Гневът е дефицит на вяра

Текстът е публикуван в бр. 10 (26) на сп. Business Global.

Преди 18 години, в разговор за успешния ѝ дебют с филма „Мила от Марс“, попитах режисьорката Зорница София кой е следващият връх, който би искала да изкачи. Млада, с вкус към екстремното, от дете научена да рискува, тя ми каза: „Много обичам върховете. Физическите! А ако трябва да разбирам въпроса метафорично – искам хубави филми. Но на тях не гледам като на върхове, а като на истории, които искам да разкажа“. Тогава Зо (така я наричат всички), разказа историята на бягащо от градската си несрета момиче и намерило мир при бабите край границата. Още с първите си прожекции „Мила от Марс“ спечели одобрението на всички, дори и на големите режисьори Антъни Мингела („Английският пациент“) и Майк Лий („Тайни и лъжи“), които ѝ връчиха приза „Сребърно сърце“ за най-добър филм на фестивала в Сараево, и на крещящия от сцената Жерар Депардийо: „Искам да играя в следващия ти филм!“ После дойдоха и петте статуетки „Златната роза“, и изборът да е българското предложения за номинация за „Оскар“ през 2004, и т.н.

Заредиха се и нови филми (документалните „Смъртта и целият път обратно“ и „Модус вивенди“, игралните „Прогноза“ и „Воевода“, епизоди в седем тв сериала), по една театрална и оперна постановка, а покрай всичко това – благотворителни акции. Септември 2022-ра е поредният ѝ емоционално екстремен период – новият ѝ филм „Майка“ бе предложен от българското жури за номинация за „Оскар“, но дни по-късно се оказа, че английската реч в него е с няколко минути повече от българската, и комисията в Холивуд каза „не“. В замяна на това във Варна го отличиха с четири награди „Златна роза“ (за най-добър филм, за актрисата Дария Симеонова, за оператора Крум Родригес и колективна за децата актьори от Широка лъка и кенийското гето Кибера). На 17 ноември „Майка“ ще открие „Киномания 2022“ в НДК, предстоят участия в международни кинофестивали от категория А, а през януари 2023 – официално разпространение.

Защо си спомних за някогашния ни разговор със Зорница София? Защото нейни върхове все така са интересните истории, които тя не спира да търси и разказва. Сладкодумна и умна – такава е режисьорката и в това интервю, което направихме дни след триумфа ѝ във Варна:

 
Как бихте определили времето от 2004-а, когато спечелихте първата си „Златна роза“, до 2022-а, когато отново Ваш филм бе обявен за най-добър на фестивала във Варна? Какво не променихте от тогавашната лудетина Зо, която сякаш искаше да каже на всички: „Аз съм и ще бъда режисьор!“

Благодаря Ви за спомените. Не промених само вярата си, че винаги има начин, колкото и невъзможно да изглежда дадено нещо. Тогава изглеждаше невъзможно някой, без да е учил режисура пет години, да направи игрален филм с джобните си пари и да спечели вниманието и на фестивални журита, и на публиката. И в „Майка“ имаше доста невъзможни неща… Честно казано, мен също ме заляха спомени. Спомних си например как през 2004-а пътувах бременна в нощния влак към морето, как получих контракции от друсането, а мама ме успокояваше; как се грижеше да се храня и да са ми по-кратки интервютата, за да не се изморявам, защото постоянно ми прилошаваше, но и как на връщане се чудех какво да правя с торбата с петте доста тежки награди за „Мила от Марс“.                                     

Не помня това мое дръзко отношение, за което разказвате, но ми изглежда напълно възможно – тогава се чувствах пълен аутсайдер, нехаресвана, неразбрана, неприета, без роднини в този много затворен навремето бранш, където дебюти се правеха от 40–50-годишни колеги. Нямах среда, гръб и приятели освен моя учител акад. Людмил Стайков и бандата луди-млади дебютанти, с които заснехме „Мила от Марс“. Сега климатът е много по-здравословен, млади има устойчиво с квотите за дебюти в Националния филмов център (НФЦ), не им се налага да правят филми с жълти стотинки или с лични средства…

Не промених и още нещо – с всеки нов филм имам онова усещане за риск, сякаш тичам с вързани очи, търся нещо ново и непознато. Но различното е, че натрупах опит и съюзници в начинанията си, с които растем заедно. И това е прекрасно, защото работата ни е процес – никога не е едно и също и няма как да се научи. Обичам да се предизвикваме с колегите ми с всеки нов филм, с хъса на откриватели, които не знаят дали ще открият континент след няколко месеца плаване или ще ги обявят за луди. В творческия процес е много здравословно да се запази елементът на риск. Същевременно подкрепата от тези, с които работя най-често, градивната работа на българския филмов център, подкрепата от европейските ми партньори, от семейството ми, особено от съпруга ми Петър, произведоха – поне така си мисля – една по-спокойна и щастлива Зорница.

