Големите митове за бизнес средата в България

Текстът е публикуван в бр. 63 на сп. Business Global.

Кои са най-устойчивите митове за бизнес средата в България, доц. Станчев?

Списъкът е много дълъг. Ще се опитам да опиша три. Най-устойчивият е, че икономиката се управлява от правителството, държавата. Мислех, че това е остатък от комунизма. Но е нов феномен, от назначенските решения в държавната администрация по схемата 3-5-8 и политбюрото на тримата водачи на партиите в управляващата коалиция. Общо взето – след изборите в средата на 2005 г. Тогава започва и стремителната кариера на господата Борисов и Пеевски. Те и до днес си приписват ролята на управители на страната. Доц. д-р Красен Станчев

преподава макроикономически анализ на публичните политики в Софийския университет. Основател и бивш изпълнителен директор на Института за пазарна икономика. Депутат във Великото народно събрание (1990 – 1991 г.), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996 – 2001). Управител на консултантска фирма. 

Тогавашното „разпределяне на порциите“ реферира към клептократично управление на страната (назначения, бюджет, европейски програми, субсидии и т.н.), не толкова на икономиката. Преките данъци бяха намалени след ултиматум от НДСВ, но след като неколцина икономически образовани депутати от БСП се убедиха, че след въвеждането на 10% данък ще има повече бюджетни приходи за разпределяне.

Когато има клептокрация, политиците въвеждат мита, че тъкмо те ще оправят нещата, и изискват от бюрокрацията да пише стратегии. Колегата от Софийския университет проф. Тодор Танев преброи преди година 228 правителствени стратегии за управление на стопански и обществени дела. Станали свидетели на такава деятелност, журналисти, граждани и фирми роптаят: „няма стратегия, правителството нищо не прави“. Най-често това означава, че няма план да се вземе от някого и да се даде на роптаещите. Хленчът е господстващ жанр в тукашните икономически дебати. 

Кой е вторият голям икономически мит?

Че в България има много голяма сива икономика. Това не е вярно, сивата икономика в България, както и почти навсякъде в света не е голяма, с изключение на, да речем, в зони на военни конфликти, контрабандата на оръжия и пр. Сивата икономика е следствие на това, което прави правителството. Например, ако се вдигат данъците, доброволността на плащането им намалява. Както гласи поговорка от ХIХ век, „хората не мразят данъците, а тяхното плащане“. Когато им налагат сложни разрешителни процедури (т.е. квазиданъци), хората или не ги спазват, или заплащат бързото им получаване на разрешаващите.

За да се осъществяват тези начини на управление, е наложително да се налага възгледът, че икономиката е „национална“. Национални са политиките, а не икономиките. Например по време на Османската империя доходът на хората от територията на България е свързан с търговията – тя е 120% от БВП на бъдещото царство – поради търговията в рамките на империята. Заедно със зараждащата се национална идея идва и митът, че икономиката е национална. Търговията на България сега е над 130% от БВП, на Унгария – 185%, на Люксембург – 390% от БВП. Тоест няма икономики, които да са национални. И Съединените щати не са национална икономика – това е особено видно при сегашния президент. 


Това ли беше третият мит?

Те са два в един – че след като икономиката е национална, значи тя има някакъв суверенитет. Тоест правителството има някакъв суверенитет над нея освен данъците и квазиданъците. Роптае се, че БНБ трябва да е суверенна – не е ясно в какъв смисъл, доколко и спрямо кого. Докъм Балканските войни левът е „вързан“ най-често към френския франк (защото такива са дълговете на новата държава), а франкът – за златото. Поради войните Царството фалира (1915 г.) и след Ньойския договор БНБ де факто се управлява от служител на „Париба“ (като най-голям кредитор). Това трае до 1934 г., когато левът „се закачва“ за разплащателна система на райхсмарката, за да премине след 1944 г. към зоната на съветската рубла. Последната 50-левка от тази зона е издадена от БНБ през януари 1991 г. – дизайнът ѝ е копие на съветската банкнота от 20 рубли. През 1995 – 1997 г., при подписана сделка за редукция на дълга отпреди 1989 г., с гарант МВФ, БНБ придобива (със скърцане в душите на гуверньора и членовете на Управителния съвет) независимост и от МВФ, но се оказва подчинена на политиката на БСП, основна идея на която е „регулираният“ от държавата „пазарен преход“. Резултат: най-високата инфлация в историята на България (еднодневната инфлация през февруари 1997 г. е равна на най-лошата прогноза БНБ за годишната инфлация през 2026 г. – 5%), 17-а по сила хиперинфлация в света за ХХ век и увеличаване на крайно (подчертавам) бедните от 9% от населението в края на 1994 на 40% през март 1997 г.

