За харемите, доячките на крави и ваксините

Грипната епидемия в Русия и огнищата на треската Зика в Америка (учените вече сравняват тази болест с Ебола) за пореден път накараха лекарите да говорят за важността на ваксините. Но дори и сега, когато науката е толкова напреднала, е невъзможно да скрием факта, че пътят към разработването новите ваксини, както винаги в историята, е пълен със случайности и зависи от човешките слабости и грешки. Всъщност ваксинацията има доста интересна история.

Тайните на харемите

Концепцията за ваксинирането започва от едрата шарка. Тази болест преследвала хората много хилядолетия – имало е епидемии още в древен Египет и Китай. Шарката предизвиква треска, повръщане и болки в костите. Цялата кожа се обрива. В средновековна Европа е имало масови епидемии от шарка.

Все пак още в древността хората са забелязали – тези, които са боледували от шарка, вече не могат да се заразят (в най-лошия случай само отслабват). Не е ясно кой пръв се е сетил да втрие в отворена раничка на здрав човек гной от рана на болен от шарка. Нито пък е ясно как хората са успели да се решат на този експеримент. Ясно е обаче, че за това са се сетили в различни места – Индия, Китай, Западна Африка, Сибир, Скандинавския полуостров. (В Китай са предпочитали да напояват в гной клъбце плат и да го вкарват в носа).

Съвременната ваксинация се е появила в Кавказ. Черкезките жени излагали малките си дъщери на Вариола, за да не ги обезобразят белезите по-късно. Не е ясно дали това е било грижа за здравето на децата или старание да се запази висока цената на девойките, които в продължение на векове са били продавани в турските и персийски хареми.

Все пак търговията с роби в Кавказ е имала и положителна страна за световната медицина – истамбулските турци в края на 17 век приели полезния обичай на черкезите. Ваксината давала само 1-2% смъртни случаи, десет пъти по-малко отколкото самата болест!

Но как този метод е попаднал в Европа? През 1716 г. Мери Уортли Монтагю – херцогска дъщеря и звезда на лондонския елит, се разболяла от шарка. Болестта я пощадила, но обезобразила лицето ѝ. Тя напуснала Лондон и отишла в Истамбул, където мъжът ѝ работел като посланик.

Когато Мери Монтагю разбрала как местните жени третират шарката, убедила лекаря в посолството да ваксинира петгодишния ѝ син Едуард (въпреки възраженията на свещеника, който се боял от „мохамеданската“ процедура). Момчето развило имунитет, а британската дама твърдо решила да въведе новата медицинска технология в родината си.

Гори вещици и ваксинирай!

През същата 1718 г. в Америка проповедникът Котън Мезер (един от създателите на идеологията за лов на вещици) провел един важен разговор относно шарката със своя роб Онесимус. Африканецът показал на господаря си белега на ръката си и разказал на Мезер за операцията, която завинаги го спасила от заразяване.

През 1721 г. проповедникът Мезер получил шанс да представи откритието си пред масите. На пристанището в Бостън пристигнал кораб с болни моряци. Мезер събрал лекарите в Бостън и ги посъветвал веднага да ваксинират жителите на града. Цялата пролет, а и през лятото, той писал трактати и писма, чел проповеди за това колко са високоморални и безопасни имунизациите.

Все пак призивите на проповедника да се горят вещици били по-успешни от агитациите му в полза на ваксинирането. Хората се съмнявали в безопасността на новото средство, а най-силно вярващите били възмутени от идеята, че човекът възнамерява да се намеси в божествения замисъл. Професионалните лекари негодували – някакъв си свещеник се меси в научния (светски) процес на лечение!

Измежду всички лекари Мезер успял да убеди само един – Забидиел Бойлстън, който ваксинирал сина си и двама роби. След успешния експеримент той започнал да ваксинира гражданите, които се обръщали за помощ към африканските му роби, тъй като за тях се знаело, че са прекарали шарка в родината си.

През това време епидемията набирала скорост – до октомври почти една трета от населението на града се разболяло. Бойлстън и Мезер ваксинирали всички, които успели да убедят, но много хора обвинили именно доктора и свещеника за неконтролируемото разпространение на епидемията. Една нощ през прозореца хвърлили граната в спалнята на Мезер. За щастие фитилът угаснал и бомбата не успяла да гръмне, но на нея проповедникът намерил бележка „КОТЪН МЕЗЕР, ах ти, куче, мътните да те вземат; ето с това ще те ваксинирам, ето ти шарка“.

Бойлстън и Мезер защитавали метода си и успели да съставят поразително точна за 18 век медицинска статистика. Според данните им умрели само два процента от ваксинираните, докато сред останалите бостънци смъртността била около 14,8%.

През това време в Англия Монтагю имунизирала дъщеря си, за да докаже на лекарите ефекта от ваксината. След това кралят заповядал да бъдат проведени клинични изследвания върху затворници (било обещано на всички, които се подложели, че ще бъдат пуснати на свобода, в случай, че оцелеят). След като този експеримент бил успешен, лекарите преминали на деца сирачета. Щом и те придобили имунитет към шарка, докторите се изкачили по социалната стълбица и имунизирали дъщерята на уелския принц.

Едва тогава ваксинацията започнала да се разпространява във Великобритания. В Европа обаче все още я считали за поредното безумие на островитяните. Едва след като Людовик XV умрял от шарка през 1774 г. внукът на монарха (бъдещият Людовик XVI) се съгласил да премине процедурата. Ваксината помогнала – гилотина, а не шарка отнела живота на краля.

Доячките и шарката

В края на 18 век младият лекар Едуард Дженър забелязал, че доячките в графство Глостършир почти не боледуват от шарка. Дженър наблюдавал как се развива болестта при животните и хората и стигнал до извода, че ако хората изкуствено бъдат заразявани именно с кравешка шарка това ще противодейства на натуралната. В 1796 г. Дженър ваксинирал с кравешка шарка осемгодишния Джеймс Фипс. Когато момчето се възстановило, Дженър го инжектирал с истинска шарка и Фипс не се разболял. Британските научни среди обаче приели много скептично заключенията на Дженър – едва през 19 век били признати успехите на изобретателния медик. Между другото, именно той е въвел термина ваксина („vaccine“ значи  кравешка шарка на латински). Сега „ваксина“ наричат кое да е лекарство, което дава имунитет към определена болест на тялото и предпазва от поражения. Обикновено правят ваксините от вируси, отгледани в лабораторни условия.

В крайна сметка трябва да благодарим за изобретяването на ваксината против шарка именно на доячките и европейските собственици на кравеферми. Но защо славата от откритието се е паднала именно на Едуард Дженър?

Той не е бил първият, който е забелязал връзката между болестта на кравите и имунитета от едра шарка. Но именно Дженър е привлякъл вниманието на научните среди и изхабил години, за да убеди учените, че тази процедура е ефективна. Както е казал викторианският статистик и антрополог Франсис Галтън: „В науката признание получава този, който е успял да убеди света в правотата си, а не този, който пръв се е сетил за нещо“.