The Economist: Ухажването на Русия

Джордж Буш-младши погледна в очите на Владимир Путин и помисли, че е видял душата му. Сбърка. Барак Обама реши да направи „рестарт“ на отношенията с Русия, но към края на мандата му тя бе анексирала Крим, разпалила конфликти в други части на Украйна и беше запълнила властовия вакуум, оставен от Обама в Сирия. Доналд Тръмп изглежда решен да отиде много по-далеч и да изгради изцяло ново стратегическо партньорство с Русия. Може ли да успее, или ще стане третият поред американски президент, надхитрен от Путин?

Подробностите на търсеното от Тръмп партньорство още са неясни и променливи. Това отчасти се дължи на несъгласия във вътрешния му кръг. Когато неговият посланик в ООН предложи „ясно и силно осъждане“ на „руските агресивни действия“ в Украйна, емоционалната връзка на президента с Путин още тлееше. Когато интервюиращ от Fox News каза на Тръмп наскоро, че Путин е „убиец“, той отговори: „Има много убийци. Какво, мислите си, че нашата страна е толкова невинна?“.

Безпрецедентно, погрешно и подарък за московските пропагандисти е американски президент да намекне, че страната му е толкова опасна, колкото и Русия. А идеята на Тръмп, че Путин може да предложи много на Америка, е необмислена не само по отношение на руската сила и интереси, но и относно стойността на това, което Америка ще трябва да предаде в замяна.

Според изпратените до момента сигнали сценарият за Русия изглежда горе-долу така: Америка ще се обедини с Путин, за да унищожи „радикалния ислямски терор“, и по-специално „Ислямска държава“ (ИД). Същевременно Русия би трябвало да се съгласи да изостави сътрудничеството си с Иран, стар враг на САЩ в Близкия изток и заплаха за съюзниците им, включително Бахрейн и Саудитска Арабия. В Европа Русия би трябвало да спре подклаждането на конфликта в Украйна, да се съгласи да не притеснява членките на НАТО по границите си и може би да се съгласи на преговори за контрол над ядрените оръжия. В по-далечна перспектива по-близките отношения с Русия биха могли да помогнат за овладяване на китайската експанзия. Най-рисковият съветник на Тръмп, Стивън Банън, каза миналата година, че няма „никакви съмнения“, че „започваме война в Южнокитайско море след 5 до 10 г.“. Ако това стане, Америка ще се нуждае от съюзници, а Русия е ядрена сила с 4200-километрова граница с Китай.

Какво не ви харесва?

Почти всичко. Руските хакерски атаки може да са помогнали на Тръмп при изборите, но това не означава, че той може да се доверява на Путин. Интересите на Кремъл и на Вашингтон са на светлинни години далеч.

В Сирия например Путин вдига много шум, че се бие с терористите на ИД, но не е положил реални усилия да го направи. Цената да работи с Америка би могла да е да си гарантира постоянно руско военно присъствие в Близкия изток с подкрепата за Башар Асад, чийто режим според разкрития миналата седмица е обесил хиляди сирийци след процеси за по 2 – 3 минути. Нищо от това не е хубаво за Сирия, за регионалната стабилност или за Америка. Дори ако Путин и Тръмп имат обща цел (а те нямат) и ако американците не се вълнуват от руските жестокости (а би трябвало), американските и руските войски не могат лесно да се бият рамо до рамо. Системите им не са съвместими. За да станат, би трябвало да споделят военни тайни, за чието опазване Пентагонът харчи цяло състояние. Руските самолети не увеличават много военновъздушната мощ на коалицията, която вече атакува ИД. Това биха могли да направят сухопътни сили, но крайно невероятно е Путин да ги разположи.

Русия също така няма да се конфронтира с Иран. Войските, изпратени от Техеран, допълват руската въздушна мощ. Иран е обещаващ пазар за руския износ. И най-вече двете страни са съседи, които според всички признаци работят заедно да управляват Близкия изток, а не искат да се бият за региона.

Идеята, че Русия може да е добър съюзник срещу Китай, е дори още по-нереалистична. Русия е много по-слаба от Китай, със западаща икономика и население, както и с по-малка армия. Путин няма нито мощта, нито намерението да се кара с Пекин. Напротив, той цени търговията с Китай, страхува се от военната му мощ и има много общо с лидерите му поне що се отнася до тенденцията му да мачка съседите си и да отхвърля лекциите на Запада относно демокрацията и правата на човека. Дори ако за Америка би било умно да ескалира конфронтацията с Китай – а то не е, – Путин няма да е от никаква полза.

Най-сериозният риск от погрешните сметки на Тръмп обаче са в Европа. Тук списъкът с желанията на Путин попадат в три категории: неща, които не трябва да получи, освен ако не се държи по-добре, като отмяната на западните санкции; неща, които не трябва да получи при никакви обстоятелства, като признаването на анексираните украински територии; и неща, които биха подкопали базирания на правила глобален ред, като мълчаливото американско одобрение за отслабването на НАТО.

Путин би се радвал, ако Тръмп му даде по-голяма свобода в руската „близка чужбина“, например като премахне американските системи за ПРО в Европа и прекрати разширяването на НАТО с Черна гора, което се очаква да стане тази година. Тръмп, изглежда, не разбира какво огромно отстъпление представлява всичко това. Той изпраща смесени сигнали за важността на НАТО, наричайки я „излишна“ миналия месец, но заричайки се да я подкрепя миналата седмица. Някои от съветниците му, изглежда, не се вълнуват дали ЕС ще се разпадне; подобно на Путин, и те прегръщат лидери като Марин льо Пен, която иска именно това. Банън, приемайки, че Русия е клептокрация, смята Путин за част от глобалния бунт на националисти и традиционалисти срещу либералния елит – тоест за естествен съюзник на Тръмп.

Търсенето на голяма сделка с Путин е лишено от илюзии. Независимо колко добър е Тръмп в преговорите, не може да има добра сделка. Всъщност пренебрегваният риск е, че Тръмп, заблуждаван и обидчив, в крайна сметка ще бъде причината за опасно и дестабилизиращо спречкване с Путин.

По-добре от сделка или скарване би било да се работи по дребни детайли за подобряване на американските отношения с Русия. Те биха могли да включват оръжеен контрол и изключване на възможностите руските и американските войски случайно да стигнат до сблъсък. Републиканците в Конгреса и по-разумните му съветници, като държавния секретар и министъра на отбраната, би трябвало да се помъчат да убедят Тръмп в това. Алтернативата наистина би била много лоша.