Те са трима братя от Габрово. И тримата – предприемачи от зората на индустриалното изграждане на новоосвободена България. Фамилията им е Андрейчеви – Петър, Никодим и Досю. Не е ясно кой е най-големият брат. Известна е рождената дата само на Петър Андрейчев – 1 май 1883 г. Никодим е роден в следващата година, а Досю – през 1886 г.
Петър Андрейчев започва работа като машинист в Българските държавни железници, като това го запалва и по всякакви машинарии. После е чирак в железарската работилница на фамилията Шедеви в София. Още преди да навърши 20 години, започва собствен железарски занаят, като отваря работилница. След две години привлича и двамата си братя. Никодим също е работил като железар, а Досю е завършил железарски техникум във Варна. Така вече работилницата се превръща в железарска фабрика, каквото и да означава това в края на XIX век на Балканите.
Най-предприемчивият, изглежда, е Никодим Андрейчев и той успява да наложи малкото семейно предприятие като едно от водещите сред другите работилнички и фабрички в бранша. През 1904 г. от „Железарска фабрика на братя Андрейчеви“ то е преименувано на фабрика „Напредък“. Дори по тогавашните стандарти капацитетът ѝ е такъв, че трудно може да се нарече фабрика, но все пак е нещо повече от работилница. Разположена е едва на 60 квадратни метра площ, ползва собствена електрическа сила само 3 конски сили и в нея работят числом и словом четирима работници. Продукцията е ориентирана към благоустройствените потребности на младата българска столица – фини железарски изделия за украшения по имоти, огради, паравани и пр.
Годините на войната – Балканските и Първата световна, за повечето предприемачи са разорителни, за малцина са гешефтарски. Все пак от 15 ноември 1913 г. фабрика „Напредък“ се ползва от общите и от специални облаги по Закона за насърчение на местната индустрия.
Никодим Андрейчев е упорит и неуморен и скоро след възстановяването на мира превръща „Напредък“ в преуспяващо предприятие. Енергичността му е високо ценена от колегите му в бранша и той е избран за председател на Железарското художествено механично сдружение.
Семейното клониране на бизнеса продължава към друг род – през 1925 г. Никодим Андрейчев взема за съдружник 30-годишния си шурей Добри Кацаров. Също като него той е енергичен и позитивен човек, в час с железарския занаят и дори с идеи за развитието му. Кацаров освен това развива и по-широка дейност – председател е на проверителния съвет на Занаятчийската кооперативна банка в София и е секретар на железарското занаятчийско сдружение, на което Андрейчев е председател.
С новия съдружник фабриката вече има и ново име: Железарска фабрика „Стомана“, на Н. Андрейчев & Д. Кацаров. Намира се на столичната „Панагюрище“ №10 – уличка отвъд Владайската река в посока жп гарата, между „Раковски“ и Сточна гара. В една вестникарска реклама от втората половина на 20-те години на миналия век пише, че фабриката изработва: парни котли, резервоари, казани, фабрични комини и други котларски изделия в разни форми и големини; всякакъв вид жудожествена железария; изковава в специалното си ковашко отделение малки и големи ковашки части; изработка бърза и гарантирана. Има и трицифрен, каквито са били тогава, телефон за поръчки. Правят се и монтажи на място.
Фабрика „Стомана“ вече се помещава на 350 квадрата, има 3 отделения, 14 модерни машини, електродвигател от 16 конски сили и 24 работници.
През 1931 г. обаче, едва 48-годишен, Никодим Андрейчев умира. Най-малкият брат – Досю, едва доживява Закона за национализацията от 27 декември 1947 г. и през 1948 г. си отива от този свят. Костите на габровските братя почиват в Централните софийски гробища.
Текстът е публикуван в брой 26/2018 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
