Ерата на интернет: как се завърна поп песента

Автор: Ник Кон / "Телеграф"

Преди петдесет години музикалният критик-иноватор Ник Кон обяви поп песента за умиращ жанр. Тук той пита дали интернет всъщност успя да я съживи? 

Преди петдесет години, тъкмо навършвах 20 години, и вече мислех, че съм изживял най-хубавите си дни. Музиката, която харесвах и за която пишех, и хората, които я правеха, се превръщаха в отживелица. Рок енд ролът бе музиката на лошите момчета. Палавите Литъл Ричард, Бо Дидли и Скриймин Джей Хокинс се появяваха с шум и трясък, издаваха по един запис и потъваха вдън земя. Никой не търсеше постоянство, още по-малко пък имаше някакво послание.

Началото на 60-те години бе ерата на синглите - моята любов. Повечето  плочи бяха несполучливи - няколко рециклирани хита и пълнеж. Като музикален критик получавах десетки плочи всяка седмица. Повечето бяха боклук, но винаги имаше две или три, които си заслужаваха. Новия запис на Отис Рединг, Ролинг Стоунс или Ета Джеймс бе истинско събитие. Бе дори още по-добре да попаднеш на неизвестно име - Сали го раунд дъ роузес или Джейнетс, което понякога се превръщаше в хит, а понякога не. Така или иначе, чувствах, че пръв съм ги открил, че са по някакъв начин мои. В главата си имах джубокс, който все още свири и днес.

Промяната идваше с главозамайваща скорост. Песните излизаха, стояха в класациите седмица или месец и бяха захвърляни. Често и техните изпълнители бяха захвърляни така бързо. Хиляди бяха изпълнителите-еднодневки. Мениджърите бяха на лов за хубави момчета, а дали пееха добре бе въпрос на късмет.

Типични бяха масовата експлоатация, както финансова, така и сексуална. Сред звездите, за които пишех, беше Били Фюри. Преди Бийтълс той беше един от тримата крале на британския поп, заедно с Клиф Ричард и Адам Фейт. Бе се добрал до Лари Парнс, създателят на звездите, който само погледнал перфектните му скули и цупене в стил Пресли и му дал договор, който Фъри подписал без да чете. Сто лири на седмица за вечни времена.  

Били Фюри

И за всичките му хитове договорът така и не се промени. Фюри беше заменим. Той се нуждаеше от Парнс, но Парнс, не се нуждаеше от него. От Би Би Си бяха надменни. Когато Фюри имал дързостта да поиска китариста му да участва в предаване, те се изсмяли. Кои си мислят, че са тези рокендрол момченца? "Тези странни господа с техните странни имена", пише един мениджър от Би Би Си. "Предлагам да открием нова певица и да я наречем Деменша Прикокс - тя ще бъде незабавен успех".

И Фюри остана сам. Циничният, луд демон на сцената с дръзки сребристи панталони от ламе в живота бе страшно срамежлив, мънкащ младеж, обичащ тревата. Случаят на Фюри бе типичен. Хюи Моу, американският създател на хитове, някога изброи по важност ключовите съставки за успешен запис. Песента е първа, а след това аранжимента, продуцента и звука в студиото. Изпълнителят оставаше на пето място. 

Това пренебрежение беше навсякъде. Ахмет Ертегюн, съосновател на "Атлантик рекърдс", нагло се хвалеше с "негърските договори", както той ги наричаше, и обичаше да разказва как прецаква изпълнителите. А те, които живееха от скромна милостиня, не бяха толкова ентусиазирани.

Грозотата сега е очевидна. По онова време ми се струваше, че нещата просто са такива. За изпълнителите имаше само един изход от робството - да пишат собствената си музика. Договорите за издаване бяха по-важни от тези за запис и далеч по-доходоносни. Ако си написал песента, получаваш пари всеки път, когато някой я пусне. Пей и някой ще те притежава; пиши ти ще притежаваш.

И тук дойдоха Бийтълс. Те пишеха и бяха изключително продуктивни - не само, че бяха фабрика за хитове, а и ставаха неизмеримо богати. Посланието беше ясно: пиши и ще процъфтяваш. Композиторите не просто печеха повече - вземаха ги и по на сериозно. До 1966 г. вече управляваше новата вълна на рок аристикратите, подхранвана от собствените си композиции. След като критиците на класическа музика започнаха да хвалят талант Бийтълс, сравнявайки Ленън и Маккартни с Шуберт, вече нямаше как да кажеш: "Тези странни господа с техните странни имена".

