Никога няма да ме победите, защото аз никога няма да се откажа

Текстът е публикуван в бр. 62 на сп. Business Global.

Елена Кодинова 



Сменяла съм жилища 10 пъти в живота си, включително съм се местила от един град в друг няколко пъти. И всеки път задължително съм изхвърляла огромно количество боклуци.  Защото само когато събираш покъщнината си в кашони, за да се заселиш на ново място, можеш да прецениш кое наистина ще ти трябва и с кое можеш да се разделиш. Бих казала, че същото важи и за големите житейски и професионални промени, каквито също имам изобилно в живота си. Известната поговорка твърди, че


върху търкалящ се камък не расте мъх


Някои видове акули трябва постоянно да се движат, за да помпат вода през хрилете си и да поемат кислород, иначе ще умрат. Има и такива хора, за които допаминовият прилив от пълната промяна и непрекъснатото движение е сред най-големите удоволствия, които изпитват. Някои го наричат дефицит на внимание, свръхактивност, безотговорност, егоизъм. Но всеки, който го е преживял, знае, че това е нещо като квантов скок, в който вземаш със себе си най-ценното дотук, изхвърляш шлаката (почистваш мъха), поемаш кислород и се опитваш да намериш нов смисъл, когато старият вече не работи. ЕЛЕНА КОДИНОВА

е журналист, преводач, учител, сега развива частен бизнес. Родена и живее в Пловдив. Била е репортер и редактор в Радио Пловдив, списание „Егоист“ и вестниците „Стандарт“, „Новинар“, „Политика“, „Сега“, „Преса“.  Била е сценарист на предаванията „Чай“, „Цветно“, „Малки истории“ по БНТ и „Отпечатъци“ по bTV.  Завършила е Пловдивската английска гимназия и английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Отличена е с наградата „Паница“ за публицистика, награда „Пловдив“ за превод, номинирана е за „Черноризец Храбър“ за публицистика.

В свой есеистичен труд за изкуството на романа Милан Кундера твърди, че великите литературни произведения „разкъсват завесата“ (или досегашната ни представа за света) и ни откриват нова реалност. И че само те носят истинска естетична наслада, другото не си струва времето и усилието. Няма да споря с великия писател, но си има читатели за всичко – и за „Ана Каренина“, и за „50 нюанса сиво“. Има хора, обречени на промени, има и такива, които трябва да пазят традициите и да всяват стабилност. Няма да споря и кои от тях са по-важни.

Моето поколение съзря и бе готово да влезе в живота точно когато се случиха големите промени в България. По време на тоталитаризма всички пътеки бяха предначертани, алгоритмите – проходени и проверени. Нямаше много място за житейско творчество, а разкъсването на завеси можеше да свърши и в затвора. Завършваш някаква специалност, пращат те някъде по разпределение, ако имаш късмет – след няколко години, когато изтече това задължение, се местиш на по-хубава работа в родния си град. Растеш в рамките само на една структура и работиш в нея, докато се пенсионираш. На честата смяна на работното място не се гледаше с добро око, пък и нямаше особен смисъл, защото заплатите бяха изравнени – в завод Х ще получаваш точно толкова за труда си, колкото и в завод У. За смяна на града и дума не можеше да става, защото имаше жителство – задължително оставане в мястото, в което си роден. Някои виждат в това стабилност и сигурност – аз виждам ферма за бройлери.

Бях в началото на студентските си години, когато на мен и всичките ми връстници ни се наложи да забравим тази добре отработена в продължение на десетилетия схема и да се подготвим за неизвестното, защото „избухна демокрацията“. Трябваше да приемем, че е нормално в живота ни да няма никаква предвидимост и да се настроим творчески към него. И до днес помня как при откриването на първата ми академична година ректорът на университета ми произнесе реч, в която ни каза горе-долу следното: „Някои от вас си мислят, че като завършат, ще станат учени, писатели, поети.


Не се заблуждавайте, всички ще станете учители“.


Което леко ме стресна, защото тогава нямах никакво намерение да ставам учителка. Когато завърших, той вече не беше ректор, а пътят пред мен беше открит – можех да бъда каквото си поискам. Е, каква стана тя, г-н професоре?

Поколението на родителите ми, свикнало с фермата за бройлери, тогава се уплаши масово от тези промени. Някои по-смели се втурнаха на сляпо в частния бизнес и спечелиха. В първите, нерегулирани години на прехода парите хвърчаха във въздуха и някой трябваше да ги хване. По-плахите започнаха да изпадат от системата, защото никой не ги беше научил да приемат кризата и промяната като предизвикателство и възможност, а не като заплаха. А на нас, младите тогава, ни бе отредено да създадем новата система. Не смятам, че се справихме много добре, но поне влязохме без страх в неизвестното.

Помня уплашените погледи на родителите ми, когато за първи път напуснах работа само след няколко години на нея, защото ми се откри нова възможност в съвсем друго поле – с много неизвестни, но и с много обещания за по-добро заплащане и повече творчество. И двамата цял живот бяха работили за едни и същи работодатели и не споделяха моя ентусиазъм. После много пъти съм правила същото – когато ми станеше скучно на някое работно място, просто търсех ново. И опиянението от затръшването на една омръзнала врата и пристъпването към неизвестното не може да се сравни с нищо. В такива моменти


имах чувството, че животът ми започва отначало


бях пълна с надежда и ентусиазъм. А на въпроса: „Дали ще се справя на новото място?“, който неминуемо възниква заедно с лек страх, винаги отговарях: „Досега винаги се справях, защо да не го направя и сега?“. Това наричам „исторически аргумент“ –  след като досегашната история с промените е добра, защо да не пристъпим към нова?

