Балкански триумф

Костадин Филипов

Малко политически събития на Балканите през последните три десетилетия са предизвиквали такъв тайфун от похвали и поздравления, както ратификацията в гръцкия парламент на Договора със Скопие от Преспа от юни миналата година. Подновени бяха и предложения за номинация за Нобелова награда за мир за тази година за премиерите на Гърция и на Македония Алексис Ципрас и Зоран Заев, приемани за архитектите на договора между двете държави, който сложи край на почти тридесетгодишния излишен и ирационален спор за името на бившата югорепублика.

След гръцката ратификация връщане назад няма. Или поне ще бъде много трудно. Имам предвид заканите на лидерите на опозицията в Гърция в лицето на „Нова демокрация“ и на ВМРО-ДПМНЕ в Македония, че когато спечелят властта на следващите избори, когато и да са те, ще ревизират договора. Но така или иначе Атина и Скопие вече могат спокойно да отчетат, че са изпълнили една към друга задълженията по текста на документа.

Достатъчно много страхове браха в Скопие премиерът Заев и екипът му, че след като проведоха и накрая спечелиха тежката политическа битка за конституционните промени, произтичащи от Договора с Гърция, в това число и за промяната на името на държавата на Република Северна Македония, накрая може гръцките депутати да не го ратифицират и усилията им да отидат напразно. Толкова се страхуваха, че Ципрас няма да събере обикновено мнозинство от 151 гласа, че не бяха приготвили план „Б”. Просто бяха оставили нещата да вървят сами по себе си, обладани за пореден път от острото фаталистично чувство на историческа обреченост, характерно за манталитета на хората край Вардар. Ето, ние колко работа свършихме, името на държавата си променихме, отказахме се от античното наследство, по което бяха залитнали предишните управляващи, променихме политиката си към диаспората, дадохме козове в ръцете на опозицията да ни атакува, че сме предали македонската идентичност, език и култура, отстъпихме пред албанците да вкараме Охридския рамков договор в преамбюла на конституцията, и какво ли не още. А гърците трябваше да направят само едно – просто да ратифицират Договора. След което да пратят прословутия Протокол до седалището на НАТО, че снемат претенциите към северната си съседка и че няма да я спират повече за членство в пакта. Толкова ли е много?

Наистина една ратификация не е „толкова много”. Но тя струваше на Алексис Ципрас не по-малки политически усилия. И това „равенство” между двамата е основанието сега за тяхното лично задоволство от успеха, но и напомняне за високата персонална политическа цена, която всеки от тях ще плати. Ципрас – евентуално със загуба на предстоящите парламентарни избори, когато и да са те, а Заев – с нови изтощителни усилия да убеди своите сънародници, че тежките морални компромиси, които направи в името на това да осигури мнозинство от две трети от гласовете на депутатите, нужни за промените в конституцията, са били единственият изход. И че това не подменя стойността на предизборното му обещание, че е дошъл на власт не за да използва правосъдието като политически инструмент, не за да повтори Груевски. И че триумфът с Договора с Гърция, открил пътя на страната му към НАТО и към ЕС, колкото и дълъг да е вторият, не го амнистира за липсата на реформи и дори за безобразията, които ставаха зад гърба му вътре в страната в негово отсъствие.

Но Ципрас и Заев имат основание да се радват. Защото показаха, че и най-сложните и затлачени с исторически наноси проблеми могат да бъдат решени, че диалогът е най-добрият инструмент за това, че личната приятелска връзка е бонус в политиката, че идва времето на нова генерация политици на Балканите, зад които не дрънчи опашка от съмнително минало, и че в крайна сметка и Балканите могат да създават поводи за триумф. Нищо че триумфите по принцип не са особено трайни.


Текстът е публикуван в брой 5 /2019 г. на списание "Икономист" от 1 февруари, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя