Напънаха се протестите и родиха ... статукво

България е пред революция от поне година и половина. С такова впечатление ще останете, ако проследите медиите от февруари 2013 година досега. Първоначално беше протеста срещу високите сметки за ток, който свали правителството на ГЕРБ. Призивите за тотална смяна на начина на управление на България и нова Конституция, съпътстваха всякакви публични изяви тогава. Общото становище - всички са маскари и не може да се продължава така. Извънредните парламентарни избори вкараха в парламента почти същите главни герои от политическата сцена. Първите по резултат ГЕРБ обаче не намериха съюзници в Народното събрание и на власт дойде коалицията между БСП и ДПС, с второстепенна поддържаща роля на Атака. Правителството "Орешарски" пък бе клеймено още от встъпването си. Номинацията на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, изкара нова протестна вълна. Недоволството бе предимно концентрирано в столицата, но посланието ясно - не може да се продължава така.

Междувременно, се проведоха избори за Европейски парламент, които трябваше да бъдат барометър за обществените настроения в страната. Резултатът беше прогнозируем - всички се обявиха за победители, а основните партии, които пратиха свои представители в Брюксел - същите. Вместо Атака в Европейския парламент се появи формацията на новия политик Николай Бареков, а десните под новото си название Реформаторски блок, успяха да вкарат един евродепутат. С поредното си първо място след вот, ГЕРБ поиска незабавни избори. БСП призна, че е загубила, но не даде и дума да се каже за разпускане на правителството на Пламен Орешарски. ДПС, в типичния си стил обяви, че "всичко е възможно", но тя е доказала, че е прогнозируем и лоялен партньор, а Бареков веднага даде да се разбере, че ще бъде незаобиколим фактор в следващ парламент. На фона на обичайното политическо говорене кабинетът "Орешарски" можеше да си изкара поне още година, ако ДПС не бе взело решение да прекрати коалицията. Остана неясно на какво се дължи разрива между партията на Местан и БСП, но в последвалите събития около КТБ, може да се търси някакво логично обяснение. И след целия драматизъм на последните 18 месеца стигаме до насрочените за 5 октомври предсрочни парламентарни избори.

Кампания започна преди 10 дни, а първите социологически проучвания показаха, че основните политически сили ще бъдат подредени по досегашния начин. ГЕРБ са първи с над 10% преднина пред БСП, с почти същата разлика "червените" водят пред третите ДПС. Малко над бариерата от 4% са Реформаторският блок и ББЦ, което означава че ще имат присъствие в следващото Народно събрание. Току под чертата са АБВ и Патриотичния фронт, което им дава шанс за парламентарно представителство след вота. Колкото и да не вярваме на социологическите агенции, разглеждайки техните прогнози, по никакъв начин не можем да твърдим, че българският избирател желае да смени статуквото. Дори ако трябва да обрисуваме ситуацията с един израз трябва да ползваме култовият Sans changement (Без изменение бел. ред), който звучи от БНР, когато се съобщава нивото на река Дунав в сантиметри. Развоят на предизборната кампания също не дава някакъв знак, че нещо ще се промени.

Предизборните програми на политическите партии са неясни и изпълнени с общи фрази, политическото говорене е в рамките на обичайното празнословене. Основните опоненти се задоволяват с вяло повтаряне на едни и същи клишета. Реформаторският блок, чиято предизборна платформа изглежда най-конкретна, обаче не може да достигне до хората, заради вътрешните проблеми на десния съюз. Когато към обичайното им елитарно говорене прибавим, безспирните им организационни скандали, можем да прогнозираме, че ще им е изключително трудно да завладеят умовете на колебаещите се. Накрая е твърде възможно да се окаже, че следващото управление ще бъде съставено от партии, които и досега бяха представени в Народното събрание. И то партии, които в момента не предлагат нищо по различно от това, което предлагаха и преди изборите до сега. Моментната картина показва, че за стабилно мнозинство трябва да има коалиция между ГЕРБ и ДПС или между ГЕРБ и БСП. На пръв поглед невъзможни съюзи, но дори и ако го направят "в името на България" ще изникне резонния въпрос - защо беше нужно да правим избори, след като такава коалиция можеше да се сформира и в рамките на предишния Парламент.

Още по-плашещо е, че не се вижда стремеж към политическа промяна. Сякаш основните играчи отсега знаят ролите си в следващата власт и с досада чакат формално да минат изборите. Смисъл от изборите винаги има, но с оглед на развитието на нещата остава резонния въпрос - какъв беше смисъла от протестите. След свалянето на Борисов не се роди политическо представителство на тогавашните протести. Основните действащи лица се пръснаха по съществуващите партии и престанаха да се възмущават. Протестиращите срещу кабинета "Орешарски" пък се кротнаха след падането му, а някои дори намериха реализация след идването на служебното правителство на власт. И двете изражения на "народното недоволство" приключиха след постигане на крайната си цел. Развитието на нещата обаче показа, че тя не бе промяна на политическата класа, а просто рокада - свалят едни, за да дойдат други.