Тук има подмитове. Вярата, че икономиката е национална, създава възгледа, че големите страни са по-важни икономики за твоята икономика. Русия, понеже е много голяма по територия, се привижда като важен фактор в икономиката на България. Това е така, но за разходите, а не за приходите на българската икономика. Докъм 2002 – 2003 г. разходът за внос на енергийни ресурси, включително ядрено гориво, на българската икономика е 12 – 13% от БВП. В момента той е около 1%. Независимостта от Русия намалява драстично, но хората мислят, че Русия е много важна за икономика на страната. Защото това повтарят т.нар. патриоти и някои шефове на бизнес организации. 

През 2014 г., когато Русия завзе Крим, бе санкционирана и сама наложи ембарго на внос от ЕС, а тук имаше протести срещу ЕС, за да може български фирми да изнасят за Руската федерация. Оказа се, че този износ през 2012 – 2013 г. за Русия  е средно 60 млн. лева, 10 пъти по-малко от вноса оттам, 13 пъти по-малко от износа за страните извън ЕС и 30 пъти по-малко от износа за ЕС. Ясно е, че износът е доход. За последните 15 години износът за Македония е значително над износа за Русия. Следователно малката Северна  Македония е по-важна за просперитета на българските граждани от голямата Русия.


В цялата тази митична констелация има още един устойчив мит, който е свързан с носталгия по миналото – че в България няма индустрия, че  индустрията от социализма е унищожена и в момента такава почти няма.

Това е структурният отрасъл, за който най-често се повтаря, че няма стратегия. Миналата година промишлеността в България е малко над 19% от БВП, 6% по-малко от 2022 г. Но приблизително колкото е този показател за Италия, Румъния, Турция, Унгария, Финландия и Швейцария. Но и много по-висок от Белгия, Гърция, Естония, Хърватия, Франция или Швеция. През повечето от последните 10 – 12 години в Германия този дял е равен на този на България (средно 23 – 24% от БВП), но няма спад. (Това са данни на Икономическата комисия на ООН за Европа.)  

Така че имаме невежество, подплатено с носталгия. Невежеството е лошо за икономиката, защото пречи на ориентацията в бъдещето. Носталгията, както обяснява изследователката Даниела Колева, е доказателство, че нещо е отминало: не може да изпитваш носталгия по бъдещето (което още не е било).

За носталгията – каква е „индустриалната стратегия“ от последните 15 години на НРБ? Какво е индустриалното гигантче, което формира политическа заблуда за това „какво ни отне демокрацията“, че „преходът е разрушение“, „изцяло манипулиран и частично криминален“.

Гигантчето, както би трябвало вече да е известно, фалира три пъти от 1945 до 1989 г., два пъти по дългове към СССР и де факто 1987 г. – към частните кредитори от „Лондонския клуб“. Защо? Защото онова, което то произвежда, никой не иска да купи с твърда валута. Българският компютър, продаван за рубли – „Правец 16“, копие на IBM 16. Пазарът му е само в СИВ. Светът купува нов, по-умен и по-евтин IBM-23 (ако не ме лъже паметта). Т.е. българските компютри са по-скоро компоти. Недалновидното и изкуствено положение на привилегирован доставчик на СИВ и СССР фалира тукашната електроника и компютри още преди юридически да изчезнат тези два пазара. 45 000 високоспециализирани инженери и работници плонжират в глобалната конкуренция. Мнозина се справят забележително добре.

„Стратегията“ през 1980-те е тези квазиконкурентни отрасли да се финансират с иззети от цветната металургия печалби. Да се финансират за сметка на КЦМ, МДК, ОЦК и ГОРУБСО и на замърсяването на околната среда. В началото на 1990-те години те са най-вредните в света. Правителствата на Георги Атанасов и Андрей Луканов имат три постановления за затварянето на „Челопеч“, защото трови река Тополница и Тракия. Не могат да го сторят, защото произвежда злато и мед, с които се изплащат дългове. След приватизацията това са едни от най-чистите предприятия в света.


И все пак има ли индустриална България днес?

Да, това се вижда и от споменатия показател на дела на индустрията в БВП. България е една от индустриалните страни в ЕС, но не и в Европа. Спадът в индустриалното производство след 2022 г. може да се обясни, но е отделна тема. Има и ситуативни фактори, например, ако някое предприятие обновява техниката. Спадът през 2024 – 2025 г. например се дължи на такъв процес в „Аурубис“.

