В моя свят едно плюс едно прави всичко друго освен две

Текстът е публикуван в бр. 7 на сп. Business Global

Интервю Георги Стайков

Вярвам, че има не само градове, но и офиси, които никога не спят. Този е точно такъв. Въпреки сезона на отпуските и пандемията тук е пълно с хора. Човекът, с когото ще се срещна, е една от причините все още да се гледа телевизия, но не по-малко важно е, че той е много наясно и с куп други неща. Затова изпълва със съдържание думата „предприемач“. Като начало започваме с две неща, от които разбира всеки – футбол и политика.

На 11 юли 2021 г. на какво се зарадвахте повече – на европейската титла на Италия, или на победата на Слави Трифонов на изборите?

Това, че Италия спечели, много ме зарадва. Достатъчно дълго време съм живял там, за да зная, че и при тях всеки обича да дърпа към себе си. Но те не са толкова крайни като нас, защото ние пък съвсем не можем да работим като отбор. Италианците обаче действат заедно винаги, когато трябва. Да не забравяме, че все пак те са бившата Римска империя. Толкова векове са минали, такива неща са им се случили, че са се научили.

Иначе резултатът на Слави на първите избори, на 4 април, много ме изненада – не предполагах, че ще се представи толкова добре. Сега победата беше очаквана, даже предричаха още по-голяма разлика. На 54 години обаче се научих да не се радвам предварително. Продължавам да смятам, че Слави и неговите хора не знаят или не си дават сметка в какво блато нагазват. И не съм сигурен дали са готови за това. Ще се зарадвам, когато видя една политическа сила, която наистина не краде, а се грижи за мен, за теб, за всички нас.

ПРОДУЦЕНТ С ГЛОБАЛНА ВИЗИЯ

Слави си има начини, по които е свикнал да управлява, и те са много по-различни от моите. Аз смятам, че демократичната форма в чистия й вид е най-доброто възможно нещо, а според Слави трябва да има и „твърда ръка“. Спомням си, че преди доста време го бях поканил на рожден ден. Приятели, колеги, от време на време някой се качва на сцената и казва нещо добро за мен. Слави – той беше седнал от едната ми страна – гледа, слуша и изведнъж ми каза: „Ей тия всички, които ти говорят разни хубави неща, когато закъсаш, първи ще те предадат!“. Отговарям: „Защо мислиш така? Това са хора, с които работя заедно. Те са мои приятели!“. Той продължава: „Хайде да се хванем на бас, че като започне да потъва корабът, тези приятели ще те напуснат първи. А при мен, понеже има ред и строга йерархия, това няма да се случи!“. Хванахме се на бас за 100 долара.

След някоя и друга година от Трифонов си тръгна първо Любо Дилов-син, след време напуснаха Любо Нейков и Евтим Милошев, а по-късно се махна и Росен Петров. Обаждам се на Слави: „Едни 100 долара да имаш да ми даваш?“, но той започна да ми обяснява, че хората не са си тръгнали по причините, заради които се хванахме на бас, а заради нещо друго. Моят извод от всичко това е, че абсолютно чистата и истинска демокрация е истината, аз не вярвам в демокрацията с „твърда ръка“.

Италианците казват quatro gatti. Превежда се буквално като „четири котки“, но като израз означава „хора, които нищо не могат да направят заедно“. С победите си на „Евровизия“ и европейското първенство точно италианците показаха, че знаят как се прави squadra (отбор). Вие как научихте това?

Аз се научих по трудния начин, защото винаги съм бил индивидуалист. Винаги съм бил човек, който все търчи напред, но в момента, в който нещата започнаха да се разрастват, разбрах, че няма да се справя сам. Защото, колкото и да си индивидуалист, трябва да имаш хора – и то читави хора, – които или да имат твоята визия, или да им предадеш твоята визия, за да вярват в нещата, в които вярваш ти.

Първият човек, на когото се обадих, когато ми дойдоха поръчките за първите музикални клипове, беше Силвестър Йорданов. Докато учихме в Нов български университет, той ми правеше впечатление, че е много мълчалив. Един ден ни носят истинска кинокамера от Киноцентъра и започват да обясняват: „Това е оптюратор, ето го обектива, там е окулярът...“. Ние стоим и гледаме като овце, а преподавателят попита: „Някой от вас знае ли как се сглобява и разглобява камерата?“. Изведнъж Силви стана, разглоби цялата камера и после я сглоби. Човекът, който никога не говореше и все си седеше настрани. Оказа се, че той вече е снимал заедно с режисьора Златин Радев. Те бяха направили късометражната анимация „Консервфилм“, която имаше няколко международни награди и номинация за наградата „Оскар“ през 1991 г.!

