Няма успех там, където властва простащината

РАДОСЛАВ БИМБАЛОВ

Успехът е преоценена стока у нас, не от вчера. Постигането му нито е въпрос на усилия, нито на умения. Помня добре времената, когато “учи, за да не работиш” си беше откровен родителски съвет, връчван на подрастващите. Някак вкоренено беше в националното ни съзнание веруюто, че се бъхтят само неуките “бачкатори”, а останалите просто ходят на работа от осем до пет.
Макар и фасадно равни във всичко, успявахме по различен начин, “всяка коза за свой крак”. Едни успяваха като се уреждаха на сгодна служба – особено успели се чувстваха тези, които някак се докопваха до работа в “позволената” чужбина (например Либия), където работеха срещу валута и успяваха да припечелят достатъчно, че да си закупят Лада без да чакат едно десетилетие да им дойде реда в списъците. Останалите бяха обикновени труженици, на които им се полагаше годишна отпуска на почивна станция по морето, но за всеки друг лукс разчитаха на вездесъщия по онова време “втори начин” – връзките. За да успееш, просто трябваше да “имаш човек” на важни места, при това не си представяйте само градски управи и партийни централи – не, не, говоря за най-дребни неща.

Майка ми, например имаше връзки в книжарницата под нас и като пристигнеха новите книги получавахме обаждане по телефона, а аз и сестра ми тичахме надолу с пари в ръка, преди да са свършили (без значение от заглавията, всъщност, важното е, че бяха нови). Баща ми пък успя да купи малко долари от свой близък колега, работил навън, та ми взе, директно от Кореком, първите истински дънки. Бяха толкова силно боядисани, че оцветяваха коленете ми в синьо и майка ми реши да ги пере докато не спрат да пускат боя, но имам чувството, че това никога не се случи.
Видимо успели по онова време бяха партийните велможи. Гледахме лицата им от портретите по всички стени на държавата и тайничко завиждахме. Ама не на тях, съвсем не. Завиждахме на купищата техни роднини или приближени, които всъщност консумираха глезотиите, полагащи се на партийната аристокрация.

И докато нашето кротко, срамежливо в разделението си общество се правеше на равнопоставено и задоволено, на “дружно в успеха си”, всички тайно знаехме, че единствените истински успели българи бяха онези, “избягалите” - почти митологични роднински същества, герои на прошепнати истории насред семейни сбирки или пейки пред входа.
След като, преди повече от три десетилетия, този режим се срути от собствената си немощ, много неща се промениха.
Не и отношението ни към успеха.

Българският успех отново минаваше през единичното постижение, през пустото спасение на всеки отделен крак на оная коза от пословицата. Към успеха си се юрнаха предприемчивите измамници, досега крили се в сянката на псевдо-равенството. Шумните им успехи бяха съпроводени с вой на завлечени наивници, срутвания на банки и изтощителни криминални хроники по телевизията. Много от тези тарикати ги няма в наши дни, успехът им приключи или с дупка в челото, или с потъване в някоя дупка на света.
Много драматично стана “успяването” на обикновения българин, който нямаше излишни мускули, навлечени в анцузи. Скоро се оказа, че успехът е да оцелееш, което дори не беше еднократно постижение – налагаше се да го повтаряме редовно.

Видимо успелите пак станаха онези, които усетиха как орбитата на властта носи единствената гаранция за успех. Успял на български се преведе като “да не са те хванали”. Играта на стражари и апаши стана национален спорт, само че в нашия случай и стражарите бяха апаши.

Тогава ние се сетихме кои бяха истинските успели – онези, на които завиждахме десетилетия наред – успелите да избягат.
И хукнахме.

Няма официална статистика по въпроса, но по всяка вероятност повече от два милиона българи напуснаха страната веднага щом получиха тази възможност. Побягнаха да търсят онзи успех, за който всички бленувахме. Някои от тях наистина успяха – и нямам предвид звездните ни футболисти от 1994-та, които станаха велики чак като заиграха далече и изтърсиха калта на родните терени от обувките си. Говоря за обикновените, непознати ни българи, които намериха своето лично щастие извън родината, сляха се, адаптираха се в другата среда и успяха да станат това, което всички искахме – избягали успешно от неуспеха да си българин в България.

Но те далеч не са всички нашенци навън. Много сънародници се сблъскаха с болезнената истина, че успехът не е задължителна спирка по пътя. Немалко от тях се завърнаха, други останаха там, но в недоволство, поизгубени, с неудовлетворени амбиции.

Всяка коза, хванала своя уморен или окуцял крак.

Днешното ни общество е живяло почти по равно и в едната, и в другата реалност, но продължава да се надява на лесния успех. Пускаме тото, търкаме талончета и гледаме успелите еднодневки по телевизора – политици, инфлуенсъри или обикновени риалити звезди. Българската мечта не е като онази прословутата американска, от филмите. Ние не искаме успехът да идва с предприемчивост, смелост, гърч или риск. Не, ако може просто да ни се случи, като в приказките. Идва добрата фея, размахва пръчицата и хоп…

Тази наивност показва не само нашата незрялост като свободни хора. Тя е симптом на по-големия ни проблем. Ние сме се научили да гоним успеха си еднолично, поотделно, а не да успяваме заедно, като общество. Такива наивници като мен, романтично предани на някакви мечти за просперираща България, продължават да повтарят, че ни трябват две неща, за да успеем заедно – добър пример и добра кауза.
Примерът може да го вземем от собствената си история. Достатъчно е да погледнем към най-героичния успех на българите, осъществен на 6 септември 1885 – когато успяваме да слепим двете насилствено отчупени части на родината си. Съединението е най-светлият пример за успех, постигнат от общи усилия на българите, въпреки всички пречки, огромни чужди интереси и силен натиск отвън.
Да, онази кауза я няма сега, за щастие. Няма нужда да лепим счупена територия, нито да защитаваме свободата или независимостта си. Каква тогава може да е тази кауза? Къде е този противник, враг, срещу когото да се обединим и да успеем заедно?

Аз имам отговор, вероятно и вие.

В последните години много демони препускат в обществото ни и все се чудим към кого да се метнем първо – липсата на правосъдие, проядената от корупция държавна машина, съсипаната здравна система? Кой враг е най-страшен, толкова страшен, че да ни обедини и да му скочим дружно, като едно.

За мен това е всевластната, надрусана със самочувствие, цинична без свян простащина. Организирана, властна, повсеместна наша си простащина. Тя е в медиите, в парламента, по улиците ни, в автобуса, в книгите ни, във филмите ни, в речта на децата ни. Простащината е най-страшният ни враг, защото тя води със себе си некадърност, престъпност и застой. Простащината ни държи далече от този свят, за който мечтаем поколения наред - светът на успяващите.
Наречете ме наивник, изкуфял романтик, но само и единствено ако приемем борбата с простащината за национална кауза, можем да успеем заедно. Просто защото срещу простащината има само едно изпитано оръжие и това е просветата – смъртоносна комбинация между образование и култура, която може да ни даде не само толкова лелеяната ни нова българска идентичност, но и да ни превърне в притегателно място - за чужди и за свои.

Радослав Бимбалов (р. 1973) е писател, общественик и предприемач. Има 30 годишен опит в сферата на комуникациите и медиите, съосновател е на една от най-големите комуникационни групи в страната – The Smarts Group. Автор е на четири книги, с множество литературни признания.

Радослав Бимбалов е номиниран за Човек на бъдещето в националния конкурс "Хора на бъдещето" 2026.