 

Машината за хитове и пари - "Бийтълс" през 70-те

С уважението дойдоха първите наченки и на чувството за собствена значимост. Когато започнах през 1964 г., британския поп бе малка, сплотена индустрия. След няколко години обаче климатът започна да се променя. След като започнаха да получават авторски възнаграждения, по-големите имена спряха да се притесняват. Щяха да останат дълго време. На тази малка, затворена сцена американските звезди сякаш бяха паднали от друга планета - и се държаха така. Дори неизвестни звезди като Лари Уилямс и Джони Уотсън се смятаха за богове със своите копринени костюми и обувки от кожа на алигатор. Разказваха истории, които звучаха като митове - рокендролът бе вселена на супергерои от комиксите, мъже и жени със свръхестествени сили и безграничен стил. Те бяха звездите на собствените си филми, към които имаше и магически саундтраци.

За мен двата елемента, митологията и музиката, бяха неразделни. Повечето британски изпълнители пък останаха по-земни, бяха като мен и вас. Обличахме се еднаво, използвахме един и същ жаргон, бяхме замесени от едно тесто. Липсата на талант не беше проблемът. Дори признавам, че Дъ ху и Дъ кинкс работеха на много по-високо ниво, отколкото предшествениците им в училището на Лари Парнс. Това, което ме притесняваше, бе, че започнаха да се фокусират върху албумите, не върху синглите. Концептуалните албуми по-точно.

Основен катализатор бе ЛСД. Употребата бе повсеместна. Дотогава рок енд ролът бе занаят, а хората, които се занимаваха с него - хора със занаят. Добавете достатъчно дрога обаче и рокът изглеждаше като религия, а практикуващите го - мечтатели и водачи. Изведнъж всеки басист бе разбрал тайната на живота и трябваше да я разкрие на последователите си. Те наистина вярваха, че е дошла нова златна ера, че войната е свършила, че всичко е само любов. Джеймс Браун

Ефектът върху музиката според мен бе катастрофален. Резките, секси рокери се превръщаха в нелепи празнодумци. Бийтълс са отличен пример. В сравнение с песни като "Day Tripper" или "Paperback Writer" след дрогата химни като "Let It Be" и "Hey Jude" бяха самодоволни, скучни и банални.

През 1968 г. написах Awopbopaloobop Alopbamboom, първата пълна история на поп музиката, а и прощалното ми любовно писмо, и се отказах.

Или поне така си мислех тогава. От време на време обаче на фона на боклука, който сега се нарича класически рок, проблясваше и истинско злато. Джими Хендрикс бе такова, както и Грам Парсънс. Открих решението в черната музика, където соулът се претопяваше във фънк и кънтри - обичах Джеймс Браун и Слай Стоун и се опитвах да не забелязвам Грейтфул Дед.

Тогава се появи Дейвид Бауи. Това бе човек, който разбираше поп мита и превръщаше тези митове в изкуство. А и правеше велики песни. С това плуваше срещу течението. В продължение на години албумите бяха господар на белия рок, където синглите бяха просто маркетингови инструменти. От финансова гледна точка това бе печеливша стратегия; от музикална - не толкова. Тези, които можеха да ви държат въодушевени цели 40 минути, албум след албум, бяха малко. Бауи, един от тях, ценеше сингъла.

Пънкарите в средата на 70-те години, които го смятаха за техен баща, смятаха, че песен, по-дълга от две минути, е нещо немислимо. Така се върна сингълът. И този път за дълго. Диското, първият хип-хоп, първата електронна музика от Детройт - всички те си служеха с песента, със сингъла.

От голямо значение бе и възходът на MTV с клиповете на Майкъл Джексън и Мадона, които се въртяха непрестанно. Как се бе създавала музиката преди това изобщо? Сега царуваше видеоклипът. И така чак до Кайли Миноуг, Оейзис, Кейти Пери и Риана. Невъзможно е да си представим Кание Уест или Бионсе без техните клипове. 

Днес, в ерата на интернет и облака, войната между албума и песента изглежда като древна история. iTunes, YouTube и Spotify - всеки запис, правен някога, е на един клик разстояние; един безкраен джубокс. 

Песента. Това е всичко, от което съм се интересувал. Сега е модерно да кажем, че съвременната музикална сцена е боклук, изкуствена и повърхностна - сякаш музикалният бизнес никога не е бил такъв. Винаги е било така. Важни са изключенията обаче, а те са много. Сега източникът на сингли е почти неизчерпаем.

В много отношения сме се върнали там, откъдето аз съм тръгнал. След почти половин век размишлявам как стигнахме дотук - миналото и настоящето така си приличат, че чак е зловещо. Отново господстват продуцентите и композиторите, а изпълнителите са на заден план. Всичко решава маркетингът, а не талантът.

Както се изрази рапърът Шорти Браун Хъсъл, когато смяташе да иде в друга продуцентска компания, но се отказа, защото реши, че е безсмислено: "Една и съща къща е, просто влизате през друга врата".