През 1996 г., когато работата рязко се увеличи и вече не можех да се занимавам с цялата организация по видеоклиповете, защото всеки ден снимах и монтирах, се обадих на друг мой приятел – Асен Чанков. Него пък го познавах от училище и знаех, че много добре се оправя с парите. Той работеше в някакъв офис и продаваше телефонни централи. Напусна, дойде при мен, стана изпълнителен продуцент и започна да се грижи за цялата работа по организацията. Малко по-късно към нас се присъедини и жена ми Кремена, която пое костюмите и декорите във всичките ни клипове и телевизионни продукции.

Това са били първите хора във Вашия екип, но кога дойдоха проблемите?

След като се събрахме със Силви, Асен и Кремена, започнахме и първите телевизионни предавания. След това, през 2000 г., се появи bTV и ние стартирахме със „Сладко отмъщение“ и „Море от любов“. Междувременно от Италия се прибра брат ми – Джуди Халваджиян, който беше завършил продуцентство в Милано. Той се присъедини към нас и така започна работата по „Господари на ефира“. Хората в екипа все повече и повече се увеличаваха, но аз продължавах да управлявам еднолично. Не търпях някой да ми казва нещо, защото имах път, по който вървя. Само че стигнахме до момента, в който имахме предавания и в трите национални телевизии. Тогава вече не издържах. 

Спомням си, че бях в лека отпуска и се обадих на Асен: „Виж какво, взел съм решение. Няма да стане така! Искам да направим борд, на който да вземаме общо решение и всеки да се занимава с определени неща, защото аз сам вече ще се разчекна. Ако искаме да растем, трябва да го направим по този начин“. Асен направо ми каза: „Познавам те прекалено добре, няма да можеш да го направиш това. Ти не можеш да оставиш някой друг да взема решения вместо теб“.

Наистина ми беше много трудно, защото стигахме до моменти, в които аз казвам, че нещо трябва да се случи по определен начин, но останалите са на друго мнение и трябва да се гласува. За мен това беше ад. Побъркваше ме. Откачах. Не можех да проумея как в собствената ми компания ще се вземе решение, с което аз не съм съгласен. Но през годините се научихме – вече дори не гласуваме. Опитваме се да намерим баланса и проблема го ровичкаме, докато или аз ги убедя, или те мен. Затова рядко имаме борд под 8 часа.

Осем часа? Според книгите след първия час е непродуктивно.

О не, няма такива книги. Не съм чел такива книги. Аз чета моя опит! И съм брутално продуктивен през тези часове. Да, уморяваме се накрая. Понякога спираме, когато усетим, че сме зациклили, и продължаваме на следващ ден. Жена ми Кремена ме пита: „Какво толкова правите 7 – 8 часа?“, но нещата наистина са много – имаме една компания, която ни държи студиата; други две, които произвеждат два вида телевизионни предавания; четвърта, която прави филми. И освен всичко друго трябва да се убедим един друг!

Но за мен най-важното е, че мога да се оставя в ръцете на тези хора с пълното доверие и спокойствие. И съм убеден, че много малко фирми и съдружници в България могат да кажат това. Ние си имаме 100% доверие и това е най-голямата ценност, която имаме в нашата компания. Свършим ли хубава работа, си се хвалим, но когато имаме проблеми, си ги казваме. Защото е много важно, когато си успешен и се катериш много бързо нагоре, около теб да имаш хора, които те познават много добре и те държат на земята.

Аз също не спестявам на никого нищо. Често ме критикуват, че рядко казвам хубави неща, но това трябва да се прави, ако сме свършили нещата 100%. В моята глава аз досега не съм свършил нищо 100%, защото знам, че винаги може по-добре. И когато съм критичен до такава степен, че аз себе си не съм похвалил, не разбирам защо трябва да хваля някой друг.

Вие сте първият „телевизионер“, който реши да брандира своята продукция. Защо го направихте?

