Животът на арабите е по-важен от този на африканците - поне за Европа

Автор: Шарлът Макдоналд-Гибсън* / в. "Ню Йорк Таймс"

Летният сезон на смъртта вече е тук. Той започна още в края на миналия месец, когато под яркото средиземноморско слънце риболовен траулер се залюля на една страна, поддавайки се под тежестта на хората на борда и запращайки ги в крайна сметка в искрящо сините, но опасни води. Тогава италианската брегова охрана засне трагичния момент. На либийския бряг обаче бяха изхвърлени телата на жени и деца, жертви на един от трите потънали кораби, при които загинаха най-малко 700 души само за три дни.

Балканският път на бежанците бе почти напълно затворен със споразумението между Европейския съюз и Турция, което може всъщност да нарушава международното право. Затова и все повече хора сега предприемат опасното пътуване от Либия или Египет. А резултатът е най-малко 2861 смъртни случая само за тази година - в сравнение с 1838 за приблизително същия период през 2015 г. Но с новите картини на човешко страдание идва и неудобната реалност - мъжете, жените и децата, които оживеят след това изтощително изпитание, няма да бъдат посрещнати със същото състрадание като сирийците и иракчаните, дошли преди тях. Защото по-голямата част от тях идват от Африка.

Подобно на контрабандистите, които тъпчат по-бедните африканци от Субсахарска Африка в трюмовете на рибарските кораби, а на сирийците дават горната палуба, Европа също си има своя двустепенна система. Европейският съюз прави разлика между истинските бежанци и икономическите мигранти. И като цяло се приема, че хората от най-бедния континент са второто. Описва се „добрия“ и „лошия“ мигрант и това води до политики, които се фокусират върху това да изгонят хората. Политики, които напълно пренебрегват реалността, където има повече от два нюанса.

26 процента от бежанците в цял свят са от Субсахарска Африка - това е частта от африканския континент, намираща се на юг от пустинята Сахара. Досега през 2016 г. най-много мигранти в Италия са пристигнали от Еритрея. Те бягат от една диктатура, която Организацията на обединените нации обвинява в престъпления срещу човечеството. Втората най-голяма група е на нигерийците. Международната организация по миграция твърди, че най-малко 80 на сто от жените и момичетата в Нигерия стават жертва на трафик с цел сексуална експлоатация. И много от хората, които се опитват да дойдат в Европа тази година, не бягат от конфликти в собствените си държави, а от Либия, където са били отвлечени, изтезавани и държани в плен.

Тези факти рядко влизат в новините. Понякога предразсъдъците не се изразяват открито, но това не значи, че ги няма. Представители на различни агенции, които се опитват да предупредят за броя на загиналите в Средиземно море, ми казват, че ги питат: „Но идват ли вече сирийци по маршрута Либия- Италия?“ Явно журналистите и политиците не се интересуват от друго. Друг път предразсъдъците са ясно формулирани. Миналата година британският външен министър Филип Хамънд нарече африканските имигранти „мародери“. Той заяви пред Би Би Си: „Европа няма да може да се защити и да запази стандарта си на живот и социалната си инфраструктура, ако трябва да поеме милиони мигранти от Африка“. 

През 2010 г. Муамар Кадафи бе по-безцеремонен относно предразсъдъците в Европа, когато поиска от Европейския съюз 5 милиарда евро, за да спре хората да напуснат Либия. „Европа скоро може вече да не е европейска, а да стане черна, защото има милиони, които искат да дойдат“, каза той. „Не знаем какво ще се случи, каква ще бъде реакцията на белите, християнски европейци, когато се сблъскат с този наплив от гладни и невежи африканци“.

Расисткото насаждане на страх на полковник Кадафи изглежда подейства. Европейският съюз се съгласи да му плати 60 милиона евро, въпреки сведенията, че превозва нежеланите бежанци до отдалечени краища на Сахара и ги оставя да умрат. Това бе една от многото политики, които доведоха до още повече смъртни случаи и не успяха да спрат мигрантския поток. През 2014 г. Италия преустанови животоспасяващата военноморска операция „Маре нострум“, когато другите страни от ЕС отказаха да помогнат за финансирането ѝ. След като 800 души загинаха в корабокрушение през април 2015 г., ЕС започна операция за борба с незаконното превозване на хора. Доклад на британска парламентарна комисия през месец май обаче разкри, че този ход всъщност повече е застрашил живота на хората - за да не бъдат разкрити, трафикантите са започнали да тъпчат мигрантите в гумени лодки, а не в здрави рибарски лодки, както преди.

Не може да се очаква от Европа да предложи дом на всеки, който бяга от преследване или бедност, и европейските правителства са прави, като искат да въведат политики, възпиращи хората да тръгват към Европа. Но тези политики трябва да се съсредоточат малко повече върху човешките права на мигрантите, независимо дали са родом от Африка или от Близкия изток. Националността на един човек не може да бъде еквивалент на неговата стойност.

Първо, хората в морето трябва да бъдат спасявани. Трябва отново да стартира специална спасителна операция по модела на „Маре нострум“. Европейският съюз трябва да създаде хуманитарни приемни центрове, където да се разглежда молбата на всяко лице - и тези, които нямат право да бъдат в Европа, да бъдат транспортирани в безопасна държава. Въвеждането на повече законни начини за кандидатстване за работа или убежище от страни извън ЕС ще спре хората да рискуват живота си. А на държавите в Африка и Близкия изток, които имат големи бежански колонии, трябва да се предлага внимателно следена финансова и практическа помощ. Европейските програми за преселване трябва да важат за всички хора, получили убежище - не само за сирийците, които са включени в рамките на сделката с Турция.

Вместо това Европейският съюз се опитва да „рециклира“ едни и същи, стари политики - да принуждава хората да се връщат в Либия и да дава пари на правителствата, от които всъщност бягат хората. През 2014 г. шансът да умреш при прекосяване на Средиземно море беше 1:60. Днес е 1:23 - или на всеки 23 души умира по един. Това показва колко малко се е поучила Европа от грешките си.

*Шарлът Макдоналд-Гибсън е кореспондент за Европа на в. "Ню Йорк Таймс", като освен това пише и за "Индипендънт", "Тайм" и др. Автор е на книгата "Отхвърлени: Истории за оцеляването от бежанската криза в Европа"