Сравнявай се не с другите, а с вчерашното си аз

Текстът е публикуван в бр. 62 на сп. Business Global.

Автор: Д-Р ДОРОТЕЯ ПАНКОВА СТАНЧЕВА

Да се сравняваш не с другите, а с вчерашното си аз, е най-трудното състезание – състезание със самия себе си. Това е съдбовен избор, който някои от нас правим, когато вземаме решение да тръгнем на дълъг път. Това не е спринт до първата финална линия, а продължителен целенасочен процес, който има своята стратегия и зададена траектория. Той не зависи от настоящите обстоятелства и

много често започва въпреки тях

В това състезание или печелиш, или оставаш на същото място. Силно вярвам, че ако настина сме избрали пътя на саморазвитието, ще имаме силата и куража да вървим напред.

Когато искаме днес да станем по-добри от вчера, има няколко важни фактора:

ФОКУС – КАКВО ИСКАМ ДА ПОСТИГНА?

Да имаш голяма цел, само по себе си е чудесно, но когато искаш да я превърнеш в истински план, са необходими малки, но ключови стъпки.

Тук най-важно е какво искаме да постигнем. Дали целта, върху която се фокусираме, означава за нас истинско развитие, или се стремим само да запазим това, което имаме?

Много често целите ни са свързани с това просто да защитим позицията си в компанията, да бъдем същите добри хора за приятелите си, да гарантираме социалното ниво, на което се намираме.

Но има и други цели – те променят живота ни коренно, разчупват досегашните граници, понякога ни водят в нови географски ширини. И тогава, както е казал Христофор Колумб, ще ни трябва кураж дълго време да не виждаме брега и познатата ни действителност. За да успеем.

Фокусът върху такава цел често изисква

промяна на почти всичко –

работно място, град или държава, обкръжение. Готовността да тръгнем към нея ще ни превърне в нашето по-добро аз.

ОСЪЗНАТОСТ – КОЙ СЪМ СЕГА?

Продължаваме с изконните въпроси: Кои са силните ми страни и кои са тези, които подлежат на промяна. Какви умения и навици трябва да притежавам? Задаваме ли си ги, когато решим да развиваме вчерашното си аз.

Тук не става дума за самокритичност или самоупрекване, а за чисто и ясно себепознание. Каква е личността, в която трябва да се превърна, за да постигна целта си?

Ако имаме отговори на тези въпроси, те самите ще съставят нашия истински план за действие – обучение, книги, натрупване на опит и общуване с хора, които мислят като нас, или

вече са на пътя, който сме избрали

И главният въпрос е: колко време на ден сме готови да посветим на собственото си усъвършенстване?

ДИСЦИПЛИНА

Всяка сутрин, когато отивам на работа, независимо дали навън е -14, или +30 градуса, виждам един човек, който тича в спортен екип. На пръв поглед изглежда на около 60 – 65 години. В една неделна сутрин го спрях да си поговорим и се оказа, че е на 80 години. „На моята възраст, каза ми той, всяка глътка въздух е подарък. Преди си налагах дисциплината да тичам. Сега самото ми тяло го иска всеки ден.“

Историята е пълна с имената

на личности, които от любов към работата си не я изоставят до последните дни от живота си – Мария Кюри, Коко Шанел, Стив Джобс... Това са хора, превърнали традиционното разбиране за дисциплина в начин на живот, в навик, който рефлекторно поставя началото на деня в ранни зори и края му – дълго след обичайното работно време.

За щастие, дори няма нужда да се обръщаме към историята, за да търсим още подобни примери. Много от хората около нас и днес имат своята ясна цел и дисциплината да ѝ се посветят.ТИЧАЩИЯТ ЧОВЕК

Всяка сутрин, когато отивам на работа, независимо дали навън е -14, или +30 градуса, виждам един човек, който тича в спортен екип. На пръв поглед изглежда на около 60 – 65 години. В една неделна сутрин го спрях да си поговорим и се оказа, че е на 80 години. „На моята възраст, каза ми той, всяка глътка въздух е подарък. Преди си налагах дисциплината да тичам. Сега самото ми тяло го иска всеки ден.“ Но нека не премълчаваме и тревожните резултати, откриваме ги в едно изследване на Делойт, например, сред 10 000 млади хора в 36 държави. Според него по-малко от една трета от анкетираните са готови за промените на пазара на труда, които идват. На повечето от тях не им достигат не технически знания, а важни за нашето време качества на характера – увереност в собствените сили, мотивация, ентусиазъм, критично мислене, креативност, хибридни знания, умения да се приемат адекватни на реалността решения.

Все пак да не бъдем песимисти, убедена съм, че това е само временна снимка, констатация, която ще търпи своите промени. Младите хора са умни, живеят с пулса на времето и гъвкавостта им позволява да се синхронизират с изискванията му към тях. Както казва Джим Рон: „Всички ние можем да изпитваме

два вида болка:

болката от дисциплината или болката на съжалението“. Уверена съм, че всеки от нас би избрал да си спести болката от съжалението по нереализираните мечти.

ПОСТОЯНСТВОТО 

То е молекулната структура на дисциплината, онази сила, която само след 21 до 65 дни превръща повтарящото се действие в навик. Въпросът е дали това повтарящо се действие наистина ни изпраща една крачка напред, дали придобитите умения наистина ни водят до това качество в работата ни, което ни помага да постигнем майсторство в своята област. Какво означава майсторство, ни казва Робърт Грийн в едноимената си книга: „То идва, когато престанеш да се стремиш към резултата и започнеш да се отдаваш изцяло на ученето“. Ученето и онези 10 000 часа труд, за които пише Малкълм Гладуел в книгата „Изключителните“, ни водят към

умения на световно ниво

За да стигнем до тях, ни е необходимо и нещо много повече – енергия, страст, отдаденост. Възпламеняване, както посочва Даниел Койл в „Шифър на Таланта“. „Възпламеняването е моментът, в който човек вижда възможна версия на себе си и решава: Това искам да бъда“, пише той. Страстта и вдъхновението за лична промяна могат да се появят като светкавица, или да се натрупват с течение на времето, но винаги в основата им стои пробив, успех, постигнат от някой друг. И нашата страст да го надминем, да постигнем повече, да запишем своето име и резултати сред най-добрите.

През 1954 г. Роджър Банистър, студент по медицина, пробягва една миля за по-малко от четири минути. Дотогава се смята, че четири минути е пределът на физическите възможности на човека. Но много скоро след Роджър Банистър и други бегачи постигат подобни резултати. В момента световният рекорд е 3 минути и 46 секунди!

През 1999 г. Анна Курникова печели турнира на двойки на Откритото първенство в Австралия. Следват успехи и на други руски тенисистки с призови места на „Уимбълдън“ – Мария Шарапова, Светлана Кузнецова, Анастасия Мискина. Курникова има своите последователки. Даниел Койл нарича това повод за вътрешна увереност, ясен сигнал, че

„Ти също можеш да го направиш!“

Хенри Форд казва: „Когато мислиш, че можеш да успееш, и когато мислиш, че няма да успееш, все си прав!“.

Ние мислим, че можем да успеем, че можем да станем по-добра версия на вчерашното ни аз. И това ни дава устрем и вдъхновение.

Да го направим тогава!