Още в първи клас децата в училище ми се смееха, че имам някакво странно име. Това много ме разстройваше. Моят баща разбра и седнахме да говорим: „Сигурно в твоя клас има двама-трима човека, които се казват Петър, четирима-петима – Иван, и шест-седем – Георги. Ти си един бе, пич. Ти си Магърдич! Ти трябва да се гордееш с това. Никой не е като теб!“. Тези думи преобърнаха всичко. От тук нататък, като се бъзикаха с мен, аз ги гледах от горе: „Вижте се бе, вие сте седем, а аз съм един!“.

Когато през 1995 г. започнах да снимам музикалните клипове, си слагах името отдолу и това постепенно стана моя запазена марка. Знаех, че името ми, дори и да не го запомнят, прави впечатление, защото е странно. Един ден, докато се прибирах по улица „Шипка“ към вкъщи, забелязах на една от сградите надпис „М САТ“. По това време това беше доста силна телевизия и се развиваше много добре. Минаха месеци и веднъж, когато бях свършил по-рано работа, звъннах на вратата. Оказа се, че е филиал, а самата телевизия е във Варна. Казвам: „Аз съм режисьор, имам идея за предаване, с кого мога да говоря?“. Човекът срещу мен обяснява: „Нашата шефка се казва Тони Станчева. Тя е на втория етаж. За кого да й предам?“. Казвам: „За Магърдич Халваджиян!“, и чувам: „Клиповете, нали?“. Значи моето име сработи и аз вече не съм никой. Така се запознах с Тони Станчева, разказах й идеята за „Точка на пресичане“, заснехме пилотен епизод, подписахме договор и тръгна първото ни телевизионно предаване. То започваше с надпис: „Магърдич Халваджиян представя...“. Не ми харесваше особено, но трябваше да мине време, за да променя подхода.

Това стана през 2000 година, когато се появи „Сладко отмъщение“ и реших, че след като сме в национален ефир, трябва да имаме „отличителен белег“. Тогава се появи идеята за самотния кораб, който пътува към Луната и пада звезда. По това време никой друг телевизионен продуцент нямаше такова нещо.

Кой е най-големият Ви провал?

В края на юли 2005 г. спряха предаването „На кафе“ и аз предложих на Гала да правим списание „На кафе“. Започнахме и всяка седмица то се продаваше в 50 хиляди тираж. Проблемът дойде после, когато реших да направя списание за лов и риболов. Проверих, че в България има 100 хиляди ловци с ловни билети, и си казах, че това са нашите клиенти. Моделът беше италианското списание Armi e Tiro (Оръжие и стрелба). Заедно с брат ми Джуди намерихме издателя и купихме лиценза. След това доведохме човека в България и направихме официално откриване. За да бъде направено добре, списанието трябваше да е красиво и лъскаво. Затова цената му стана 10 лева, което не са малко пари. Още тогава разбрах, че 100 хиляди читатели няма да го купят, но се надявах поне на 10 хиляди. Оказа се обаче, че списанието си го купува един ловец и го дава на останалите да четат. Така не можем да продадем повече от 1000 бройки.

Започнахме да трупаме загуби и всеки месец трябваше да дотираме това списание. Изобщо не исках да се отказвам, но три години след началото трябваше да спра. Щетата от моя инат беше толкова голяма, че ако бях продължил още малко, това щеше да е фалит за всички компании. Пред провал бяхме и по време на финансовата криза през 2009 г...

Как се спасихте тогава?

Асен, който е икономист, отново усети нещата предварително. Той ме предупреди: „Идват тежки времена, трябва да направим нещо!“. Наехме консултантската компания Entrea Capital, за да ни преструктурират. Те работиха около месец и половина. След това направиха презентация – какво се случва при нас, къде са ни проблемите, какво да направим... Оказа се, че при нас работят повече от 300 човека, някои от тях назначени преди време, но вече нямат работа, а са на трудови договори. Имаме огромни разходи и сме без сериозни приходи. В резултат на одита освободихме доста хора и генерално променихме цялата система. Преминахме на работа с фрилaнсъри с граждански договори, а отделно оставихме ядро от хора на трудови договори. И нещата потръгнаха.

Занимавате се с производство на италианско вино. Защо точно Prosecco?

