Европа може да се окаже „по средата“, като при Студената война

Текстът е публикуван в бр. 5 на сп. Business Global.

- Проф. Тошков, по време на управлението на президента Обама в европейските медии изтекоха документи, които показваха какви са стремежите на САЩ в предложеното Трансатлантическо търговско и инвестиционно сътрудничество (Transatlantic Trade and Investment Partnership). След това, доста по-недискретно и по-неделикатно, президентът Тръмп започна да изисква стъпка по стъпка реализацията на елементи от същата инициатива. Изглежда, че който и да управлява в САЩ, водещ е стремежът за намаляване на дефицита в търговията между САЩ и Европа. Какво можем да очакваме в следващите години в тази област?

- Не трябва да се изненадваме, че има определена приемственост между президентските администрации. Търговският дефицит на САЩ е водеща тема от 80-те години на миналия век. Кирил Тошков е професор в департамента по икономика в Texas Christian University, където води курсове па макроикономика, иконометрия и икономика на Азиатския регион. Изучавал е икономика в Ruprecht Karls University в Хайделберг, Германия, и в китайския Университет за чуждестранни изследвания в Пекин, владее китайски език. Докторатът му по икономика е от State University of New York. Изследователският интерес на Кирил Тошков е в областта на икономическия растеж, регионалната макроикономика, производителността и международната търговия. Особен интерес проявява към Китай и Азия, както и Източна Европа. 
Интервюто с него е част от медийното партньорство на BGlobal с Института по икономика и политики към УНСС, в чийто консултативен съвет участва и проф. Тошков. 
Търговските преговори винаги са дългосрочна и сложна материя и е естествено страните да имат нереалистични искания в началото, без значение дали са съюзници, или конкуренти. Точно в този контекст изниква и примерът с Брекзит. Ключовото е да се опита да се разрешат различията в редовни срещи за преговори, които може да продължат години, а в някои случаи и десетилетия. Транстихоокеанското търговско споразумение, което представлява обхватна търговска сделка, е идеален пример. То отне десетилетие на договорки, но сега се дава като пример за модерно споразумение, което отразява предизвикателствата на днешните времена. 

Нямам съмнение, че администрацията на президента Обама би договорила подобна сделка и с Европейския съюз, без значение колко далечни са били позициите на двете страни в началото на разговорите. Но президентът Тръмп замени търпеливия и устойчив прогрес, постиган чрез преговори, с рискова тактика на заплахи и тормоз, замесвайки и употребата на наказателни мерки. Не е изненада, че с такъв подход преговорите пропаднаха. Администрацията на новоизбрания президент Байдън със сигурност ще върне традиционния стил на преговори и потенциално ще се стигне до сделка. Трябва обаче да се има предвид, че в момента във Вашингтон има малко подкрепа за търговско споразумение и затова не предвиждам сериозен прогрес в краткосрочен план. 

- Европа намира доставките на суровини (главно енергийни) от Русия за изгодни, докато според САЩ по този начин Стария континент изпада в зависимост. Америка иска да измести Русия, напълно или частично, от същите тези доставки. Какви според Вас може да са последствията от натиска за обвързване на търговията с партньорството в сферата на сигурността? 

- Русия е един от основните производители на природен газ и като се има предвид нейната относителна близост до Европейския съюз, е естествено Европа да разчита на Москва за газовите си доставки. Проблемът е, че двустранните отношения се влошават с години, през които Русия е обвинявана за нарастващо агресивния си подход, целящ да дестабилизира Европа. 

Имайки предвид, че всички доставки на руски газ се осъществяват от държавната „Газпром“, Европа трябва да се замисли относно диверсифицирането на енергийните си доставчици и да не допусне да стане зависима от държава, която увеличава враждебността и агресивността си в последните години. В същото време обаче САЩ да заместят Русия като основен доставчик, ми звучи несериозно и едва ли ще се случи в краткосрочен и дори в дългосрочен план. Очевидно е, че САЩ опитват да поставят Русия в изолация, което не може да не тревожи Европа – тя помни какво е да си „по средата“ от времето на Студената война. Ако напрежението и търканията продължат, което най-вероятно ще се случи, ще е много вероятно Европа да се лиши от „мирния дивидент“, от който се възползваше след падането на Берлинската стена. Това ще засегне негативно търговията и просперитета на Европейския съюз. 

- Може ли да е устойчив модел на международна търговия, при който Европа като икономически блок „пазарува“ приоритетно от САЩ, макар да е по-скъпо, но в замяна на услугата „сигурност“?

