Македонска рапсодия

Много вътрешна политика и малко дипломация. Така може да се охарактеризира дебатът в България по отношение даването на дата за начало на преговорите за членство на Република Северна Македония (РСМ) в ЕС. Като двустранните отношения за пореден път се превърнаха у нас в писта за надпревара по патриотизъм.

В крайна сметка в българската позиция по въпроса бяха потвърдени двата отдавна формулирани носещи елемента: България подкрепя началото на преговорите на ЕС с РСМ; подкрепата за членство не е безусловна. Проблемът е, че остана усещането за кампанийност, а не за дългосрочна и ясна политика. По-конкретно – налага се констатацията за неумение да се прави външна политика. С едно необходимо уточнение: в експертен план българската дипломация се опита да намери професионалния подход за действие в рамките на така възприетите политически позиции.

Ако все пак има нещо ново, то е свързано преди всичко с ясно и конкретно формулираните български искания, както и с разполагането на процеса на двустранно договаряне във времевия контекст на преговорите ЕС – РСМ.

Смущението по отношение на съдържанието идва от количественото нарастване (под партиен и вътрешнополитически натиск) на поставените условия, част от които излизат извън досегашната преговорна рамка. Приемането на парламентарна декларация по въпроса пък бе необходимо на правителството, за да подплати и втвърди преговорните си позиции – в международен план (в рамките на ЕС и при преговорите с РСМ), както и да си гарантира бъдеща политическа подкрепа и разпределение на отговорността при неуспех – в национален план. Но подобен подход придава определен ултимативен оттенък и предизвиква дългосрочен негативен остатъчен ефект – не толкова в отношенията между държавите, колкото в македонското общество.

Същевременно България се стреми да използва всички предимства и механизми, които членството в ЕС ѝ дава. Посоките са две: първо, да се включат основни елементи от българската позиция (преди всичко изпълнението на духа и буквата на двустранния договор за добросъседство от 2017 г.) в общите преговорни позиции на ЕС; второ, България ще настоява за тяхната конкретизация и фиксиране на ангажименти от страна на РСМ преди затварянето на всяка една от преговорните глави (с особен акцент върху глава 10 "Информационно общество и медии" и глава 35 "Други въпроси"). Това не предизвиква възторг в Брюксел, който винаги е заявявал, че решението на двустранните проблеми е задължително преди започването на преговори за присъединяване, но то трябва да стане именно на двустранна основа, а не в рамките на преговорите на съответната държава с ЕС. България обаче с основание се позовава на съществуващите прецеденти при досегашните разширения, както и на настояването на поне няколко други страни (Гърция, Германия и др.) също да включат свои условия като част от общоевропейския преговорен мандат с РСМ и Албания.

Да държиш в ръката си ключ и да се опитваш да го използваш като тирбушон – като че ли това е есенцията на подхода на българското правителство към българо-македонските преговори особено що се отнася до дейността на двустранната комисия по историческите въпроси и образованието. Самото ѝ създаване бе успех за България, но нейната употреба бе, меко казано, неумела. Комисията не преговаря, а разговаря – защото ѝ липсват базисни елементи на междудържавните преговори. Първо, тя няма утвърден мандат и преговорни позиции (а това се прави задължително с решение на Министерския съвет) – защото членовете ѝ не могат да отстояват лични виждания в рамките на диалога. Второ, липсва предварително двустранно съгласуван и фиксиран дневен ред. Трето, няма виждане кога и как приключва дейността си; нормално е евентуалните договорености да бъдат фиксирани в междудържавно споразумение, но при сегашния подход то би следвало да придобие странната форма на два списъка: "наш цар – ваш цар, наш комита – ваш комита". По този начин от самото си начало тя бе осъдена на неуспех, защото бе принудена да прави инвентаризация на исторически личности – нещо само по себе си невъзможно, доколкото винаги ще има нови и нови имена, които да се добавят към списъка. Комисията следваше да има една-единствена основна задача: да формулира понятието обща история – като съдържание, като обхват, като времеви рамки. И най-вече – кога завършва този период на обща история: през 1878 г., през 1903 г., след края на Първата или след края на Втората световна война. След това всяка историческа личност автоматично попада в съответния период.

България продължава да гледа на Македония като на територия или като на история, а не като на хора и граждани. Да, България не може да си позволи компромиси със своята история. Но при сегашния подход на директен трансфер на историята в политика това се вписва в логиката на македонизма. Македонизмът се стреми да отграничава, да противопоставя, да издига бариери – в крайна сметка да изгражда нова идентичност на базата на отрицанието и конфронтацията. И всеки публичен скандал налива вода в тази мелница. България е заинтересована да премахва бариерите, да подпомага общуването и сътрудничеството, да направи така, че всеки български гражданин да се чувства у дома си в Скопие и Охрид, а всеки гражданин на Република Северна Македония – по същия начин в София и Благоевград. С други думи – да ерозира и отстрани основата на конфронтацията, изграждана целенасочено през втората половина на миналия век. А това е дълъг процес и той трябва да бъде ориентиран основно към хората.

Текстът е публикуван в брой 41/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.