Винаги съм харесвал Prosecco. Научих се да го пия още през 2001 г., когато го нямаше в България. Интересът ми освен емоционален е и бизнес обоснован. Винаги се опитвам да правя неща, които са различни. Ако започна да произвеждам вино в България, влизам на пазар с огромна конкуренция. При Prosecco е различно. Най-хубавото е, когато някой дойде и каже: „Абе много е малък този пазарен дял. Защо се занимаваш? Никой няма да пие Prosecco в тази държава!“. Като чуя такова нещо, казвам: „Жестоко, това е моят бизнес, влизам веднага там!“. Няма нищо по-хубаво от това да разработваш пазар. Точно така се случи преди години с телевизионния бизнес. Когато влязохме аз, Слави и Нико Тупарев, нямаше други. Ние „разоравахме целината“...

Когато започнахме да работим с Prosecco, казах на екипа: „Момчета, ние няма да сме проститутка, която седи на бара и чака някой да я покани. Ние ще бъдем най-готината мацка в бара, която всички искат да свалят. С тази логика ще вървим напред – ние създаваме перфектен продукт“. Така стратегията коренно се променя – не ти се предлагаш, тебе те търсят. Така правим и с предаванията – създаваме продукт, който всички искат да гледат. Точно това се случи с „Господари на ефира“. Когато, най-вече благодарение на брат ми Джуди, то стана институция, нямаше телевизия, която да не го иска.  

Колко далеч се простират амбициите Ви за Prosecco?

Prosecco е продукт, чийто пазарен дял в световен мащаб се увеличава всяка година. Това вино не можеш да произвеждаш никъде другаде освен на точно определено място в Италия. Ние наемаме лозя и хора, които берат гроздето, правим бутилките. Дотук сме спечелили всички дегустации „на сляпо“. Имаме и първа награда за дизайн на бутилката от най-голямото винарско изложение Vinitalia. В момента разработваме италианския пазар и с нашия капацитет от 4 -5 милиона бутилки годишно преговаряме с Дубай, правим презентации за Гърция, а след няколко месеца заминавам за Румъния, където ще представя виното, за да опитаме и там да продаваме. Освен това CAJ Prosecco (просеко Кай) носи името на моята внучка, така че нещата с него станаха много лични. Никога не съм харесвал  изречението „Нищо лично, просто бизнес“. За мен винаги е било точно обратното.

След толкова силна връзка с Италия защо кафенетата, които правите в България, не са по италиански тертип?

Защото тук има много заведения, които са по италиански, по гръцки, по български тертип... Те изглеждат по един определен начин. Някои са много хубави, други – не! Ние тръгнахме по друг път – на това, което наричат Specialty coffee. Модата, която избухна със страшна сила по целия свят. 

За да стане по-ясно, ще обясня, че има „три вълни“ в търговията с кафе. „Първата вълна“ започва, когато някой решава, че може да направи заведение на улицата и там да продава напитката. Не знам дали това се е случило в Истанбул, или в Дамаск през XVI век, но със сигурност е продължило много време. „Втората вълна“ идва с идеята да направиш определен тип кафене и да го мултиплицираш. Така се създават веригите от кафенета, например Starbucks.

В последната, „трета вълна“ е това, което правим ние. Разработили сме нашия бранд Late – верига от специализирани кафенета. Наблягаме изключително много на качеството на продукта, затова имаме подбрани сортове от различни ферми за кафе по света. Освен това печем зърната пред клиентите. Отделно наблегнахме върху дизайна на заведението, затова, когато човек влезе в Late, сякаш попада в магазин на Apple. Създадохме съвсем различна среда – всеки може да го види, защото в края на юли открихме първото си кафене в Paradise Mall в София.

И сега ще кажа нещо, което граничи с лудост, но аз съм свикнал да си поставям страшно високи цели, за да стигна до някъде. Искам да направим 50 Coffee Shop Late в България и още 150 по света. Имаме толкова добра визия за нашия бранд, че аз вярвам в неговия потенциал да покорява пазари навсякъде.

Кое е по-важно – да имаш бизнес план, или да се доверяваш на инстинктите си?

Много хора работят само с Exсel таблици. За мен по-важно е какво ми казва инстинктът. В много случаи числата са показвали, че нещо не трябва да се прави, но ти опитваш и то сработва. Нестандартното мислене може да те вкара в големи капани, но и да те доведе до много големи висини. В икономиката едно плюс едно прави две, в моя свят едно плюс едно прави всичко друго освен две.

За Petmall например, нашия зоомагазин, нямахме предварителен план колко магазина да отворим. Опитахме първо с три, за да проверим как вървят. Като видяхме резултатите, през миналата година открихме още седем. Така ще направим и с кафенетата – първите три ще ни дадат ясна и точна картина какво се случва.

