– Какъв е политическият потенциал на народните бунтове срещу статуквото, г-н Райчев? Протестите срещу цените на горивата у нас и на "жълтите жилетки" във Франция стигнаха до искания за пряка демокрация, за референдумно управление. – Тези вълнения имат осъзнат повод, но нямат осъзната причина. Хората излизат заради горивата, но след като правителството удовлетвори исканията им, протестът не спира. Излизат с конкретни искания, но това всъщност не са техните искания. Положението е – искам нещо, но не знам какво е. Ако бяха деца – да им плеснем по един шамар и утре всичко да е наред. Но не са. Да видим в историята има ли ситуация, при която не знаят за какво протестират, или протестират срещу всичко. Има и това е 1968 г. Вълненията тогава промениха сериозно света. Дали това ще стане сега, не смеем да гадаем. И тогава бунтовете нямаха конкретно искане – за пари или закон, бунтуваха се изобщо, гориха в центъра на Париж. Историята върви постъпателно, докато мине през исторически преломи, които се отбелязват с войни, после идва нов ред и нещата пак се стабилизират задълго. Такива са 1848 г., 1968 г… Днес няма войни и някакви преломни неща, за да кажем – нова булка, нов късмет. Затова недоволството избива на различни места и по начин, който не е ясен дори на хората, които са излезли да протестират. Те викат нещо, ама утре могат да започнат да викат друго. Това не е същината на техния протест.
– Но постфактум тези бунтове се четат като леви революции – и 1848-а, и 1968-а. Но защо сега ултралевите политици като Жан-Люк Меланшон са подминати, не могат да се закачат от този тип протести. А у нас освен няколко нафталинени компартии и клубна мрежа от млади марксисти няма значимо по-вляво.– Не мисля, че и 1968-а може да се разглежда като ляво – това е народен младежки бунт. Да, води до появата на тогавашните нови левици – на Митеран във Франция, на Хелмут Шмид. Но какво ще е политическото оформяне, е вторичен въпрос. Въпросът е, че има дълбочинна криза, засягаща политическия модел като такъв. При което фира могат да дадат такива неща, които не би трябвало – като обединена Европа. Хората могат да не са против Европа, но без да искат, могат да я „счупят“. Причината сега е кризата на либерализма.
– Тези недоволства не са ли се оформили в последните години по две линии: едната на социалната несправедливост – работещи бедни, безперспективни млади, 1% свръхбогати; другата, да я наречем консервативна, се надига от страхове за загуба на национална идентичност, превземане от чужди религии и сриване на реда. Изглежда, първата има само частични успехи – Макрон отстъпи пред „жълтите жилетки”, а другата побеждава – доведе до Тръмп, Брекзит, "Алтернатива за Германия"…– Това е игра на новата историческа роля със стари костюми. Така се чете ляво-дясното като основната опозиция на едно общество. Само че в нашите общества това почти се е обърнало и е съвпаднало с друга ос – консервативно-либерална. В момента има поражение на либералното и победа на консервативното. Това е привидно тържествуващо дясно, понеже е консервативно. За последните 5 г. в 28-те членки на ЕС левицата е на власт само в Португалия и в Малта, навсякъде другаде търпи поражение. Левицата просто е поела функциите на либералното. Корнелия Нинова прави изключение, както и Фицо в Словакия, защото се държат като консервативни политици, а не защото се държат като леви. Т.е. толкова е силна опозицията либерално – консервативно и толкова консервативното тържествува, че по-естественият му израз – дясното, се привижда като победител над лявото. Но проблемът изобщо не е ляво-десен. И Нинова, примерно, бяга от голяма коалиция в България, защото смята, че в големите коалиции левите партии поемат голямата вина и обират парсата, а на десните нищо не им се случва.
