Редакциите трябва да бъдат оградени с желязна завеса от издателите

– Депутатът от ДПС Делян Пеевски и още трима от неговата парламентарна група внесоха в парламента проектозакон, целящ по-голяма прозрачност при непазарното финансиране на медиите. Има ли според Вас колизия между пазарното и непазарното финансиране на медиите, проф. Филева?

– Проектозаконът избира подходящото време, когато самата медийна група на Пеевски е атакувана за непрозрачност. А иначе с проектозакона се търси осветяване на нещо, което си е на светло. Финансирането от фондации се доближава до финансирането от публичния сектор, защото и в двата случая става въпрос за финансиране в интерес на обществото и на една по-качествена журналистика.

Проблемът с финансирането на медиите у нас е друг – че не е ясно откъде идват парите за много вестници, с които те се издържат. Ако при „Икономедиа” могат да се видят доста прозрачно отчети и ако тя отваря и много други модерни прозорци за финансиране на дейността си, с добро интегриране на хартиени и онлайн издания, с организиране на конференции и подлистници за кариерно развитие и пр., за много други издания не може да се каже кой ги издържа, дължат ли на държавата, или тя им облекчава и просрочва дълговете, за да бъдат послушни. Там именно трябва да се търсят механизми за контрол.

Проблем е и липсата на самоконтрол. Браншът на печатните издания не контролира тиражите. Крайнонеобходимо е едно одитно бюро по тиражите. Млади ентусиасти направиха нещо такова през 2001 г., но големите издатели с водещи позиции на пазара тогава не пожелаха да се включат, още по-малко биха се съгласили и сега. Показателно е, че Комисията за защита на конкуренцията две години прави секторен анализ и не успя да осветли тиражите, понеже от големи печатници или от големи медии не ѝ даваха данни нито за отпечатаните, нито за непродадените броеве.

– Има ли проблем при смесеното финансиране – когато една медия е хем пазарна, хем получава сериозни грантове от фондации като „Америка за България” например, каквито са изданията на „Икономедиа”. Или пък при меценатско-пазарните издания, чиито загуби се покриват про боно от собственика, какъвто е в. „Сега”?

– Проблемът е в това, че медийните пазари по-често са силно концентрирани заради връзката между тираж и реклама. Така че за поддържане на медийния плурализъм и на качествените медии е нужна непазарна подкрепа. Европа познава държавна подкрепа за медиите, с преки субсидии или чрез данъчни облекчения. Както казва големият философ и социолог Юрген Хабермас, качествената журналистика има нужда от алиментация (държавна помощ за сираци и деца на бедни родители в Древния Рим). Така че не виждам проблем във финансирането от два източника – пазарен и непазарен. В Лисабонския договор на ЕС е записано, че когато става дума за отстояване на обществен интерес и национална култура, а публицистиката влиза в културата, може да не се спазват стриктно правилата за защита на конкуренцията и да има държавно подпомагане. И тук могат да дойдат и фондациите и да участват във финансиране на медии, които са полезни за обществото и служат за опазване на демократичния ред или за поддържане на малцинствени интереси, с което се подпомага и медийният плурализъм. В издаването на в. „Сега” участва фондация, така беше при телевизия Ретв преди години, така е при в. „Култура“.

– Критиците на смесеното финансиране обаче имат предвид получаването на конкурентно пазарно предимство чрез грантово дофинансиране.

– Но то е позволено от европейското законодателство, когато става дума за изпълнение на обществена поръчка, а по нашето не е забранено. По-опасно би могло да бъде директното държавно субсидиране, което обаче също се практикува. Едно швейцарско изследване наскоро подкрепи държавната намеса в помощ на малките качествени медии, които са уязвими от пазара. В скандинавските страни и Австрия отдавна има държавна подкрепа за медиите – косвено чрез данъци и транспорт, и пряко – чрез публични фондове, където кандидатстват т.нар. втори вестници. А фондациите са защитник на независимостта на една медия и ѝ помагат тя да не служи преди всичко на развлекателните интереси на публиката – „Гардиън” и „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” например се подпомагат от фондации. При „Франкфуртер Алгемайне“, водещ качествен надрегионален вестник в Германия, няма главен редактор, а обществен орган, чиито членове се сменят всяка година.

– Но у нас няма такова разделение на журналистическото тяло от издателя – някакви неуспешни опити имаше много отдавна. Проблемът е, че издателите имат и други бизнеси извън медийния и няма гаранции, освен добрата им воля, че медийното съдържание не е в зависимост от другите им интереси.

