”Тайм”: Защо армията на САЩ не побеждава?

Автор: Марк Томпсън, "Тайм"

През юни 2014 г. „Ислямска държава” окупира втория по големина град в Ирак Мосул и отблъсна оттам подразделенията на иракската армия, за обучението и въоръжението на която САЩ отпусна $20 млрд. През май тази година ИД направи същото в Рамади – столицата на иракската провинция Анбар. Тази седмица талибани – ислямските фундаменталисти, контролиращи територия от Афганистан, които укриваха Осама бин Ладен, докато неговите заместници организираха атентатите на 11 септември – отново окупираха град Кундуз в Северен Афганистан след като САЩ вложиха $60 млрд. за създаване на афганската армия. Това стана първият случай от 2001 г. насам, в който талибаните окупират столицата на провинцията.

Афганистанските сили си върнаха контрола над всички правителствени сгради в Кундуз Офанзивата на талибаните може да отложи изтеглянето на американския контингент от Афганистан НАТО по погрешка са бомбардирали болница на ”Лекари без граници” в Кундуз

Лидерът на талибаните Мохамед Омар не е сред живите от 2013 г. насам. През 2011 г. морски пехотинци от САЩ проследиха и унищожиха Бин Ладен. САЩ редовно съобщават за унищожаването на различни лидери от ИД, и заявиха, че са убили вече над 10 хил. последователи на групировката. Защо след като са похарчени всички тези американски пари и са унищожени толкова много противници на САЩ, градовете, чиито власти са американски съюзници, и досега биват окупирани от врага? Отговорът е абсолютно лесен и еднозначен. Войната има два основни аспекта – оръжие и воля. САЩ могат да харчат милиарди за въоръжение и подготовка на армиите на съюзниците си, но ако те нямат желание да воюват, в крайна сметка никакви доставки на оръжие няма да ги спасят. Афганистан, както и Ирак, страда от слабостта на своето централно правителство, „възпитано” от САЩ, в резултат на което войските в тези страни са недостатъчно подготвени и се отличават с ниска боеспособност. Но с липсата на воля се отличават не само съюзниците на САЩ. Значителна част от отговорността трябва да поемат самите американци. Те не само окуражават всички, наблюдавайки отстрани – след 11 септември те „се отлъчиха” и не участват в конфликтите, в които участва страната им. Само 1% от американците заминаха да воюват отвъд океана. Конгресът отказа да обяви война на всяка страна, която САЩ атакува – така е по-лесно да се избегне отговорността, ако ситуацията се влоши (което винаги се случва). Искането за обявяване на война, както първоначално са замисляли основателите на Конгреса, принуди страната да отпуска средства и напълно да финансира конфликта. А това би вдигнало летвата, и в резултат войните с победен изход стават по-малко. Освен обществеността и Конгреса, отговорност носи и армията. Американските военни още през 2001 г. знаеха, че опитите за „перестройка” в Афганистан, при това без да са изкоренили терористичните организации от другата страна на границата (в Пакистан, където беше вилата на Бин Ладен), означават, че САЩ никога няма да могат истински да овладеят ситуацията в Афганистан. Така или иначе те продължиха делото си, без да обръщат внимание на опасната брънка в стратегията си. И въпреки, че през 2003 г. висшите чиновници в Пентагона се отнесоха с излишен ентусиазъм и самоувереност към нахлуването в Ирак, техните военни планове издъхнаха малко преди САЩ да превземе Багдад, и те не се вълнуваха особено какво ще се случи по-нататък.

САЩ обмисляли ядрен удар срещу Афганистан след 11 септември

Армейските офицери наричат войната в Персийския залив последната военна победа на САЩ. В тази война през 1991 г. беше поставена ясна задача – да се отблъснат войските на Садам Хюсеин от Кувейт, което САЩ и съюзниците им направиха за около месец. Във втората иракска война, както и в афганистанската война нямаше такава конкретна цел. По тази причина тези войни се проточиха повече от планираното, което отслаби подкрепата им от страна на обществеността. Не по-маловажно е и това, че САЩ се стремяха да проведат тези войни без особени загуби (невероятно, ако имаме предвид, че броят на загиналите вече беше 6857 души). В резултат на действията си САЩ само изглеждат слаби и нищожни, тъй като първоначалните „розови” планове съвсем не приличат на това, което се получи наистина. И в руините в региона се появи възможност, от която се възползваха Иран и Русия. Тъжно е, че в гражданска война загиват над 200 хил. сирийци, но е нелепо да мислим, че американската армия може да въведе ред в този хаос, в основата на който е съществуващата толкова столетия религиозна нетърпимост.

На фона на сътресенията и безредиците в Афганистан, Ирак, Либия и Сирия в една или друга степен провокирани от намесата на САЩ, обществените дискусии понякога изглеждат глупави. На 25 септември президентът Обама почете подалият оставка генерал от армията на САЩ Мартин Демпси, председател на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ. „Днес, в голяма степен благодарение на ръководната роля на Мартин, Америка успокои съюзниците си в Европа и Азиатско-тихоокеанския регион”, заяви Обама. „Ние приключихме военната си мисия в Афганистан и доведохме най-дългата в историята на Афганистан война до разумен край”. Така три дни преди Кундуз да бъде окупиран от талибаните президентът похвали своя главен военен за ръководството на „най-доброто войсково формирование, което съществува в света”.

Това е истина. Но от друга страна не е точно така. Защото огънят, покосил онази част на планетата не е проблемът. Най-важното е клечката, която разпалва този огън. Заместник-началникът на щаба на ВВС на САЩ по въпросите на разузнаването, генерал-лейтенант Боб Ото, заяви в четвъртък, че „истинският проблем, с който се сблъскваме е, че тук се води идеологическа борба, и какъв е планът за противодействието му? Не и това, с което трябва да се занимава армията”.