Китайско-руските отношения: Къде е САЩ спрямо тях?

Автор: Джейкъб Стоукс, "Форейн афеърс"

Русия и Китай се сближават с всеки изминал ден. През май 2015 г., когато китайският лидер Си Цзинпин посети Москва, официалната китайска преса писа: „Китай и Русия укрепват и разширяват старата си дружба, породила успешно взаимноизгодно сътрудничество, а също така прибавят нови граници към своето стратегическо партньорство”.

Трудно е да се каже това така ли е наистина. Съществуват две гледни точки как ще се развиват руско-китайските отношения. Според първата те са „разядени в самата си основа”. Така мислят редица американски високопоставени чиновници в оставка – в частност знаменитият политолог Джоузеф Най. Предполага се, че сближаването на Русия и Китай е „брак по сметка”, основан на взаимно недоверие. Един от авторите на „Уол стрийт джърнъл” пише, че „Китай и Русия едва ли ще могат да постигнат стабилно стратегическо партньорство”. Поддръжниците на втората гледна точка се опасяват, че Китай и Русия ще създадат „могъща ос”. Те твърдят, че Пекин и Москва създават здрав съюз, който смята да предизвика американската доминанта. Ученият от Принстън Гилбърт Розман отбелязва в своя статия за „Форейн афеърс”, че това партньорство може да стане „характерна черта на новия геополитически ред, който се гради след Студената война”. Смята се, че макар Китай и Русия да започват с Евразия, те има глобални амбиции. И двете гледни точки драматизират реалността, която всъщност е нещо средно между двете. Наличието на несъвпадащи интереси у Китай и Русия не изключва сътрудничеството между тях – сътрудничество, което действително се разширява. Достатъчно е да си спомним, например, за съвместните морски учения в Средиземно море и за предстоящите учения в Южнокитайско и в Японско море. На икономическия фронт страните наскоро обявиха, че ще свържат китайския Икономически пояс на Новия път на коприната с руския Евразийски икономически съюз, за да интегрират напълно Евразия. Но същевременно аналитиците не трябва да преоценяват мащаба и стабилността на китайско-руските връзки. Идеята за „ос на авторитаризма”, способна да прекрои световния ред, не включва, че Китай и Русия се конкурират една с друга. Безспорно някои аспекти от сътрудничеството между Русия и Китай заплашват интересите на САЩ. Да кажем, че Пекин и Москва прокарват концепцията за „киберсуверенитета” – тоест засилен контрол на държавите над интернет активността на техните територии, което води до разделяне на свободен и на достъпен интернет. Освен това доставката на руски зенитни ракетни системи C-400 за Китай може сериозно да усложни американското военно планиране в Азиатския тихоокеански регион.

снимка / Reuters

Но много насоки от партньорството им или не се пресичат с интересите на Америка, или дори им съответстват. Например двете страни спомогнаха активно за сключването на скорошната ядрена сделка с Иран, и тяхната помощ ще бъде необходима, за да се осъществи на практика. Освен това Русия и Китай обещават да се заемат съвместно с икономическото развитие на Азия, а това, ако погледнем по-широко на нещата, е в интерес на цял цвят.

За САЩ китайско-руското сътрудничество е нееднозначен фактор. Именно затова и двете описани по-горе гледни точки не позволяват изработването на приемливи политически препоръки. Първата мълчаливо предполага, че това партньорство ще се разруши от самосебе си и затова САЩ не си струва да реагират въобще на него. Поддръжниците на втората препоръчват на Америка да възпрепятства по дипломатичен път възникването на китайско-руската ос. Фактически това означава да се върнат към стратегиите от студената война. Теоретикът по международни отношения Джон Миршаймър заявява в интервю, че „изтласкването на Русия към Китай е първокласна стратегическа глупост”. Последователите на тази школа на външнополитическата мисъл се опасяват, че рязката реакция на САЩ на руските действия в Украйна и околните страни може да укрепи съюза между Китай и Русия, а противодействието на поведението на китайците в Азия може да подтикне Пекин да подкрепи руските злоупотреби. С други думи, не си струва силният натиск върху която и да е от двете страни по отделно, за да не се вкопчат те една в друга.

САЩ има нужда от нов подход, основан на два принципа. Първо, Америка трябва да се фокусира върху изолирането и на Русия, и на Китай, не да се опитва да ги раздели. Да започнем с това, че нито един от двата подхода не препоръчва опит за разрушаване на партньорството чрез сила. Ако Америка се примири с руската териториална ревизия с надеждата да постигне ново сближаване на Русия и Запада, това само ще укрепи амбициите на Китай, но няма да накара Русия да се противопостави на китайските териториални претенции. Обратното също е справедливо. САЩ просто сега нямат достатъчно привлекателни стимули за разрушаване на руско-китайското партньорство. Става въпрос, че структурата на отношенията между двете страни се е променила от времето на Студената война. Някога САЩ и Китай можеха да сключат нещо като съюз срещу Русия, защото Китай беше по-слаб, а Москва се опитваше да го превърне в своя марионетка, с което Китай не се примири. Сега по-слабата е Русия, но Китай не се опитва да я стъпче. При това режимът на Путин се опита едновременно на идеологическия спор със Запада и на укрепването на връзките с Китай. На свой ред Америка няма какво да предложи на Китай, ако той се раздели с нея или се опита да я обуздае – колкото повече проблеми създава Русия в Източна Европа, толкова по-малко внимание могат да отделят САЩ на Азия. Разбира се, не става дума за принципен отказ от сътрудничество с Китай по Русия, Украйна и други въпроси. Вашингтон просто не иска да се заблуждава и да разчита, че в текущата ситуация Китай или Русия ще сметнат за оправдание отказа от взаимно сътрудничество. Вместо това САЩ, заедно със съюзниците си, ще трябва да реагира на неприемливото поведение на Китай и Русия в техните собствени региони, включително използвайки натиск и силови мерки. Същевременно Америка не трябва да се възпротивява на китайско-руското сътрудничество там, където то не се отразява зле на интересите ѝ или на интересите на нейните съюзници.

