Мисия „Завръщане в България“

Текстът е публикуван в бр. 6 на сп. Business Global.

След повече от десетилетие на хвалби с най-евтината си работна ръка и най-ниски данъци България осъзнава по трудния начин обратната страна на медала. В интегриран Европейски съюз, без ограничения за придвижването на хора и капитали, всеки човек с умения, които може да предложи за повече пари в чужбина, е свободен да го направи и често го прави. 

За десетилетието от миналата финансова криза до миналата година пазарът на труда загуби 200 хиляди души. Това е общият брой, с който емигрантите, пенсионираните възрастни хора и починалите превишават броя на младежите, навлизащи на трудовия пазар, и на чужденците, които идват да работят в България. Доскоро проблемът се усещаше само в частния сектор, който от няколко години изпитва постоянен недостиг на подготвена работна ръка. От 2020 г. и разгръщането на коронакризата това вече е обществен проблем. Здравната система се оказа на колене именно заради недостатъчния персонал, с който трябва да посрещне нарастващия брой заразени. 

Лишената от човешки ресурси здравна система е само върхът на айсберга. Здравната криза показва какво може да се случи при друг сценарий с други области на публичния сектор – образование, сигурност и т.н. 

Къде сме ние

За изминалите 30 години от края на социализма България е загубила 1,3 млн. души в резултат на отрицателния прираст на населението и емиграцията. Ако тенденцията не се промени, а точно такива са очакванията, до две десетилетия в страната ще живеят под 5 милиона души. 

Прогнозата се прави на база на коефициент на фертилност. Той представлява средният брой деца, които една жена би родила в детеродна възраст (между 15 и 49 години), и се извежда от средната раждаемост през съответната година по възраст на жените, които попадат в тази категория. 

През 2019 г. коефициентът на фертилност в България е 1,58 при среден за Европейския съюз 1,55. За да има положителен прираст на населението в една държава, коефициентът на плодовитост трябва да е над 2,2. Когато стойностите му са по-ниски от две, съответната държава е обречена да страда от застаряване на населението. Ако и резултатът от миграционните потоци е отрицателен, населението намалява. 

Експерти по демография посочват, че в последните 30 години все повече български семейства (и те вече са мнозинство) предпочитат да имат само по едно дете, също като мнозинството от домакинствата в Западна Европа. Така България вече е част от общата европейска тенденция, която започва през 70-те години на миналия век. 

Европейската картина обаче не е хомогенна. Държави като Скандинавските и Франция инвестират сериозно в благополучието на семействата и ги подпомагат, за да могат да раждат и отглеждат повече деца. Тези страни, на фона на всички останали в ЕС, отделят повече средства за системите за социална защита, имат политики за подкрепа на родителите (включително финансови), грижи за децата, гъвкавост на пазара на труда и приобщаващо образование. Така, за разлика от средноевропейския, коефициентът на плодовитост в тези държави почти достига 2. 

В контраст се представят страните от Южна и Източна Европа, където по-слабо развитите социални политики и периодичните икономически кризи предопределят и по-ниски коефициенти на възпроизводство.

Рисковете от подобна тенденция в дългосрочен план вече се реализират. Повече възрастни хора означава повече здравословни проблеми и нужда от повече медицински специалисти. Означава също и натиск над социалните системи, защото все по-малко работещи ще трябва да плащат все повече данъци и осигуровки, за да финансират пенсионните права на все повече пенсионери. 

Колко сериозен е проблемът

Проблемът на България се задълбочава от миграционните процеси, а по-богатите стани в Западна Европа вече не привличат българите само с по-високи заплати. Миграция се предприема по образователни и здравословни причини. Семействата вече се местят не само заради разликата в доходите, а за да осигурят на децата си по-добро образование и перспективи в живота. Зад граница заминават и домакинства, в които има дете или родител със заболяване или увреждане и така се надяват да му осигурят по-добро качество на живот в страни с по-развита здравна система. 

Делът на напусналите страната младежи на възраст между 15 и 29 години сред общия брой на емигриралите българи се увеличава значително през последното десетилетие – от 23,5% през 2010 г. на 32,5% през 2019 г. Това са бъдещите млади специалисти, които до този момент в голямата си част са продължили кариерното си развитие в чужбина. 