 
Във фокуса на „Майка“ отново е жена – с какво героинята на Дария Симеонова е близка с персонажите на Весела Казакова („Мила от Марс“), Теодора Духовникова („Прогноза“) и тази, в която сама се превъплътихте във „Воевода“?

Едва след подобен въпрос се замислям за това. Приликата? И четирите порастват пред очите ни. Елена на Дария Симеонова израства от жертва на обстоятелства в творец на цяла вселена. Румена воевода – от жертва на насилие в защитник на слабите, но през съзнателно направена лична саможертва във време, когато жените е трябвало да бъркат боба, да раждат и да мълчат. Героинята на Теди Духовникова също пораства, принудена да отдели важното от неважното в една бурна нощ. А Мила на Весела Казакова от дете става жена през раждането на свое непоискано и необичано бебе, с което открива и отстоява себе си и любовта.

 
Твърдите, че „Майка“ не е филм за невъзможността една жена да бъде майка, а за алтернативното майчинство – как стигнахте до тази идея?

Постепенно я дефинирахме, докато с Меги Димова работехме по сценария и следвайки непримиримостта на героинята с „обективните обстоятелства“. Елена Майер сякаш има малко от упорството и ината на дете, което като иска сладолед, настоява, докато не го получи и точка. С този несломим инат или воля, тя проправя път там, където път няма, и от скалата теква вода, образно казано. Това ме вдъхновява неимоверно много.

 
Защо развихте историята и в Африка? Момичешка мечта? Дълго сънувахте Африка?

Вероятно цитирате Карен Бликсен – много любим автор и на двамата със съпруга ми. Както и филмът „Извън Африка“. Когато посетихме къщата на Карен в Нгонг Хилс, сега квартал на Найроби, сякаш открих мое място, сякаш се завръщах – бих заживяла там веднага. Но в Кения ни доведе истинската история на театралната режисьорка Елена Панайотова, тя вдъхнови филма (Елена Панайотова ръководи проекта „Лятна театрална академия за деца в риск“ в с. Широка Лъка и международната програма „Артисти за деца“ в Кения, б.а.).

 
Как избрахте децата и гетото, където снимахте част от филма?

Първо бяхме около езерото Виктория, където е работила Елена. Обиколихме сиропиталища, записах истории, но чисто кинематографично мястото хич не ми хареса. Беше и непосилно скъпо, трудно за организация. А в гетото Кибера ми се случиха едни неща и се влюбих в хората там. Визуално то ми стои като друга планета и реших да „преместим“ основната локация. Сценарият се оформи като микс от живота на жената, вдъхновила с делото си този филм, и случки, които преживях с реални хора в Африка. Те ме разтърсиха дълбоко и се превърнаха в киноперсонажи – Мат, Мили, американките, бебе Кристофър… Гетото ме събуди за благодарността да съм жива.

Децата в България избрах с помощта на Стела Кръстева, но децата от Кибера – сама и много трудно, след безброй кастинги, кой от кой по неуспешен. Повярвайте ми, заради високата смъртност не ми дадоха да правя кастинг по-рано от три седмици преди началото на снимките там – странни и ужасяващи за нас порядки, но за кенийците е рутина. Спокойствието, с което приемат смъртта, е симетрично с радостта и благодарността, с която приемат живота. Днес европейската ни неудовлетвореност и „нещастие“ ми изглеждат арогантни и нелепи.

Веднъж Питър, един мафиот, който ни охраняваше в гетото (също методология, с която трябваше бързо да свикнем), ми предложи да ме заведе в център за занимания с изкуства в сърцето на Кибера – по-страшна, по-мизерна и по-опасна част от тази, която снимахме във филма. Там попаднах буквално на клонинги на нашата героиня, светли същества, които алтруистично занимаваха с изкуства децата от улицата, до едно съвършени! Леки за общуване, с приличен английски, без притеснения от нас, белите, почти всички от този център играят в „Майка“.

Много ми харесва, че именно децата, които избрах, имаха среща с изкуството и артистите, подобна на тази на децата в историята. Изключение са двете чернокожи момчета в ролите на братята Джомо и Ухуру. Ламар (Джомо) е единственото богато дете във филма, син е на тв говорителка, но пък няма баща – в кастинга ми хрумна как да използвам истинската му емоция за персонажа. Думите, които той изрича за „майката“, ги казва самият Ламар и идват от сърцето му. За ролята на Ухуру не можех да избера от децата в гетото, защото те са от племето луо, а Джомо е кикую и за мен разликата във физиката им е видна. Така открих Сийгън в сиропиталище в другия край на Найроби – пълен сирак, спасен като бебе от кучетата на боклука. Избрах го, защото на кастинга ни каза, че мечтае да стане пилот на самолет. Трябваше ми обаче стратегия, за да сближа двете момчета и те да изглеждат като братя, което беше много трудно заради кастовите различния. Сийгън много се притесняваше от Ламар, който е тв звезда. Организирах да играят футбол със самоделна топка „гето-стил“ и на третия ден Ламар и Сийгън „станаха братя“.