снимка / Reuters

Вторият принцип на взаимодействие с китайско-руския лагер предполага внимание към неизбежно възникващите естествени разногласия между Москва и Пекин. Вместо да се опитва да раздели двете държави САЩ трябва да даде на Китай и Русия възможности и пространство за взаимно дистанциране. Това означава да не пречи на опитите и на двете държави да разширяват влиянието си една върху друга – и дори мълчаливо да поощрява такива опити. Например Русия и до днес се тревожи от уязвимостта на далечноизточните си територии за китайските въоръжени сили, защото тя поддържа стратегически връзки със страни, които граничат с Китай – Индия, Северна Корея и Виетнам. Украинската криза замрази отношенията на Русия с Япония, но да не забравяме, че до 2014 г. дори тези две страни  постепенно се сближиха. САЩ не трябва да пречи на тези контакти. Напротив, САЩ може би ще трябва да покаже, че ги одобрява в случаите, когато те позволяват на Русия да се противопоставя на влиянието на Китай в Азия.

Колкото и официалните лица от двете страни да говорят, че се стремят да свържат руския проект за Евразийски икономически съюз с китайския проект за Икономически пояс на пътя на коприната, Русия практически ще се бои от проникване на Китай в традиционната ѝ сфера на влияние в Централна Азия. След като НАТО изолира Русия, тя се стреми на изток. Мълчаливата договореност Русия да се занимава с въпросите на сигурността, а Китай – с въпросите на икономическото развитие засега работи. Но тя по-скоро ще рухне, когато стремежът на Китай да защити вложенията си с помощта на двустранно партньорство в областта на сигурността с централноазиатските страни започне да предизвиква у Русия опасения. Освен това присъствието на Китай в региона ще  продължи да нараства и местните правителства най-вероятно ще се опитват да жонглират с противоречията на Пекин и Москва, което явно няма да подобри обстановката.

САЩ не трябва да се месят в този процес – нека регионалната конкуренция поеме по своя път. Добрата стратегия трябва да е с разбиране, какво не бива да се прави – в случая САЩ не трябва да влизат в конфликт с Русия и Китай заради Евразия. Нека двете държави си служат за противовес една на друга и заедно да се борят с тероризма, за което Америка вече похарчи толкова много средства. Ако Китай и Русия иска да бъдат водещи партньори в сферата на сигурността в Афганистан или да финансират развитието на инфраструктурата в региона, САЩ също не трябва да се месят в това. Колкото повече внимание и ресурси отпуснат двете държави за Централна и Южна Азия, толкова по-малко сили ще им останат за Европа и Източна Азия. Това не означава, че САЩ трябва да игнорират тези региони. Напротив, тя трябва да продължат внимателно да следят случващото се там – например,  като наблюдател при Шанхайската организация за сътрудничество и като член на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. Това трябва да се прави, поне за да не изпускат от поглед общата картина на руско-китайските отношения. Понякога САЩ могат да засилват естествените разногласия с помощта на косвени удари по двигателя на китайско-руските отношения. И за това няма да са нужни компромиси. Един от тези двигатели е енергетиката. Ръстът на петролната и газова търговия в определена степен ще укрепи сътрудничеството между страните в широкия смисъл, дори ако равнищата, предвидени от газопроводните споразумения от 2014 г. не бъдат постигнати. Сама по себе си диверсификацията на глобалните енергийни пазари е хубаво нещо, но Русия и Китай не трябва да зависят особено една от друга. Затова Америка може да намали обема на руско-китайската търговия с енергийни ресурси, като започне да изнася за Китай собствения си петрол и газ от нетрадиционните запаси. За разлика от Москва и Пекин, Вашингтон не може да накара бизнеса да се занимава с това, макар, че той е напълно способен да създаде благоприятни условия за америкаснко-китайска енергийна търговия – в частност, за това трябва да се отмени забраната за износ на суров петрол. Сближаването на Русия и Китай е повод за премерени решения, а не за насмешки и паника. Интересите и ценностите на САЩ изискват отпор, включително, когато е нужно, и силов такъв. Опитите да накарат Русия да отстъпи пред Европа, а Китай – пред Азия, за да се разделят двете страни няма да стигнат до никъде. По-разумно би било тихомълком да се поощряват взаимните разногласия между тях. Именно този подход, при правилно изпълнение, може да осигури на САЩ максимален успех – както по времето на Студената война, само, че с друга тактика.