса, но които умните фирми превърнаха и превръщат в своя градивна енергия.

И тъй като основната характеристика на времето сега е

липсата на перспектива

голямото изпитание за компаниите е да са устойчиви, без да имат обоснованата предвидимост “Защо продължаваме”, “Как продължаваме” или “Докога продължаваме”.

Всички компании на пазара претърпяха промени – преподредиха, свиха или разшириха сектори, промениха начините на управление, преосмислиха инвестициите си, оптимизираха разпределението на човешкия ресурс.

Както свидетелстваше онази максима, че най-добрият шахматист мисли три хода напред, но гениалният прави най-добрия следващ ход, така и далновидните мениджъри и мениджърски екипи успяха бързо да трансформират страха от неизвестното и стреса от световната истерия, като поставиха на фокус хората и екипите в компаниите си.

И тук сякаш се появи парадоксът да работиш в екипи, но да нямаш точна идея те къде са или какво правят.

Отдавна знаем, че групата от хора, заети с някаква дейност, не е екип. Можем да работим в обща компания, в общ офис, дори по общ проект с общи крайни срокове и пак да не правим връзката между себе си и работата на колегата.

Тогава определено 
има проблем

От столетия умните компании са осъзнали прякото въздействие на добрия микроклимат сред служителите върху постигането на по-добър резултат в работата. За тях грижите за изграждането и поддържането на топлите междуличностни отношения са стандарт в работата им. Да направиш екип, означава да обединиш хора около обща идея, да работят съвместно, да мислят надграждащо и да преследват с уважение помежду си общия резултат.

За най-добрите компании днес сработването на хората един с друг, поддържането и развиването на екипния дух са превърнати във важна и неотменна дейност, която се финансира и менажира специално.

Човешкото същество е сложна биопсихична система и най-общо казано, се мотивира на две нива. Първичната му мотивация за действие е физиологична и се определя от хормоните и невротрансмитерите, отделящи се от тялото ни вследствие на стимулите на средата. На по-следващо ниво обаче избираме как да действаме, водени от една от двете емоции – любов или страх. Телата ни отделят хормони на щастието и любовта (ендорфини, серотонин, допамин, окситоцин) и хормони на страха (кортизол, адреналин). Но е въпрос на знания и целенасочен избор от страна на човека как да управлява този процес, как да трансформира преживяванията си и да се научи да снижава и елиминира страха, потискайки производството на хормоните, които го пораждат.

Знанието е сила!

И тази осъзната сила беше и е привилегия на мениджърите, които именно в най-трудното време на Covid-19 започнаха да се грижат целенасочено за хората и екипите си, осъзнавайки високата тревожност и ескалиращия стрес, които доминират в ежедневието им. Уебинари, тематични лекции, лични срещи в тесен кръг, и веднага щом мерките позволиха, тематични тиймбилдинги бяха и са различните предложения към служителите да ползват отчасти психологична подкрепа и в голяма степен да усетят духа на общото, доброто и сигурното.

Обичам да цитирам Франсис Фукуяма, американски социолог, политолог, политикономист и писател, който казва: „Всички добри мениджъри знаят, че в крайна сметка неформалните норми и идентифицирането с една или друга група са най-силните мотиватори на работата. И затова те прекарват много време в изчисляване на правилната „организационна култура“, повече от спазване на формалните изисквания на властите“.

Наблюдавайки и срещайки се с хората и екипите през изминалата пандемична година, а и в момента, навсякъде се открива желанието за повече свързаност, повече радостни преживявания, повече разговори и най-вече разговори, в които хората да споделят усещанията и емоциите си. Звучи сякаш тривиално, но за ухото на специалиста заявката за среща и разговор-споделяне е вик за помощ.

„Хоум офис” моделът се превърна в стандарта, с който фирмите дописаха кодовете си за управление и продължаващ, макар и в пандемия работен процес. „Хоум офис”- ът отвори цял

нов раздел

във фирмената дейност и култура, като изискваше и изисква от мениджърите и служителите “в движение” да пренастройват сетивата и уменията си. Проблемът с екипността обаче се задълбочава. Служителите се стараят да съответстват максимално на изискванията, защото осъзнават несигурността на бизнес средата, но с крака в кухнята и с глава в офиса доста трудно можеш да си посветен, активен или вдъхновен.

И най-големият проблем, макар и най-често заявяван, не е този, че не можеш да се концентрираш пълноценно, защото децата учат или играят в другата стая, или защото на всеки 10 минути те питат нещо, а обстановката е подсилена от факта, че партньорът ти тропа с чинии. Не! Не е и това, че доста дни си без развлечения, срещи и забавления с приятели... Големият, огромен проблем, “отворен” у всеки един от нас, е

страхът от неизвестното

от това, което следва, но ние никога не сме го живели и нямаме идея какво е. Ако продължим да асоциираме, в крайна сметка ще разберем, че това всъщност е и страхът от смъртта.

Неизвестното предизвиква тревожност в част от хората, а другите включват механизма на “изтласкването” и така страхът бива дълбоко потиснат. Симптомите му обаче “изскачат” под формата на депресивни състояния, повишена агресивност, зависими поведения.

Ние сме закрепили нормите си на поведение, какво правим и как се държим към нормите си на живот – работно време, часове със семейството, други контакти, уикенди, почивки... Житейските норми обаче се смениха, а стереотипите в човешкото поведение и особено нагласите се променят трудно, много трудно. Имаме личностово-поведенчески дисонанс на няколко нива, а това поражда голяма тревожност.

Всеки от нас притежава различни поведенчески стратегии за справяне и различно реагираме на стрес. Нашите мениджъри обаче, HR-и и мениджърски екипи определено трябва да са гъвкави и да намират редовно формата за жив и топъл контакт за свързване и подкрепа.

Вече са налице новите правила за ползотворна онлайн среща независимо от броя хора и това са дълъг и загрижен очен контакт, спокоен тон, неколкократни повторения на важните точки, търсене на маркери за тревожност, лично внимание към всеки с въпроси на загриженост за личния живот и т.н. Изпълняваме ги и така отделяме двойно повече време, отколкото при директна среща, като се надяваме всичко да е наред, но сме с усещането, че нещо ни се изплъзва. 

И ето, сякаш всеки път, когато усетим подобрението в обстановката около нас, имаме нужда да подновим обета си с живота. Колко хубаво и ценно би било да го направим с грижа за себе си и за другите.

А защо екипността, която е част от начина, по който живеем пълноценно и която вече е с отворен код, да не бъде дописана с редовни групови срещи, обучения и забавления на открито, така че да продължим здрави и осъзнати по новия път в новото време.

---

*Ирена Соколова е социален психолог и психотерапевт с дългогодишна практика, групов консултант и корпоративен обучител. Член е на Българското дружество по психодрама и групова терапия. Завършила е психология, психотерапия, икономика, управление и администрация. Депутат в 41-вото, 42-рото, 43-тото Народно събрание. Областен управител на Перник два мандата. Участник в 25-ата национална антарктическа експедиция и член на Българския антарктически институт.