Найден Тодоров: Политиката разделя, музиката обединява

Текстът е публикуван в бр. 11 на сп. BGlobal

Има хора в българската култура, които не просто я създават, а движат нацията ни напред. Хора визионери, създаващи изкуство за бъдещето. Важно им е с професионализма и доброто, което дават, да вдъхновяват за следващо добро. Един от тях е диригентът Найден Тодоров. Роден през 1974 г. в Пловдив и завършил Университета за музикално и сценично изкуство във Виена, повлиян силно от големи диригенти като Александър Владигеров и проф. Карл Йостерайхер, животът му продължава да тече паралелно в двете държави. „Виждам в себе си някаква връзка между България и Австрия. Там се чувствам българин, тук – човек с по-скоро австрийски начин на мислене. И в двете страни ми липсва другото“, казва Маестрото. Това обяснява мисленето му като артист, като мениджър, като човек. Разговаряме дни след като отново спечели конкурса за директор на Софийската филхармония:

Започнахте втори мандат начело на националния ни филхармоничен оркестър – всичко от нула или нов оборот на добре смазана „машина“, маестро Тодоров?

Машината далеч не е смазана, но и не започваме от нулата. Продължаваме нататък. Тъй като не живеем изолирано от света и промените в него ни влияят, бих си пожелал да завърша този мандат с по-голямо усещане, че усилията ми са били успешни. Защото заради всичко, което се случваше около нас през последните две-три години, имах чувството, че две трети от собствените ни усилия са да запазваме направеното, а не да вървим напред.

 Имахте само един конкурент – с какво спечелихте, с мениджърска или с творческа програма?

Не се боря с конкуренти. Борбата ми е да убедя членовете на комисията да повярват в моите идеи. Най-сладкото в този тип конкурси е, че човек може да се яви сам и въпреки това да загуби, да бъде декласиран (смее се).

Иначе виждам двете страни на програмата, с която кандидатствах, като голямо цяло. Защото мениджмънт без творчески поглед би превърнал Филхармонията в предприятие, а само творчески поглед без мениджмънт – в голям хаос. Пред комисията говорих повече за стратегия какво и как следва да се прави.

С няколко думи, как звучи то?

Пак ще започна оттам, че не живеем извън света и ако нещата около нас продължават да се развиват така, ние трябва да се борим с действителността, за да убеждаваме хората от какво имат нужда. Звучи много абсурдно – нещо като майката, която трябва да учи детето защо трябва да яде. Ние знаем, че трябва да яде, но то не го знае и не иска. Същото е с обществото ни, което има нужда от култура, но не го забелязва непременно. Под култура не разбирам само опера, филхармония, театър, галерия, музей, а всичко от нашето всекидневие и поведение. В този смисъл Софийската филхармония е по-скоро инструмент на държавата да повишава общата култура на хората. Затова не възприемам оркестъра и този тип културни институти като правещи нещо сами по себе си. Опитваме с колегите да не работим на парче за даден концерт, а да изграждаме стратегия, която да превърне София в признат от света и от собствената ни нация културен център.

 През юни ни разказахте идеите си за есенния полусезон, но какво да очакваме след Коледа?

След Коледа и Нова година очакваме логично продължение на правеното досега, тоест големи български и световни музиканти. През пролетта ще посрещнем Юлиан Рахлин и Саша Гьотцел, които вече са наши постоянни гости, но и изключителния Андреас Ороско, доскоро главен диригент на Виенския симфоничен оркестър. Очакваме невероятния цигулар Джошуа Бел, както и най-известното в света клавирно дуо, сестрите Катя и Мариел Лабек. Не бих пропуснал и гастрола на един изключителен тенор, Роберто Аланя… Тоест продължавам онова, което започнах през първия си мандат като директор на Софийската филхармония с идеята хората да се убедят, че Зала „България“ е мястото, където могат да видят най-доброто от света.

Част от „най-доброто“ е Роландо Виязон, когото ще слушаме преди Бъдни вечер? Вие ще дирижирате – известна ли е вече програмата?

Аз съм един от големите му почитатели, но той все още пази програмата в тайна от публиката. Мога само да кажа, че концертът започва с онова, което сме свикнали да свързваме Роландо Виязон в невероятните спектакли с Анна Нетребко и т.н., след което преминава в коледен с програма за душата – от сериозната класическа музика към популярното, което да ни докара настроение, с което да се почувстваме по-добре.

Лесно ли се привличат изпълнители от неговия ранг? Едва ли сме най-примамливата точка на атласа, пък било то и за музика?

Борбата наистина е да превърнем този наш район в такава точка. Много труден процес. Признавам, че в живота съм имал малко повече късмет, поради което някои от тези артисти познавам лично; с други се запознаваме тук, но пък от години се познавам с агентите им. В редки случаи досега съм се възползвал от тези познанства по простата причина, че сцените, на които съм работил преди, са имали известни рестрикции, които да ми попречат да го правя. Но когато в главата ми за пръв път се появи мисълта за мен като директор на Филхармонията, един от мотивите срещу съмненията ми дали да се кандидатирам беше именно това, че притежавам набор от познанства, които в съчетание с позицията ми могат да направят нещо изключително за България.

