"Сега около 300 дела за стотици милиони, които сме завели, ще отидат във фризера. Крачката, която направи българският законодател, ако съдът по наказателното дело ги оправдае, не можем да им отнемем незаконно придобитото имущество. Така реално държавата казва, че амнистира за незаконно придобито имущество занапред."
С тези думи председателят на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) Пламен Георгиев театрално описа апокалиптичната картина след приемането на Тълкувателното решение на Гражданската колегия на ВКС, касаещо „гражданската конфискация“ един ден след обявяването му. Очевидно г-н Георгиев е преценил, че думите му ще звучат по-авторитетно, ако са подкрепени от правилните цифри, затова си е позволил да закръгли статистическите данни „малко нагоре“. Три дни по-късно самият той докладва пред Правната комисия в Народното събрание, че делата не са 300, а 19 и не става въпрос за стотици милиони, а за едва 22 млн. лева. И макар тази сума да изглежда внушителна за много хора, ако трябва да отговорим на въпроса, дали си струва да зачеркнем основни граждански права за сума от този порядък – отговорът неминуемо ще бъде "не".
Международният нормативен документ, регламентиращ пряката и разширена конфискация на имущество, придобито от престъпна дейност, е Директива 2014/42 на ЕС, с която държавите членки бяха длъжни да съобразят националното си законодателство до 4.10.2015 г. Представителите на изпълнителната власт твърдят това да се е случило с приемането на Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество – подобно изявление е видимо от интервю на заместник-министъра на правосъдието Евгени Стоянов, отговарящ за законодателната дейност („Правен свят“, 21 май 2018 г.), а и законът е комуникиран с европейските институции, като имплементиращ директивата. И най-беглият и добронамерен сравнителен прочит на двата документа обаче показва, че това не е така, защото българският закон не се съобразява нито с материалния обхват, нито с гаранциите за правата на гражданите, посочени в директивата.
Коя е основната разлика? Едно от най-значимите правомощия на КПКОНПИ е да предяви пред съда иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобитото имущество, което според легалната дефиниция е всяко имущество, за което не е установен законен източник. Директивата обаче предвижда отнемане само на имуществото и облагите, придобити от престъпна дейност. Отнемането на имущество без наличието на осъдителна присъда е абсолютно изключение и е възможно само в случаите, в които подсъдимият се е укрил от правосъдието, или поради друга причина срещу него не може да се образува наказателно производство.
Директивата съдържа и ясни правила какво трябва да е поведението на държавните органи, така че да не допуснат необосновано засягане на правата на гражданите – нещо, към което българският законодател е показал сериозно пренебрежение.
Ето защо преди около седмица с тълкувателно решение Върховният касационен съд обяви, че делата, заведени от КПКОНПИ в случаите, в които подсъдимият например е оправдан, се прекратяват. Това решение беше закономерно и очаквано.
Очаквана донякъде беше и реакцията на председателя на КПКОНПИ, тъй като само преди няколко месеца той критикува решението на съдия от Софийски градски съд да спре временно производството по едно от делата на комисията и да отправи запитване до Съда на Европейския съюз дали действащият в момента Закон за противодействие на корупцията противоречи на правото на ЕС. Г-н Георгиев тогава не спести думи, обвини съдията по делото в пристрастност и гръмко обяви, че питането е некоректно и запитването ще има негативни последици за държавата.
Това, което не беше очаквано обаче, беше реакцията на парламента, който само в рамките на седмица внесе, разгледа и прие на първо четене законопроект, чиято единствена цел е да заобиколи както решението на съда, така и европейското законодателство. Това демонстративно заобикаляне на тълкувателната съдебна практика уместно беше наречено "правен вандализъм".
Лошите законодателни практики не се изчерпаха с това, тъй като междувременно бяха добавени проекторазпоредби, предвиждащи значителни придобивки за председателя на комисията (служебен автомобил и охрана от НСО) и сериозни санкции за гражданите, които дръзнат да не се явят при призоваване (глоба, която може да стигне до 5000 лева и принудително довеждане). В същото време на оригиналния законопроект е придадено ретроактивно действие – в него е посочено, че влиза в сила на 23.01.2018 г.
В този си вид законопроектът е по-скоро противоконституционен, тъй като той има санкционен характер, а обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение и никога за разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените. За пръв и последен път досега в нашето законодателство подобна законодателна техника е използвана през 1945 г. при установяването на комунистическия режим. Тогава с наредба закон, на която е придадено ретроактивно действие, на смърт биват осъдени над 3000 души, а имотите им – конфискувани.
Защо е цялата тази истерична силова офанзива? Едва ли сериозната грижа на председателя на комисията са онези 22 млн. лева, които държавата не би могла да събере след обявяването на тълкувателното решение. Само за сравнение – Националната агенция за приходите призна, че несъбраният ДДС, установен със стабилни ревизионни актове за периода 1.01.2000 г. – 31.12.2017 г., е в размер на 5.79 млрд. лв.
Ако нямаше по-значими интереси зад този закон, едва ли и г-н Георгиев би публично преувеличавал числата. Едва ли и Народното събрание би приложило едновременно всички най-лоши практики в законодателната дейност. Законът обаче във вида, в който ще бъде след приемане на законопроекта, ще представлява мощно оръжие за саморазправа. Предвид персоналния си обхват основните засегнати лица ще бъдат политическите опоненти на управляващите, чийто инструмент е комисията. А когато една политическа система е конструирана върху разбирането на Химлер, че „най-доброто политическо оръжие е терорът”, поне сме наясно какви ще са мащабите на следващата трагична катастрофа.
Текстът е публикуван в брой 51/2018 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя 