Общото правило (в Европа) е, че промишлеността има висок дял в БВП, където в относително малки (спрямо Германия и Италия) икономики има силно автомобилостроене (Словакия, Чехия), нефт и природен газ (Норвегия) и запазена от комунистическо време структура и собственост в икономиката (Беларус). „Българската“ индустрия е част от промишлените вериги на добавена стойност в ЕС.

Пак по повод носталгията – Вили Лилков изрови от докладите на Държавна сигурност „Стопанските абсурди на комунизма“: няма нито един сектор на икономиката, който да не работи на загуба. Картината не е по-различна от тази в Чехословакия, Унгария, Полша. Изключенията са отделни предприятия, но някои са спрени, за да не конкурират СССР (например „Рено“ в Пловдив), или ограничени като потенциал в рамките на СИВ (какъвто е случаят с производството на автомобили в Чехословакия и Полша).


Но много политически сили у нас отдавна говорят за реиндустриализация и стъпват върху утвърдени масови представи, че в момента няма индустрия, или най-малкото хората си помнят какви големи заводи е имало през социализма, а сега не виждат големи фабрики и заводи. 

Масовите представи възникват от т.нар. „ефект на Гьобелс“: политици и медии повтарят нещо, в което масите започват да вярват.

Големината на фабриките зависи от тяхната продукция. Споменах „Аурубис“: през 2023 г. БНБ промени предвижданията си за ръст на икономиката и промишленото производство, защото предприятието обяви, че планира инвестиции в смяна на оборудването (и съответно няма да плаща данъци). Подобно бе положението, когато преди около 15 години „Лукойл-Нефтохим“ осъвременяваше производствените си мощности. 

Грамадният комбинат „Кремиковци“ от първия си ден е бил на загуба. Когато фалира през 2008 г., оборотът му е 5% от БВП. Но е финансиран с неплащане на негови дългове към „Булгаргаз“ – около 3% от икономиката, или 2 млрд. лв. Отделно комбинатът потребява, но невинаги плаща, почти 20% от общото производство на електричество от НЕК, 22 – 25% от търговските превози на БДЖ, 60% от пристанище Бургас и по 80 – 90% от оборота на двете дунавски пристанища. Мисля, че почти половината от икономическия спад на България през 2009 г. е следствие на фалита на „Кремиковци“.

Това предприятие е в спомените за пейзажа и дробовете на две поколения обитатели на Софийското поле. Подобен е случаят със складовете на „Булгартабак“ в Дупница: 67 – 68 хиляди кв. м застроена площ, гара и прочие инфраструктура – неизползваемо моноиндустриално съоръжение, чието преоборудване или разрушаване никой не може да плати. („Кремиковци“ поне отиде на скрап.) 


Не трябва ли все пак да има индустриална стратегия заради геополитическите трусове и глобални икономически съперничества?

Марио Драги призова страните от ЕС да изготвят стратегия за индустриална политика, три правителства оттогава се опитват да я напишат. Но си я представят така, сякаш всички действия по нея ще се ръководят от министерство, Министерския съвет или някое „политбюро“ в мизансцена на изпълнителната власт.

От доброволно участие в работни групи по този повод виждам, че се търсят такива подробности, сякаш се подготвя програмата на БКП от 1976 г., приета на тогавашния ХI конгрес. Изискват се такива подробности, че картината престава да съответства на реалността в момента, в който е нарисувана. 

Индустриалната стратегия на Япония от 2024 г. е 3 – 4 страници, подробните коментари по нея – 11, описанието на мероприятията за миналата и тази година – 46 страници. Според колегата Тодор Танев у нас „стратегиите“ са средно по 60 страници.

Начинът, по който у нас си представят стратегиите, ми напомня за управлението на Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Руската федерация (където съм работил). 


Как корупционната среда влияе на малкия и средния бизнес спрямо големите компании?

Въпросът не е в големината на компаниите, а в това дали даден отрасъл зависи от правителствени решения, концесионни договори, разрешения и забрани за определени технологии. Улесняването на плащането на данъци и премахването на административните пречки (т.е. на квазиданъците) започна в края на мандата на Иван Костов и се доразви от правителството на Симеон Сакскобургготски. През 2004 г. бяха премахнати 710 разрешителни режима, останаха 39. Бе приет и специален закон за намаляване на административната тежест и административния контрол върху стопанската дейност. Инструкциите по неговото прилагане писах аз, редактираха ги Валери Димитров и Борислав Белазелков. Още са в сила и с известно усилие са намираеми в Интернет. През 2006 г. Янаки Стоилов блокира уредбата на принципа „мълчанието е съгласие“ в Административнопроцесуалния кодекс. При обратния принцип подлежащият на бъдещ контрол трябва да моли за разрешение, да купи предимство, ако има опашка, или да се откупи при проверка – независимо дали работи по правилата. След 2008 г. и особено след 2009 г. разрешителните режими започнаха отново да се размножават. Сега дори няма кой да ги преброи.

Малкият бизнес – доколкото има някакво индивидуално начинание, се гради с инициативи и отношения на отделния човек. Големият – с безличностни отношения, с доверие, което е институционално, а не лично – кредитен рейтинг, имидж, репутация и пр. Икономическият смисъл на малкия е да стане голям. 

За България е ясно, че хората, които работят за себе си, в частни и в несубсидирани държавни предприятия, през последните 20 години намаляват от 33 на под 20% от гражданите в активна възраст. През последните 5 години броят на работещите за себе си намалява от около 1,2 милиона на 830 хиляди. Причините са много. 

Стратегиите на фирмите зависят и от това дали бизнесът им е свързан с правителствени поръчки. По идея на приятел от Великобритания (с безупречна репутация и 20 награди за инвеститор на годината) разработвахме проект за концесия в единия от големите морски градове. Сумата на концесионното възнаграждение, което предложихме, бе двойно по-голяма от годишните приходи на общината от отдаване на площи под наем. За да има и странични ползи за местната икономика, поканих за съакционери 34 собственици и управители от предприятия, които биха имали интерес като доставчици в развитието на бизнеса. От тях само един не ме попита дали имам връзки в управляващите партии. Междувременно приятелят главен акционер бе описван в местната преса като „мошеник“, а концесията с подобен проект бе предоставена на приятел на Владимир Путин срещу обещание за огромна инвестиция. Когато пресметнахме срока на нейната възвръщаемост, той се оказа 212 години. (Проектът не бе осъществен.)

Кога евросубсидиите помагат на пазара и кога започват да пречат?

По-скоро никога не помагат. Те не могат да стигнат до всички, които ги чакат или желаят, даже когато са за смислени начинания. Един от 10 – 11 кандидати успява да стане бенефициент. Той и другите чакащи не инвестират в проекта си, докато чакат. Резултатът е, че се отлагат инвестиции, правят се безсмислени разходи (приблизително 8% от сумата, за която се кандидатства), намаляват производителността и потенциалът за икономически растеж. А тези, които получават субсидии по някаква установена схема, развиват наркотична зависимост от тях. Тя се наблюдава с просто око, когато средствата от данъкоплатците от другите страни членки намаляват или се появяват нови, по-конкурентни кандидати. 

Страничен ефект е, че те някак естествено подклаждат омразата към  „колонизаторите“, които финансират субсидиите, и страните, които са напът да се присъединят към ЕС. Иначе обемът на евросубсидиите е нищожен, ефективно (т.е. „усвоено“) – не повече от 2 – 3% от бюджета на страната. 


Можем ли да говорим за една бизнес среда в страна, в която има тежки регионални дисбаланси – между София и провинцията, между Северна и Южна България, между т.нар. Северозападнала България и останалите? Това различни бизнес среди ли са?

Основният проблем е, че в България има колосална и вече циментирана централизация на всички фискални отношения. Тя е следствие на необходимостта да се изплати държавният дълг отпреди 1989 г. След 2005 г. централизацията става ненужна от гледище на публичните финанси. Но се поддържа с политически мотиви.

В момента децентрализацията работи през политическия процес: всички пари се носят в София (НАП), а след това кметове идват да търся финансова подкрепа от министъра на финансите, премиера и народните представители.

Няма местни възможности за развитие, защото няма конкурентност за развитие. А би имало такава, ако примерно 1/5 от данъка върху доходите и 1/10 от данъка върху продажбите (2% от ДДС), след като са събрани от НАП, се връщат автоматично в общината, където доходът е създаден или продажбата се е случила.

Това не се случва, защото пак някой много иска да контролира. Ако има фискално равенство на различни територии, тогава местният бизнес и хора ще се стараят да се конкурират с всички останали и да поддържат някакво привлекателно качество на инфраструктура и облик на населеното място. А за общините с отлив на население ще има повече средства за подпомагане.