Първата ми журналистическа работа беше в радио. Научих занаята и стагнацията в тази институция започна да ме задушава. Всяка година на големи празници и важни дати се правеха едни и същи интервюта с едни и същи хора. Буквално можехме да извадим старите ленти от предишната година, да ги пуснем пак, и никой нямаше да забележи. Смених тази работа за вестникарска. Започнах да уча нов занаят. После скочих в телевизията – трябваше да усвоявам напълно нови умения. Минах и през седмичните вестници, месечните списания  (още нови начала) и тогава стана ясно, че всичко се прехвърля в интернет. Наближавах средна възраст, а в тила ми дишаха млади хора


израснали с компютри в детската стая


Завърших активната си журналистическа кариера като главен редактор на сайт. И тогава журналистиката се развали. Счупи се. Пребиваването в нея вече изглеждаше като компромис, като изпълняване на едни и същи отработени движения без мисъл, без творчество и без завеси за разкъсване. И настана голямото лутане след тежкото решение да се разделя с любимата си професия като начин за препитание. Бях учителка, бях (и все още съм) преводачка, занимавах се и малко с пиар – бях готова и да мия входове, ако се наложи. Но да останеш в професия, която вече не ти носи щастие и предизвикателства, е като упорито да носиш неудобни обувки, които правят целите стъпала в мазоли.

Спомням си мига, в който усетих, че вече окончателно съм голям възрастен човек и наивната младост е свършила. Тогава си казах, че животът не е кратка битка за постигане на цел, след която всичко тръгва по мед и масло и настава доживотна нирвана, а непрекъснат танц на провали и успехи, махало, което те води ту към светлината, ту към мрака. И че обстоятелствата са много по-силни от отделния човек и той сам трудно ще ги промени, затова по-успешният път е да се опитам да променям себе си и да плувам по-добре в тези ненавистни обстоятелства.

Поредната ми житейска експедиция (не казвам последна, защото все още съм жива, в добро здраве и с непокътната дързост въпреки многото спънки по пътя) е втурването с главата напред в частния бизнес. Сдобих се с малко наследствени пари, можех да си купя с тях някой скъп парцал, да обиколя света, да си ремонтирам апартамента, да си купя хубава кола. Но аз реших да ги инвестирам в малък частен бизнес, с какъвто никога не съм се занимавала. „Ще се уча в крачка, ще „свиря по слух“, както казват англичаните“, реших в началото. Никакви парашути, никакви предпазни въжета, натискай педала до ламарината, да става каквото ще. Още не знам колко успешно ще бъде това начинание, но мога да отговоря с един цитат, който чух от моя приятелка, която по съвместителство е и моя счетоводителка в момента: „Никога няма да ме победите, защото аз никога няма да се откажа“. И това не е глупаво заинатяване да потъвам в провал, а увереност, че


ще измисля начин да се справя


И този начин се измисля всеки ден, с подобрения, фини настройки, вслушване в съвети, търсене на компетентни помощници. Но връщане назад няма, защото жените на моята възраст за пазара на труда не съществуват въпреки натрупаните опит и умения. Ако аз не се наема на работа, няма кой друг да го направи.

Някои неща, които научих, след като още в ранната си младост избрах промяната като начин на съществуване.

1. Някои наричат склонността да се измисляш отново умение. Но според мен единствените умения, които ти трябват, за да го направиш, са любопитство и дързост. Колко хора оставят мечтите си за „друг живот“? Аз не съм оставила нито една. В „другия живот“ пак ще „свиря по слух“, ще се уча в крачка. Порастваш и когато превърнеш мечтите в намерения и планираш постигането им. Иначе извинения всички имаме, моментът никога не е подходящ, само дързостта ще ти помогне да направиш следващата крачка. А любопитството ще ти даде горивото за това движение. То според мен е едно от най-ценните житейски качества, често подценявано и свързвано с „пъхане на носа в чуждите работи“ и клюкарстване. Но то те кара да преодоляваш инерцията, прави те наблюдателен и чувствителен към детайлите. Научете децата си на дързост и любопитство и повече не се притеснявайте за тях.

2. Когато се решиш на голяма крачка в живота си, не очаквай подкрепа. Повечето хора не обичат промяната. Дори когато става въпрос за някой друг, тя ги вади от зоната им на комфорт. Припомня им, че са оставили мечти за „друг живот“, докато някои гонят своите в този. Силно се надяват тези хора да не успеят, за да оправдаят собственото си бездействие и безсилие и да го нарекат „разумна позиция“.

3. Провалът не е край, а етап. Някои се смачкват от него, други се чувстват изпълнени със спортна злоба. И да цитирам любимия си напоследък артист Рен Гил: „В психологическата война няма победители и победени. Но има жертви и ученици“. Никога няма да бъдеш победител, но ако не искаш да станеш жертва, трябва да станеш ученик. Непрекъснато да се учиш и от победите, и от провалите.


Не се живее лесно по начина, който съм избрала


Понякога дори ти е трудно да обясниш на околните какво си намислил, защото ще трябва дълго да говориш и да обезцениш думите, докато се надговаряш с неверници. Говоренето е евтино, действията са скъпи. И да, никога няма да ме победите, защото аз никога няма да се откажа.

Има и такива хора, за които допаминовият прилив от пълната промяна и непрекъснатото движение е сред най-големите удоволствия, които изпитват.