– Трябва да се избягват всички форми на изкривяване на журналистическия труд, редакцията трябва да бъде оградена с желязна завеса. Рекламодателите обаче също имат голямо влияние. Откакто разбрахме кой е дал кредит на Петьо Блъсков, стана ясно защо във всеки брой в. „Труд” пише за „грантаджиите” и „зелената мафия”. Сигурно и за „Икономедиа” могат да се открият такива влияния, но специално за тази група аз имам пристрастия, защото ги наблюдавам в годините как се развиват като по учебник, от гледна точка на поведението им на пазара. Друг е въпросът каква е медийната среда у нас и как понякога и при тях я няма тази желязна завеса между собственика и редакционната колегия. Колкото до финансирането от чужди фондации – то е достатъчно прозрачно, доколкото получателят задължително посочва на видно място източника на финансиране.

– „Америка за България” огласява на сайта си кого и с колко финансира.

– Да, точно толкова стриктно е и отчитането на финансиране по европейски програми и е обичайно да се прави коментар, че съдържанието по подкрепения проект не изразява мнението на Европейската комисия или на всеки друг финансиращ орган. Това, което силно ме смущава в този проектозакон, е, че той е поредното усилие да се смаже неправителственият сектор и да се насади убеждението, че гражданските организации винаги са проводник на чуждо влияние и трябва да бъдат унищожени. А това е опасно подриване на демократичните устои, които градихме повече от 20 години.

– Защо за медиите у нас няма дарения, спонсорства и т.нар. финансиране от хората (crowd funding). И само законови ли са пречките?

– Мисля, че достатъчно ясно са разписани правилата за дарения и спонсорство в Закона за корпоративното облагане, в Закона за радио и телевизия или в Закона за меценатството. Постепенно се очертават финансовите и законовите рамки за така нареченото финансиране от тълпата, което много често се използва за подкрепа на медии или различен тип културни продукти. По принцип финансирането на медиите е един много динамичен процес, повлиян най-силно от технологичните промени. За съжаление, печатните медии, приемани като особено важни за демократичните процеси, губят най-много или се приспособяват най-трудно към новите бизнес модели. В помощ на редакциите им се появяват нови участници, бих посочила синдикатор на новини като ProPublica, неправителствена организация в Ню Йорк, с мисията да прави разследваща журналистика по различни проблеми в света.

– У нас действа един тип държавно финансиране, което е доста значително - това са главно пари по комуникационни програми на ЕС. Може ли да има регистър коя медия колко и за какво получава от съответното ведомство, как е била избрана и какъв продукт е произвела?

– Европейските програми са публични фондове и по тях кандидатстват юридически лица, които подлежат на строга отчетност. Често по тях кандидатстват публични дружества, върху които може да се упражни контрол колко пари към какви медии са отишли. По принцип е важно да има комуникация за проектите, изпълнявани с помощта на европейски фондове. Не съм се занимавала с анализ на тези потоци, но си представям, че разпределението им през Фонд за постигане на комуникационните цели на тези програми би била по-прозрачна и по-малко уязвима операция.

– При все по-свиващия се медиен пазар, особено печатния, и при все по-сериозния дял на неявно медийно финансиране има ли бъдеще държавната подкрепа за медиите, но във вида, практикуван в Западна Европа?

– Скептична съм, че това би се приело у нас. Имам чувството, че всички държави, които са преминали през тоталитарен режим, се плашат от държавно подпомагане на медиите. Ако пък финансирането е косвено, т.е. чрез данъци и транспорт, то ще облагодетелства всички медии. А на нас проблемът ни е с големите медии, защото ни е малък пазарът и е бременен с господстващото им положение. Малък е и рекламният пазар, а и той е много чувствителен на икономически спадове.

– Освен това никой няма да повярва, че българската държава може да е безпристрастна.

– Уви, няма. Затова аз разчитам повече на финансирането през фондации като един вид представители на обществения сектор. Фондацията ще улеснява този, който иска да подкрепи една кауза или един вестник, телевизия или радио. Добре би било в допълнение към това опазването на независимостта на медията да се гарантира и от прозрачно формиран редакционен съвет. Или да има друг тип гаранции за качеството на журналистическия продукт. Защото и у нас, и навсякъде по света вестниците, които искат да постигнат по-голям тираж, свалят нивото, правят масова култура, някои дори ги наричат„средства за масово оглупяване”. Но по света има и практика един и същи издател да прави както масов, по-жълт, тиражен вестник, така и едно качествено нискотиражно издание. Като например масовият „Билд” с неговия тримилионен тираж и качественият, дясно ориентиран „Велт”. Така че нека и Пеевски, ако иска да е добър медиен магнат, освен „Телеграф” да направи и един качествен вестник, и тогава да се конкурира с „Икономедиа”. И

Проф. Петранка Филева е дългогодишен преподавател по медиен мениджмънт и икономическа журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор е на монографиите „Глобализация и медии“, „Икономика за журналисти“, „Медийна икономика“ и множество научни статии, посветени на управлението на медиите.

Текстът е публикуван в новия брой на "Икономист" от 16 февруари, който може да купите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя