Защо изкуството няма шанс в епохата на селфито и нарцисизма

Автор: Джонатан Джоунс* / The Guardian

Живописта може да е популярна в дигиталната епоха, при условие, че елиминира всякаква естетическа амбиция и сведе 600 години история на изкуството до нивото на едно поукрасено селфи.

Това е урокът по популярност в интернет на художника от Сидни Джеймс Нийдън и на портрета, който рисува на себе си и съпругата си в банята. Посредствената цапаница на Нийдъм бе споделена от почти един милион потребители в Imgur. Но защо?

Смешна е донякъде. Тя си мие зъбите. Той е седнал на тоалетната чиния и държи книга в ръка. За щастие душ-кабината замъглява задните му части. Това е интимен момент между двама души, който е превърнат в публично изображение, споделено със стотици хиляди непознати.

Но знаете какво имаме предвид, като казваме поукрасено селфи. Като изключим факта, че е рисувана, а не щракната с телефона, тази картина има точно толкова обаяние, колкото и интимните селфита на Ким Кардашиан. Е, почти. Притежава същата свободна спонтанност, възхвалявана от селфи културата - и същата потискаща повърхностност.

Нещото, което прави тази картина такъв хит онлайн, е същото, което я прави безполезна като изкуство - фактът, че се принизява до най-долната обща черта на съвременната фотография. Някои художници се възползват по брилянтен начин от снимките, като трансформират образите около нас в нещо по-величествено и дълголетно. Първият художник, който интерпретира фотографиите по този начин, е Дега още през XIX век и оттогава сякаш без особено усилие това правят артисти и като Анди Уорхол и Герхард Рихтер. Но вместо да извиси фотографията до картина, Нийдъм е принизил живописта до тривиалността на моментното само-снимане. 

Получените интимност и човечност, точно както при селфито, са фалшиви. А това не е добър портрет. Да, Нийдъм има средни технически умения, но не е погледнал достатъчно добре или достатъчно интуитивно, за да придаде на картината си някаква реална дълбочина. Ако си мислите, че това е труден реалистичен портрет, погледнете отново. Виждането на Нийдъм има дълбочината на ситком от 70-те години. 

Истинското портретно изкуство отива много по-далеч. Сравнете тази картина с която и да е творба на Люсиън Фройд и ще започнете да виждате разликата между това един художник просто да запълва празното платно пред себе си и художник, които наистина вижда хората по специален, уникален начин. 

"Разресване на коса" от Илер Жермен Едгар де Га, 1896 г.

Ерата на селфито е трагедия за изкуството. Хората са убедени, че „изкуството“ е нещо, което всички можем да създадем само с телефон и по-дръзка поза. Милиарди самодоволни селфита изпълват празнотата в киберпространството. Интернет хитът на Нийдъм е доказателство, че целият този фотографски нарцисизъм трови начина, по който възприемаме и истинското изкуство. Сега искаме картините да предлагат същата евтина, моментна илюзия за общуване, която създава едно селфи. За да се впише в тази ера на поголовен популизъм, изкуството трябва да се принизи и да се поддаде на този вакуум от залъгваща общителност и разкрепостеност.

Тук ли свършва живописта, в някаква баня в Сидни?

---------

*Джонатан Джоунс пише за рубрика "изкуство" в британското издание "Гардиън". През 2009 година е бил част от журито на британските награди за съвременно изкуство "Търнър"