В същото време хората, които се връщат обратно в България, са предимно в средна и напреднала възраст. През 2019 г. те са 62,1% от всички имигрирали в България. Обратното движение на заселени в страната показва, че с най-голям дял са тези на възраст между 60 и 64 години, следвани от хора между 30 и 54 години, посочва Ралица Ганева, доцент от Стопанския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. 

Тенденцията в миграционните потоци към увеличение на завръщащите се от чужбина българи е факт, но не може да се говори, че е устойчива. Или, с други думи – въпреки нарастващия брой възвращенци все още обратната миграция не покрива дефицитите на пазара на труда и не повишава потенциала за икономически растеж. 

В частния сектор, където липсата на кадри не може да се изчисли (поне докато не започне обмен в реално време с работодателите по региони и на национално ниво), проблемът се решава с повишаване на заплатите. В някои държавни служби, като въоръжените сили, има ориентировъчни данни и дори мерки като доброволната казарма да са палиативни, Министерството на отбраната опитва да реши проблема с недокомплектоване на войсковия състав. 

Как стои въпросът в социалната сфера, която пое основния удар при пандемията? Според националната здравна карта здравната система в България се нуждае допълнително от близо 4 800 лекари. В рамките на научно-изследователски проект на докторската и магистърската програма по Приложна иконометрия и икономическо моделиране на СУ „Св. Климент Охридски“ е разработен симулационен математически модел за търсенето и предлагането на медицински специалисти. Предварителните резултати на изследователя Яна Франджелска показват, че този недостиг най-вероятно ще се запази до края на десетилетието. При формулирания в симулациите оптимистичен сценарий, дефицитът може да бъде свит до под 1000 души, при реалистичния сценарий той ще се запази, а при песимистичното допускане само след седем години лекарите в България ще са с 15 000 по-малко, отколкото през 2018 г., и това ще е наполовина от необходимото за нормалното функциониране на здравната система. 

Подобен извод може да се направи и за медицинските сестри в България, която е сред страните, в които те липсват в най-голяма степен. У нас на един доктор се падат 1,3 медицински сестри и акушерки. Това поставя страната на едно от най-ниските места в Европа по съотношение на сестри и акушерки спрямо лекари. За сравнение, в Норвегия, Нидерландия и Полша това съотношение е над 3,25. В Белгия и Кипър стойностите са дори по-високи, съответно 11 и 5. Макар да няма „златно число“ какво е оптималното, за да бъде една здравна система ефективна, като ориентир Световната здравна организация посочва, че страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (т. нар. „Клуб на богатите“) поддържат съотношение от три медицински сестри за един доктор. По-ниските стойности, както е в България, предполагат риск лекарите да останат без нужната помощ, когато практикуват професията си, и това да се отрази върху болните. 

„Най-сериозният проблем, който открихме във връзка с наличието на медицински персонал, е при сестрите. През 2006 г. в България има недостиг, който съпоставен със стандартите в останалите Европейски държави може да бъде оценен на около 55 000 медицински сестри. През десетилетията търсенето им е нараствало, докато предлагането се свива. Ако държавата не се намеси, тази тревожна тенденция ще продължи и в следващите 10 години, а дефицитът може да достигне до 65 000 сестри“, пише в изследването си Яна Франджелска. 

Самата намеса никак не е лесна задача. Медицинските умения са сред най-търсените на трудовия пазар в богатите държави, защото населението им застарява. Далновидните правителства решават проблема на гражданите си, като осигуряват на чуждестранните лекари и сестри същото заплащане с това на местните им колеги. Това, комбинирано с по-добрите условия за живот, е достатъчно да ги привлече, но отваря дупка в страни като България.

Има и още една причина, поради която студентите по медицина години наред бягат от страната. Това е възможността за специализация и професионално развитие, която в много случаи на практика не съществува, поради ниско заплащане, ограничен достъп до специализация и качествени обучения, корупционни практики и др. Според Ралица Ганева над проблема вече се работи и първите промени вече са налице, но през последните две десетилетия огромен брой млади лекари са потърсили развитие и реализация в чужбина. Ефектът е, че докторите в предпенсионна възраст (55 – 64 г.) са три  пъти повече от колегите им под 35 години. 