В началото не бях сигурен дали няма да срещна някаква съпротива, защото знам, че тук каквото и да прави човек, все някой ще каже „не трябва да е така“. Много странен народ сме – от една страна чуждопоклонници, но от друга, в мига, в който видим нещо красиво, идващо отвън, ставаме малко националисти. Така не харесваме нито собственото си, нито чуждото. И реших да се боря с това. Моята борба е именно да показвам най-доброто от България на тези, които смятат, че в България няма добро, и най-доброто от света на тези, които не желаят да видят какво има навън.

Добър пример в тази посока е поканата към Светлина Стоянова, която ще е гост в Новогодишния концерт. Много млада, а вече популярна в чужбина – да давате път на младите вече е тенденция при вас…

Естествено. Това е част от всичко, за което говорим. И ако забележите, първата голяма изява в България на много от младите изпълнители е точно при нас. И преди пет-шест години, и сега това е част от моята битка. Не можем да работим само за днешното време – тези млади хора някой ден ще бъдат нашите звезди.

Ако си представим Народното събрание като симфоничен оркестър – защо според вас то свири фалшиво?

Знаете, че преди да започне да свири, симфоничният оркестър се настройва. Световната практика е на репетиция или на концерт първият обой да даде „ла“ и това е моментът, в който всички се настройват един към друг, за да засвирят заедно. Искам да попитам политиците – кога и как се настройват в Народното събрание? По медиите виждам, че те се настройват не един към, а един срещу друг. А темата с диригента въобще няма да я отварям, защото в политиката всеки иска да е диригентът, но...

Няма го обоят, явно…

(Смее се.) Очевидно го няма. В оркестъра диригентът води концерта, но музикантите се настройват не по него, а по обоя. И да, в политиката липсва точно обоист, какъвто има във всеки оркестър – признат авторитет сред тях, без значение от коя политическа партия, който да зададе тона. В България хората не гледат с добро око на политиците и причините са прекалено много. Да си политик обаче също е професия и не всеки го може. Това, което се вижда отвън, невинаги е точно така – много често не виждаме зависимости. Понякога дори си представяме, че държавата бързо може да се оправи, ако се управлява като фирма. Ами не, държавата не е фирма. Това важи и за един симфоничен оркестър – ако го управляваме като фирма, той ще се срути. Това, което трябва да разберем, е, че всяко нещо има своята специфика, но важното, на което можем да се научим от един симфоничен оркестър, е, че там свирят наглед несъвместими инструменти. Може ли човек да си представи да свирят заедно пиколо и туба или цигулка и контрафагот – звучи абсурдно! Но когато свирят заедно в оркестъра, се получава невероятна хармония. Въпросът е не колко сме различни, а да намерим общото помежду си, защото то създава хармонията и красотата, която всеки човек чува в залата.

За едни и същи кризи говорим всеки ден, но рядко някой се сеща за криза на лидери. Има ли я според Вас?

Да, у нас има криза на лидери. Скоро тя ще бъде в целия свят. Проблемът е във всички професионални области и той се нарича социални мрежи. Звучи странно, но истината е, че те ни дават усещането, че разбираме от всичко; даваме мнение, без да сме запознати в дълбочина с онова, за което говорим, и скачаме срещу всеки, който каже нещо различно. И тук идва големият проблем – започват да се наслагват големи маси от различно мислещи, измежду които трябва да изскочат лидерите. Именно те започват да търсят как да се харесат на масите, но един лидер трябва да е наясно, че трябва да работи не за това да го харесат масите, а за това те да бъдат добре.

Кризата на лидери е и част от причината дълго след изборите да нямаме постоянно правителство. А държавните културни институции зависят от държавния бюджет, какъвто за следващата година в момента нямаме, именно защото нямаме нов работещ кабинет. И всички страдаме от това. Нямам оплакване към служебния, но имаме нужда от постоянно правителство – за мен не е важно дали то ще е ляво, дясно или центристко, а да просъществува достатъчно дълго, за да осъществява политика, която да не се сменя през няколко месеца.

Това пречи ли за съставяне на програма с по-далечен хоризонт, все пак работите с артисти, ангажирани години напред?

Абсолютно! Понякога се налага да поемам риск и да залагам неща без идея какво би се случило в политически план у нас, дали нещо ще ни попречи или не. И то е защото в България, за разлика от много други страни, държавните културни институти са прекалено зависими от правителството. На запад от нас, макар подобни на Софийската филхармония институции да са държавни, те имат автономност и сътресения в правителствата не оказват толкова голямо влияние върху тях, както се случва тук. 

Какви турнета предстоят на Филхармонията?