- Не съм съгласен с начина, по който описвате търговските отношения между САЩ и Европа. Наистина САЩ гарантират сигурността на Европа след Втората световна война, но не това е основната причина двата блока да имат толкова близка търговска и инвестиционна връзка помежду си. Исак Нютон популярно демонстрира как големите обекти си взаимодействат посредством гравитационни сили. Търговията следва подобни принципи. Фактът, че САЩ и Европейският съюз са водещи икономически сили, прави повече от естествено и наличието на силни икономически връзки между тях. Също така нека не забравяме, че от 80-те години на миналия век американците купуват повече стоки от Европа в сравнение с потоците от САЩ към ЕС. 

Иначе като цяло е нормално да се предлагат плащания в замяна на сигурност и това може да бъде устойчив модел, докато и двете страни са решени да се придържат към подобна сделка. Например Япония, Южна Корея и Тайван разчитат напълно или в голяма степен на САЩ за гарантиране на отбраната си и плащат за американско въоръжение, както и за разполагането на американски военнослужещи на територията си. Но сътрудничеството в сферата на отбраната не предполага тези страни да приемат неизгодни търговски сделки със САЩ. Основният аргумент на Доналд Тръмп за конфликта му с европейските и азиатските съюзници на Америка е, че твърде дълго тези страни са се възползвали от САЩ, без да плащат за сигурността, която получават, и без да поръчват повече американски стоки.  

- Подходът на САЩ спрямо партньорските страни е да не санкционират държави или правителствени ръководители, а местни власти и частни фирми за това, че правят, каквото искат правителствата им. От Германия със „Северен поток 2“ до „Турски поток“ санкциите показват незачитане на суверенитета на страните, които са решили да изградят тръбопроводите. Това може и да е добра услуга, ако един проект е неизгоден за държавата (има силни аргументи, че това е случаят с удължението на „Турски поток“ през България), но все пак екстериториалното действие на американското законодателство не изглежда като база за устойчива връзка между равностойни партньори? 

- Съединените щати са суперсила и като такава не се смущават да използват натиск, санкции и дори директни (военни) интервенции, ако те обслужват националните и геополитическите им цели. Малка държава като България сама не може да има равностойна връзка със суперсила особено ако е решила да се присъедини към стратегически съюз с въпросната суперсила. България се присъедини към НАТО, признавайки по този начин статута на САЩ като първичен гарант за националната си сигурност. Подписването на стратегически споразумения с други суперсили, разглеждани от САЩ като национална заплаха или стратегически конкурент, се тълкува от САЩ като нарушение на имплицитната договореност. 

Русия и Китай официално са обявени от САЩ за конкуренти и заплаха за националната и световната сигурност. Наблюдаваме сериозен конфликт между САЩ и Турция, откакто Ердоган реши да поръча руски ракетни системи. Европейският съюз като федерация от 28 държави е една от най-големите икономики в света, но политически и военно не е глобална суперсила, което оправдава стратегическия ѝ съюз със САЩ. Докато Германия, Франция или Турция поотделно са достатъчно мощни да устоят на американския натиск, когато става дума за отношенията им с Русия, България и другите по-малки източноевропейски държави не могат да правят същото, ако не желаят напълно да се изключат и изолират от Запада. Този тип връзка между суперсила и малка държава е устойчива, докато малката държава приема посоката да се задава от суперсилата. В този свят с нарастваща поляризация страните, и особено малките, ще се сблъскват с избора към кой съюз желаят да принадлежат, но този съюз неизбежно ще ограничава взаимодействието им (икономическо или от друг тип) с конкурентни съюзи. 

- До каква степен конкурентоспособността на Китай се дължи на субсидии от публичния сектор и до каква на по-висока ефективност и производителност?

- Сложен въпрос. Първо, няма съмнение, че китайските предприятия станаха изключително конкурентоспособни през последните три десетилетия, защото подобриха ефективността си и се възползват от технологичните иновации, за да повишат производителността си. Именно малките и средните по размер частни предприятия са водачи по подобряване на производителността, докато големите и държавни компании постигат по-малко. Като цяло правителствените субсидии облагодетелстват големите компании, тези, които са листвани на фондови борси и оперират в ключови национални индустрии. Макар че държавната подкрепа със сигурност е повишила ефективността на тези предприятия, е много трудно да се оцени степента, до която тя помага. Китайското правителство осигурява субсидии за технологични проучвания и развойна дейност на ниво отделна фирма. Емпиричните проучвания за ефектите от това подпомагане имат смесени резултати, но въпреки това се приема, че водят до повишаване на производителността и конкурентоспособността.