 
В трейлъра към филма кенийска жена пита: „Била ли си гневна на Бог?“ Какъв е поводът и доколко търсехте мъдростта на хората там?

Това бяха истински думи на жена в сиропиталище край езерото Виктория, а монологът ѝ във филма е едно към едно с това, което ми каза истинската Мили. Дори името ѝ запазих. Срещата си с Мили няма да забравя никога – включих я в сценария, веднага след като се върнах от първото ми пътуване до Кения. Седнахме да работим със съсценаристката ми Миглена Димова, разказах ѝ за всички хора, случки, срещи, описани в дневника ми, и заедно решихме да изтрием съществуващата африканска част на сценария ни. А после избрахме някои от преживените от мен неща. Това си беше хирургия, но вкара усещане за истина. Ключово в работата ми за филма (а и не само за този) е изследването на истината, на темата, на средата, на хората – стъпка по стъпка, в стремеж към автентичност.

 
А самата Вие била ли сте гневна на Бог? Например когато се оказа, че „Майка“ не може да се състезава за номинация за „Оскар“?

Дори не ми е минало през ум да се гневя. Всяко нещо се случва с причина. Ако има как – се боря, ако не – го приемам и гледам да открия нещо добро, за което това се случва. Ако не го открия, не се отчайвам, просто гледам напред. Гневът като цяло е дефицит на вяра. Никой на никого не може да е виновен за нищо. Намирам настоящия регламент на Американската киноакадемия за недомислен и сегрегационен, но това е условие и ние като участници трябва да го приемем. Цял ден ми беше много тъжно и си поплаках. Но „Майка“ вече доби публичност дори и заради този факт, включително в международни професионални медии, което не винаги става, ако заглавието е безпроблемно. „Оскар“-ите са само един форум и това, че имам втори селектиран филм за тази надпревара, за мен е вече много удовлетворяващо.

 
Твърдите, че това, което Ви вдъхновява, е възможността за избор – кога е най-лесно/най-трудно да уцелите верния път?

Работа ми на режисьор се дефинира от постоянно взимане на решения, реално това е основната на нашата професия. Режисьорът трябва да умее да взима решения – художествени, организационни, концептуални – и да го прави навреме. Често цитирам пред моите ученици по режисура един от постулатите в „Хагакуре – кодексът на самурая“: „Самураят взима решение за седем вдишвания“. Това трябва да бъде валидно и за режисьорите, независимо от възрастта или опита им. В един скъп процес с много ангажирани в него хора бързо взетите решения понякога са по-полезни от правилните решения, взети късно.

 
Доколкото знам, „Майка“ ще бъде последван от филм, част от дуология – какъв е фокусът на „Три килограма щастие“ и на какъв етап е проектът? А възможна ли е и трилогия?

От заглавието става ясно, че историята ще бъде за придобиването на бебе, но това ще стане по нестандартен път. Въпросът е в щастието – за кого ще бъде; имат ли значение средствата, или само целта; какви са последиците. Намирам сюжета за много забавен, затова съм изкушена от комедийния жанр драмеди. На много кинематографично място ще снимаме, сега кандидатствам за финансиране и стискам палци комисията да го хареса. Този проект не оставя хората безразлични, още на ниво проект спечени две награди на пазари за копродукции, а на „София Мийтингс“ го хареса и забележителен турски копродуцент, с когото веднага подписахме договор. Практически ако спечелим на сегашната сесия в НФЦ, няма да чакаме за допълнително финансиране, а ще можем да започнем снимки веднага, щом времето се затопли.

И да, вече три години с колежките ми сценаристки в „Майка“ и „Бебе“ – Миглена Димова и Виктория Пенкова, търсим трета история. Иска ми се тя да е много различна, може да е за мъж или за дете. Постоянно си пращаме новини и съобщения за любопитни случаи по света и у нас – и трите вярваме, че животът има най-голямото въображение.

 
Казват, че човешката душа тежи 21 г – какво трябва да добавим, за да се получат 3 кг щастие?

Още 21 г любов. Въпреки че „Майка“ доказва точно обратното. Не е задължително наличието на втори човек, любовта стига. Особено когато е любов, впрегната в действие.

 
Ако трябваше да направите документален филм за случващото се с хората тук и по света през последните, наситени със събития години, каква тема щяхте да изберете? А ако трябваше да режисирате тв сериал, какви щяха да са главни герои?

Липсват ми адекватни филми за тийнейджъри. Даже имам такъв проект, отчасти антиутопия, отчасти фентъзи – обожавам жанрови филми и не знам защо досега не съм правила такива. Развивам идеята с мои ученици по сценарно писане. Отскоро продуцирам дебюти на сценаристи или режисьори, на които съм преподавала в обученията на Сдружение „Творци“. И радостта ми е двупосочна – удовлетворяващо е да помагам с опита си, когато мога, а от друга страна, опознавам много млади творци.

Относно главните герои, и преди, и сега харесвам аутсайдери, различни или такива, които намират различните пътища в света, за който уж всичко знаем.

Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!