Новите граници са продукт на стари страхове

Капка Касабова e родена през 1973 г. в София. Веднага след промените, през 1990 г. семейството й напуска България и се мести в Нова Зеландия. От 2014 г. тя живее в Шотландия. Касабова е издала 8 книги, всички писани на английски. Последната й книга „Граница: Пътуване до ръба на Европа“ бе публикувана във Великобритания на 2 февруари и предизвика вниманието на британската критика (виж в края на текста). Очаква се тя да бъде издадена на български от „Жанет 45“ през този месец. Основна тема на произведението са хората, населяващи едно забравено кътче в периферията на Европа, разположено около границите между България, Гърция и Турция.

– Какво Ви накара да напишете книгата „Граница“?

– Инстинктът ми като автор за търсене на интересни и досега неразказани истории. И желанието ми да науча нещо ново за България и нейните южни съседки Турция и Гърция, като се срещна с хората от граничните райони. Те от много време живеят едновременно в сянката на историята, пренебрегнати и забравени, и същевременно лице в лице с историята. Те винаги са били първите, които изпитват на гърба си последствията от решения, взети в далечни столици. Самата граница е силно емблематично място и исках да прекарам повече време в гранични села и градове. Като дете не можех да отида на тези места и сега най-после дойде моментът. Места, където са се случили тежки събития, имат своя памет. Тя е важна.

– Исторически погледнато, остава усещането, че Западът не разбира Балканите. На какво се дължи това?

– Може би защото на Балканите сами не сме си направили труда да разберем повече един за друг. Поразително беше да чуя едно и също нещо от всяка страна на тази фатална за толкова много хора граница. Истории за семейства, прокудени от родните места след Балканската война, истории за страшни загуби и завръщания... Особено в Тракия, но и в Родопите. Тези истории ги чух на три езика: български, турски и гръцки. А същевременно всяка страна мисли, че нейното страдание е уникално (и по-голямо, разбира се). В странджанското градче Демиркьой (бившия Малък Самоков) случайно се запознах с изследователка в турски университет, която изследва историята на градове и села в турска Тракия, които преди балканските войни са били български и гръцки. Бях потресена да чуя, че тя едва успява да намери материали, тъй като не работела съвместно с български колеги. Същото видях и в България: има изобилна литература за бежанците в Тракия, но изцяло се акцентира на българската история, и съответно българското страдание. Все едно гърците и турците не са преживели същото. Ето тази липса на систематична историческа и човешка свързаност е според мен в основата на това психическо и историческо разкъсване. Балканизация в лошия смисъл на думата, която води и до невежество, неразбиране и предразсъдъци. Как да ни разбират, като сами не се разбираме? Това до голяма степен е причинено от строгите граници на Студената война, но си е и балкански синдром на дебелоглавие: да се вкопчим в предразсъдъците си, за всеки случай, все едно те са някакво богатство. Срещнах хора в български гранични села, които лесно могат да отидат в Турция на разходка, но от традиционна омраза към „турците” няма да го направят. Същото видях в гранични гръцки села, където се отнесоха към мен чудесно, но мотото им е „Ние мразим българите заради окупацията”. Окупацията на Северна Гърция, за която нищо не бяхме учили... А това, какво и как се помни, и какво се забравя от една нация, е изключително важно. Защо например не се помни – в обществото, като част от сложната ни модерна история – това, което се случи с българските турци през 1989 г., и изобщо това, което се е случвало с турците и помаците през комунизма?

– Физическите заграждения се вдигат отново в Европа, и в частност на Балканите. Чертаят ли бежанците нови линии по картата?

– Бежанците днес преживяват това, което бежанците от Балканските войни са преживели, и това, което български турци през 1989-а са преживели – загуба на статут, на идентичност, на достойнство, на дом и на родина, понякога и на семейство. А новите граници са продукт на стари страхове и като всички стари непогребани, неоплакани призраци, те се връщат отново и отново.

– Хвалим се със своето гостоприемство, но в същото време, където и в България да се настани дори едно семейство бежанци, местната общност се надига на протест, за да ги прогони. На какво се дължи този страх от непознатите?

– Може би отговора трябва да дадат тези, които се страхуват и гнусят от бежанци. Моето впечатление при контакт с хората в граничните райони е, че турците са най-състрадателни към бежанците. Много от турците, които живеят в граничните райони, са деца и внуци на бежанци, най-вече помаци, изселени от България и Гърция. Тяхната наследствена травма им дава разбиране и човещина. Защо това не се случва с гърците и българите, които са страдали по същия начин преди три поколения? Може би тази липса на хуманност и отвореност към другия, към различното, е продукт на ориенталския комплекс на балканците, който в основата си е един вид дълбоко невежество и себенепознаване. Може би там се коренят и предразсъдъците към мюсюлманите, каквито са много от бежанците: невежество и провинциализъм. А оттам и страх от непознатото.