– И БСП е все по-открито консервативна партия.– За мен няма никакво съмнение, че БСП е била винаги консервативната партия в България. Само че ние не тръгваме от капитализъм, а от социализъм, и БСП беше консервативна по отношение завоеванията на трудещите се при този социализъм. Тя все казваше – дайте да запазим това, да не променяме онова, и хората я избираха не заради лявото, а заради консервативното. Така че Нинова не се прави на нещо ново, а влиза в стихията си. Но БСП си има определен исторически таван, обусловен от това, че е бивша комунистическа партия (както си има и гарантиран минимум – каквото и да прави, както и да се държи).
– Консервативното обаче стана много модно в България в последната година. Това ли ще е една от основните политически битки у нас – между консервативната БСП и претендиращите за традиционни консерватори?– Европа и България искат консерватори на власт, защото либерализмът я доведе до безтегловно състояние. Сега той незаслужено се привижда като лъжа, като лицемерие. В Европа е разрешено всичко, никога не е имало по света толкова неограничено от нищо общество. Можеш да си смениш пола, можеш да си направиш рога, да се обявиш за слон – програмата на либерализма е изпълнена напълно. И това се оказа прекалено широка дреха. Желанията на хората винаги са били по-големи от възможността те да се реализират, живели са всякога в забраняващи общества – забранено да спиш с когото искаш, да повишаваш тон на родителите си, да не ходиш на църква… И винаги е било така – тялото ми е голямо, дрехата ми е тясна. Сега за пръв път е обратното – тялото ми е малко, дрехата ми е широка. Затова не можем да разберем какво искат хората, които винаги са искали „дай още“. А сега няма „дай-още“ – дрехите са им по-широки, отколкото им трябват. Това е уникален случай, в който хората масово искат властта не да се отслаби, а да се усили.
– Загубена ли е напълно държавата на благоденствието заради тържеството на неолиберализма в последните три десетилетия? – Държавата на благоденствието продължава да съществува, хората никога не са живели толкова добре, колкото сега. Разбира се, тях ги е страх, че това свършва. Но просто Европа е свикнала винаги да бъде център на света (плюс една Америка, която е вид Европа и ни пази) – но така или иначе ние сме центърът на света. А сега вече Европа не е център на света, не е източникът на научно-техническия прогрес на света, вече не произвежда 1/4, а 1/7 от това, което произвежда светът. Има един огромен „Индокитай“, който расте. Даже ускорява ръста си! А който не е център на света, той не диктува дневния ред. Ние не сме тези, които казват какво ще става, а онези, които трябва да реагират на станалото. Оттук – ти изобщо не можеш да водиш самостоятелна политика, да кажеш например – ще повишим заплатите. Защото това вече зависи от Китай. Това е толкова необичайна ситуация за Европа, че тя тропа с крак на Брюксел. Но уви, не Брюксел ѝ пречи, а Китай.
– Но в България 30 години след края на комунизма продължава сякаш да се мисли носталгично за социалистическата държава като държава на благоденствието и в същото време като консервативна държава на реда. И през всичките тези 30 г. недоволството избиваше или срещу социалната несправедливост – ограбени сме, декласирани и несигурни (по-мощната му струя), или в по-малката си, интелигентска, но по-гласовита част – нямаме правова държава и истинска демокрация. Тези две линии все повече се разделяха и сякаш няма никакъв изглед да се съберат.– И напълно се разделиха. Но аз не виждам никаква масова носталгия по комунизма. Има една приказка, разказ, че комунизмът е бил прекрасно общество. Това е като разказът за умрял дядо – дядо ми беше прекрасен човек, имали сме карета с два коня... Но това по никакъв начин не е нещо, което води до желание пак да се прави социализъм. Напротив, дълбоката неспособност на масите да действат солидарно у нас е потресаваща. Тук не са се появили нито сериозни профсъюзи, нито потребителски кооперации и кооперативи, не се и вижда такава перспектива.
– Става дума за привидян чрез миналото идеал за държава на благоденствието и държава на реда едновременно. – Може би има такова нещо – както по време на социализма, а и след това имаше приказка за благоденстващата България преди Втората световна война. Тогава било толкова хубаво, както казваше майката на един мой приятел от десен род, че всеки човек си имаше слуга.