На 12 декември ще свирим в Берлин, на 1 юни 2023 г. ще гостуваме заедно с Роберто Аланя в Париж. През следващите няколко години се готвим за турнета в САЩ, Корея и Япония, но всичко зависи от превръщащата се вече в даденост световна криза. Имаме разговори и за гастрол в Италия през сезон 2023/2024, но за съжаление, всичко зависи от това доколко стабилна политически е България. Ще дам интересен пример. Когато започна тази противна война в Украйна, гостуването на повечето руски оркестри на Запад бяха преустановени. Тогава ни се обадиха от една от най-известните агенции в света с предложение да заменим прочут руски оркестър за гастрола му във Великобритания. Трябваше да реагираме много бързо. Естествено, че бих искал да попаднем на сцени, където се канят подобни изпълнители, но нещата за нас приключиха в момента, в който британските колеги казаха, че могат да ни предложат условията, които са предлагани и на руските състави. Оказа се, че Руската федерация е съфинансирала пътуванията със суми в най-дребния случай около 180 хил. паунда. Нямаше как да реагираме на това, отказахме и гастролите се поеха от немски и чешки оркестри. В тези страни държавата може да помогне, а нашата няма такива възможности, особено в сферата на културата. При нас нещата винаги се спасяват на парче, по проекти, ако отпусне нещо Фонд „Култура“.

Одобрявате ли руските артисти да не бъдат допускани до световни сцени?

Наричам случващото се в Украйна руска агресия. В същото време не смятам, че руските артисти трябва да страдат от това. Голямата разлика между политиката и музиката е, че политиката ни разделя, музиката ни обединява. Всеки руски артист, с когото съм общувал, е твърдо против политиката на Путин, но може би не всеки има смелостта да го каже публично. Ние обаче понякога изискваме от тях, съдейки от позицията си на живеещи в относителна свобода. Мисля, че това е грешна гледна точна, още повече за артисти, които от години живеят в Западна Европа или в Америка и в един момент да има се каже „стоп, вие сте родени в държава, която извършва нещо неправилно, няма да работим с вас“ – това е глупаво. Да спрем да свирим Чайковски ли? Получих редица писма защо свирим музиката на Чайковски, който е „гаден, долен руснак“, и моят отговор винаги е един и същ: „Извинете, но вие знаете ли как се нарича Консерваторията в Киев към днешна дата? Нарича се „Чайковски“…

Има неща, които не трябва да смесваме. Войната е нещо отвратително и всеки, които извършва агресия, трябва да бъде осъждан. През миналия сезон ми се наложи да откажа гостуване на руски артист, защото той се появи по медиите и заяви, че подкрепя тази действията на Путин. Но да откажеш гостуване на някого заради неговия произход – на какви времена напомня това?! На нещо, вече случило се и то не чак толкова отдавна, малко преди средата на ХХ век.

Остава ли ви време за любими занимания – пишете ли нова книга например?

Пиша, разбира се. Напоследък описвам своите пътешествия в различни страни и случки от живота ми в България. Сигурно би било интересно човек да прочете за нещата от кухнята в българската музика. Защото когато гледаш от залата към сцената, нещата са едни, но когато разбереш какво се случва зад сцената, те придобиват съвършено друг вид. Струва ми се, че подобна книга би била изключително интересна, но не знам дали след това няма да ми се наложи да напусна България (смее се).

Искате да ми кажете, че по страниците ѝ ще се крие един музикален Бай Ганьо?

Ммм… не е един (смее се). Вижте, Софийската филхармония е събрала елита на българската музикална култура, но въпреки това и тя, както и Народният театър, и Софийската опера, се явява умален модел на случващото се в държавата. Защото хората, които дават живота си в тези институции, са част от тази нация и не могат да бъдат нещо по-различно – с всичко хубаво и с всичко не чак толкова хубаво от нея. Така че ние си ги представяме като нещото, което виждаме на сцената, но не можем да си представим всъщност какъв е животът в една филхармония. А той е нещо много цветно, много интересно.   

А има ли още несбъднати мечти някогашният „Найденчо от Пловдив“?

Когато спре да мечтае, човек губи смисъла от живота. Пълен съм с мечти, които тепърва имам да сбъдвам, това е горивото, което ме кара да вървя непрекъснато напред. Въпросът за мен е не дали ще се боря за тях, а как – дали да го правя сам, или заедно с всичко, което е около мен. Давам пример с вече сбъдната мечта. Много исках да стъпя на пулта в Златната зала на „Музикферайн“ във Виена, но когато преди 13-14 години получих предложение да дирижирам там местен оркестър, който по-скоро изнася концерти за туристи, си казах: „Това би бил моят дебют в „Музикферайн“, но аз не си го представям по този начин“. И отказах. Всички бяха изненадани. След време дойде другият миг, когато работейки вече с невероятните музиканти на Софийската филхармония, реших да се представя там именно с тях. Помня как си казах: „А какво по-хубаво от това с националния оркестър на България да стъпя в „Музикферайн?! “ И знам, че това беше едно от най-правилните ми решения.