– 10 години, откакто България е член на ЕС, но все още дори водещи политици наричат Европа „те“, а проучвания показват, че част от българите не споделят базови европейски ценности. Обречени ли сме да сме в периферията на Европа?

– Не вярвам в обречеността. Мисля, че всяка нация, както и всяко семейство и всеки индивид, си гради съдбата ден след ден. Главно с отношението, което възприема към себе си, а оттам и към света. Ако отношението е топло, любознателно и не е агресивно, винаги има надежда за обогатяване. Мисля, че това, което държи България в сянка, е невежеството и нежеланието да опознаем себе си, на първо място – както исторически, така и днес. Самосъжалението и жертвената психика, така типични за българите и изобщо за балканците, са другата страна на агресивния, реакционерски национализъм (или така наречен „патриотизъм”), който се наблюдава от известно време. Това е, което ни обрича на периферност, на духовен провинциализъм и в края на краищата – на яловост. Ако не можеш да опознаеш съседа си – бил той турчин, помак, грък, циганин или сириец, – ти си обречен на вечна самота. Проблемът не е в периферната география, напротив, тя може да бъде ползвана като предимство. Колко са нациите с такъв ключов геополитически и културен капитал като България - порта към изтока и запада, уникален спой на европейското и източното? Това е богатство, и винаги е било - но нежеланието на българите като цяло да погледнат на богатата си и нееднозначна, неедновалентна история, особено османската история, по начина който тя заслужава, е това което ни осъжда на дребнавост, провинциализъм, и параноя към всичко непознато.

– Може ли историята на Балканите да послужи за поука на останалия свят?

– Аз съм само слушател и разказвач на човешки истории, а не историк. Това, което научих от забравените хора на границата – турци, българи, гърци, – а и от бежанците, с които се срещнах, е, че историята се повтаря, ако дълго време я отричаме. Хората на тази тройна граница живеят, както могат, сред руините на всички беди и грешки, нанесени от политически системи и правителства през ХХ век, а и сега в момента. Те знаят какво е да живееш на ръба на бездната и пак да можеш да се радваш на малки радости. Може би, ако искаме да научим нещо от историята, трябва да се вслушваме по-често в забравените, обикновени гласове на перифериите и по-малко да вярваме на тези, които много силно се провикват и заемат голямо място в политическото пространство. От една среща с овчар на турско-българската граница получих повече прозрения, отколкото при един разговор с турски дипломат (той също беше от оня тип „патриоти”). По същия начин от една седмица, прекарана в гранично помашко село в Родопите, научих далеч повече, отколкото в учебниците по история едно време. Не само повече, а и по-интересно, по-човешко, по-смислено, по-свързващо ме и с България, и с Балканите, където всичко е така омесено, и изобщо с човешката раса.

Отзивите на британската преса за „Граница“

„Тази прекрасна, трагична и универсална нова книга може да се окаже най-важното четиво, което трябва да прочетете в тази година на Brexit“

The Skinny

"Чудесна книга за едно магическо кътче на света ... Тя показва по-ярко от всичко друго, което сме чели, какво причиняват границите на хората, които живеят около тях, и колко трайно е тяхното наследство“

The Guardian

„Касабова притежава острата чувствителност на пътуващия писател и емоционалната твърдост на поета. Тя е необичайно добра при срещите с необикновени хора... „Граница“ е ароматна, лирична, тревожна и много, много фина“

Sunday Times

"Касабова прави един подарък за любителите на добре разказаните истории. „Граница“ блестящо разкрива ефектите на хилядолетните и пъстросцветни промени. Задълбочена и впечатляваща "

Observer

"Касабова е поет и пише красиво. В свят, разделен повече от всякога, все по-застрашен от мексикански стени, ограничения и страх от неизвестното, ние се нуждаем от книги като тази "

Financial Times

"Книгата на Капка Касабова е трогателна, ерудирана и остроумна и осветява ярко историята на едно непознато кътче. Тя преминава с лекота, но същевременно отчетливо, през историите, които разказва. „ Цяло чудо е как парченцата, на този някога богат и пъстроцветен човешки гоблен, оцеляват“, пише Касабова. Те не биха могли да имат по-добър хроникьор“.

The Economist

"Очарованието на Касабова от този малко познат регион е довело до написването на „Граница“ - една от онези книги, които превръщат историите на пътуващите писатели в изкуство. Мистерията, разбира се, е в основата на книгата. Тайните на периферните места и маргиналните хора“

The Herald