Преди пандемията продуцирахте три филма: Nightworld: Door of Hell (2017), Havana Darkness (2018) и Welcome to Acapulco (2019). На какво Ви научи работата по продукции, снимани на три континента с участието на холивудски звезди?

Разбрах, че или трябва да направиш много евтин филм за 100 – 150 хиляди долара, или блокбастър за 200 – 300 милиона долара. Проблемът е, че средното ниво филми, които движеха Холивуд и имаха бюджет между 15 и 20 милиона долара, вече ги няма. Ако дадеш тези пари, няма да можеш да си ги върнеш, защото този тип филми не притежават потенциала да минат по всички кина на света. 

Това е положението и то е логично, защото голяма част от пазара го „прибраха“ големите платформи Netflix и Amazon. Те взеха най-големите режисьори, актьори, оператори, сценаристи и започнаха да работят здраво. Ние продадохме нашия филм Nightworld на Netflix, а Welcome to Аcapulco – на Amazon. Истината е, че можем да се справим, но виждам потенциала вече единствено и само в сериали за платформи. Киното в неговото състояние в момента трудно ще сработи за нас, по-малките, защото ние не можем да направим филм за 300 милиона. Не сме Paramound Pictures.

В два от тези три филма Вие сте работили и по сценария. Каква българска история може да завладее света?

Много български истории могат да завладеят света, но аз винаги съм бил голям фен на идеята да се направи голям, истински филм за Васил Левски. Филм като „Смело сърце“ на Мел Гибсън, който, ако човек се замисли, разказва почти подобна история. Много историци имат различни теории за Левски, но има версия, че той се отказва от своята голяма любов, за да се посвети на революцията. Това е една невъзможна любов, а такива неща – освен, разбира се, идеите и приключенията на Васил Левски – много вълнуват хората.

Говоря обаче за филм, който не го затваряме само в локалните си проблеми, които разбираме само ние тук, а го „отваряме“, така че да бъде абсолютно разпознаваем и разбираем по света. И не правим филм за фестивал, за да печелим награди! Правим филм, който да продадем на големите платформи. Или да мине в кината по света. Тръгваме с идеята, че ще похарчим 20 милиона лева, а не 200 хиляди, защото знаем, че за тези пари няма да направим нищо.  

Ама откъде ще намерим 20 милиона, за да направим филм за Васил Левски? Не знам, ще ги търсим. Ще се борим! Пък може да вземем и Мел Гибсън да режисира този филм. Колко еретично звучи, нали? Отвратителен е нашият начин на мислене. Малък и дребнав. И въпреки че ние се пъчим, си имаме този комплекс на малката държава, от която нищо не зависи. Аз с този манталитет се опитвам да се боря винаги.

След толкова много истории, които сте разказали във филми, сериали и предавания, каква е поуката от всичко, което сте правили дотук?

Поуката за мен е ясна. Тя стоеше залепена на домашния ни телефон. Той беше стационарен, тогава нямаше джиесеми. Една изрезка, на която пишеше: „Няма невъзможни неща“. Всеки път, когато съм вдигал телефона и съм говорил, това е било пред очите ми. Всеки път. За мен изводът от годините, в които работя и правя най-различни работи, е, че наистина няма невъзможни неща. Ако искрено вярваш в нещо, то става възможно. Да, има много работа, недоспиване, компромиси в личния живот, но накрая се получава. Затова моят извод от всичко, което ми се е случило дотук, е, че надписът на изрезката от моето детство е верен.

Магърдич Халваджиян e роден на  18 февруари 1967 г. в Плевен. Занимава се активно с режисура от 1992 г. Завършва режисура в Нов български университет. Преподава „Режисура и продуцентство в телевизионния шоу бизнес” в същия университет.  През 2002 г. основава продуцентска къща „Глобал филмс” и продуцентска къща „Глобал вижън“, които впоследствие стават част от „Глобал Груп“. През 2012 г. основава компания „Оупън фреймс“, с основен фокус върху филмопроизводството. От 2009 г. до средата на 2012 г. е председател на Асоциацията на филмовите и телевизионни продуценти (АФТП). През 2015 г. е удостоен от БАНИ (Българската академия на науките и изкуствата) със званието „академик“. През 2016 г. получава орден „Златен век“ и грамота от Министерството на културата за изключителен принос в областта на българската култура.