– А самите слуги?– Тя замълча за малко и добави – ами те бяха момичета.
– До 1989 г. имахме стабилен, двуполюсен световен ред, който благоприятстваше социалната държава заради нуждата от вътрешна стабилност. А сега липсана на подреден световен ред отнема този ръжен.– САЩ и Европа водят грешна политика, политика като при старите условия. Те един вид поливат градината след пороен дъжд. Понеже не е станала война, която да смени изцяло оптиката, те се опитват със стари схеми да мислят нова ситуация. Масите са в същия грях. Ситуацията е принципно нова: има дракон на хълма – Китай. Целият свят се подрежда в нова опозиция – Дракон – Запад. Един от най-важните въпроси за Запада е какво е Русия в тази нова опозиция – елемент от Запада или от Изтока? Западът трябва да осмисли проблема Русия в оптиката Китай – християнство. Китай вече не е дори фактор, а обстоятелство. Политиката към Русия е важна за нас, за Запада.
– Най-сетне и България да стане част от Запада благодарение на Китай.– Да, но това е така. „Запад – Изток“ вече има нов смисъл. Вместо да разберем, че Русия ни трябва на нас, и то много, ние превръщаме Русия в играчка на вътрешните си съотношения. САЩ я превърнаха в играчка в отношенията между републиканци и демократи, а между Европа и Щатите въпросът за Русия се сведе до дреболията кой да доставя газа. Това е смехотворно. Има го в психиатрията. Когато човек започва да реагира не на действителността, а на вътрешните си състояния, той се нарича „луд“ човек. Нормалното е: виждаш хубава жена и се усмихваш, виждаш хубава храна и я изяждаш, виждаш страшен змей и бягаш. А когато при появата на момичето се сещаш за гърдите на мама – нарочно давам фройдистки пример, – ти не реагираш на жената, а на самия себе си. И вместо да се приближиш към жената, ти – примерно – започваш да трепериш и да даваш заето. На това се казва психопат. Ние правим точно това – реагираме на вътрешното. Като англичаните – реагират на вътрешни неща в решението на гигантски външен проблем. Не щат да видят в какъв свят са се озовали, а си спомнят за някаква империя и правят Брекзит, за който много ще съжаляват. Но това е вярно и за Европа, и за Америка. Нито за момент не обсъждаме кое ни е изгодно във връзка с Русия, а само кое е „правилно“. Това е – да цитирам един велик французин – по-лошо от престъпление; това е грешка.
– Оправдани ли са очакванията за появата у нас на някаква голяма политическа алтернатива – 2019-а е изборна година?– Няма начин да не се явят чудотворци. Не казвам подигравателно „чудотворци“ – това е функция в българския политически живот, когато идеята се подменя с човек: Жорж Ганчев, Яне Янев, Николай Бареков, Волен Сидеров, Веселин Марешки, и двама едри играчи – Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов. Т.е. системните, идейните партии БСП и СДС, плюс ВМРО и ДПС са едва ли не изключение в тази история. Сега чудотворците са двама на терена – Мая Манолова и Слави Трифонов. Мисля, че и двамата ще играят роля тази година.
– Но ако са малки, сякаш е по-вероятно да се смята, че са политико-инженерни проекти, чието предназначение е контролирано изпускане на напрежението. Т.е. при чудотвореца размерът има значение.– За всички, които споменах, са казвали, че са проекти на политическата инженерия. Но това не се замисля в някоя лаборатория, това народът го прави, то е народно творчество. През 90-те много от левите така си мислеха даже за СДС – че е проект на американците. Да, американците могат да дават пари, но да се каже, че те са направили СДС, е смехотворно. СДС беше състояние на главите на два милиона българи и не може да е ничий проект, това е народно творчество. Та, на въпроса ще се появят ли нови такива, отговорът е – да, понеже винаги са се появявали.
Текстът е публикуван в брой 1/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя. 