Заради миграцията на медицински специалисти и застаряването на населението наличните медицински работници се натоварват със значително повече работа. Според изследването на Яна Франджелска през 2007 г. един доктор в България се е грижел за 34 човека над средната възраст и с влошено здраве, а една медицинска сестра за 29. През 2018 г. това съотношение нараства значително и всеки доктор е отговарял средно за 47 души при натовареност на една сестра с 45   болни. 

Най-после осъзнаване

В средата на декември правителството за първи път показа, че опитва да мисли за дългосрочно преодоляване на тези проблеми, предлагайки тройни заплати и жилищно устройване на лекари и медицински сестри, които приемат да упражняват професията си в населени места с липса на медици. Освен финансовите стимули премиерът Борисов обяви и подготовката на по-голям брой медицински сестри в реконструирания за целта обучителен център в Пазарджик. Ако има нещо положително в инициативата на управляващите, то е, че подобни мерки трябва да се вземат. Лошото е, че действията им все още нямат характер на обхватна политика по създаването на човешки капитал, с дългосрочен ангажимент. 

Това, което Ралица Ганева отстоява, е политическите решения да се основават на информация и аналитичност. Иначе посоката е известна. „Нужни са мерки за стимулиране на раждаемостта в страната, задържане на младите хора по регионите, привличане на лица с българско самосъзнание от чужбина и обратно привличане на младите българи, работещи в чужбина. Положителната тенденция в нарастването на броя на завръщащите се български граждани дава основание за целенасочена интервенция на пазара на труда с цел насърчаване по-нататъшното развитие на процеса на обратна миграция“, твърди Ганева.

При наличието на 1,2 милиона българи зад граница връщането дори само на 5 или 10% от тях може да се окаже сериозен тласък за трудовия пазар и икономиката. Затова и мерките по стимулиране на мигрантите за завръщане трябва да се засилят в сравнение с ограничения им обхват към момента. 

Според анализи, които са правени по поръчка на държавни институции, 20% от емигрантите са готови да се върнат, ако им се предложи по-добро заплащане. Други 20% биха се замислили дали да не се върнат, ако има по-добро заплащане. Подобни данни нееднозначно показват, че България също като северноевропейските държави трябва да помисли как да се превърне в място, което младите семейства да изберат.

Подценен потенциал за страната са етническите българи в Бесарабия, Банат, Северна Македония. Това са хора с българско самосъзнание, владеят езика и имат своето образование и умения. 

Защо трябва да се насочим към българските общности, вместо да разчитаме на имигранти от Азия например? Особено когато става дума за медици, България трудно може да се възползва от лекари или сестри от Южна и Източна Азия, за разлика от богатите държави. Причината е, че медиците, които търсят работа зад граница, научават езика на страната, към която се стремят. Популярните езици са английски, немски, френски и непознаването на българския прави почти невъзможно бързото интегриране на медицински специалисти от чужбина. 

Според източници на BGlobal Министерство на труда и социалната политика вече прави проучвания как може да развива човешкия капитал в България. В изследване на агенцията за маркетингови и социологически проучвания „Глобал метрикс“  като основни причини за емиграция анкетираните българи посочват: липсата на перспективи за развитие (39%), лошите условия на живот в България (37%), корупцията (35%), ниското заплащане на труда (31%). Изборът на държавата, в която да имигрират, е съобразен с възможността за по-уреден живот (посочен от 37% от българите в чужбина), по-високото заплащане (35%), наличието на ред и правила (35%) и по-добрата социална система (34%).

Две трети от анкетираните посочват, че позицията, която заемат, отговаря на образованието и квалификацията им. По структура на заетост българите в чужбина попадат основно в категорията квалифицирани работници (28%), неквалифицирани работници (13%), заети с услуги за населението и търговията (12%) и помощен административен персонал (8%). Малко над една трета от българите в чужбина заемат позиции, изискващи относително висока квалификация и опит - 14% са на ръководни позиции, а 24% са приложни специалисти. Една десета са самонаети лица и/или имат собствен бизнес (9,3%). Това показва, че преобладаващата част от българите в чужбина са в категорията на квалифициран изпълнителски персонал.