Истинският проблем със световната търговия

Основният проблем в световната търговия не е само в митата, субсидиите или индустриалната политика, а в системното подценяване на валутите на големите азиатски икономики, най-вече Китай. Тази теза развиват Брад Сетсър и Шахин Вале в текста си за Foreign Affairs, посветен на начина, по който китайската валутна политика изкривява световната икономика. Брад Сетсър е старши сътрудник „Уитни Шепардсън“ в Съвета за международни отношения. От 2021 до 2022 г. е бил старши съветник на търговския представител на САЩ, а от 2011 до 2015 г. - заместник-помощник министър на финансите.

Шахин Вале е старши сътрудник в Германския съвет за международни отношения. От 2012 до 2014 г. е бил икономически съветник на председателя на Европейския съвет в Брюксел, а от 2014 до 2015 г. - на министъра на икономиката във Франция.


Поводът е срещата на Г-7 в Евиан, където френският президент Еманюел Макрон настоява търговските дисбаланси да бъдат признати като глобален икономически проблем. Според авторите обаче лидерите на най-развитите икономики вероятно ще избегнат най-важния въпрос: изкуствено ниската стойност на валутите в Азия. Без да се говори за валутна политика, всяка дискусия за търговските дисбаланси остава непълна.

След спукването на имотния балон в Китай през 2021 г. юанът отслабва, което улеснява прехода на Пекин към растеж, движен от износа. По-евтината валута прави китайските стоки по-конкурентни зад граница, а вносните стоки по-скъпи за китайските потребители. В съчетание със слабо вътрешно търсене и мощни индустриални субсидии това води до утрояване на китайския търговски излишък спрямо 2018 г. Авторите подчертават, че държавни банки и институции в Китай активно подпомагат този процес, като задържат валутата под реалната й стойност.

Митата на Доналд Тръмп трябваше да ограничат китайската експортна мощ, но според анализа ефектът е различен. Вместо директно да изнася готови стоки за Съединените щати, Китай все по-често изпраща междинни продукти и високотехнологични компоненти в съседни държави, където се извършва финалното сглобяване. Така китайските производители заобикалят част от тарифните бариери. Съседните азиатски икономики, за да запазят конкурентоспособността си, също поддържат слаби валути. Някои от тях вече са на исторически ниски нива спрямо долара.

Тези дисбаланси не са само американски проблем. Европа също е пряко засегната, особено автомобилната, химическата, стоманодобивната и машиностроителната индустрия, пишат Сестър и Вале. Това е причината Макрон да поставя темата за търговските неравновесия във фокуса на Г-7. Но както в Европа, така и в Съединените щати, продължава нежеланието валутната дипломация да бъде включена в по-широката търговска политика. Според Сетсър и Вале това е сериозна интелектуална и политическа слабост, която пречи на реалната координация между големите икономики.

Големите търговски излишъци и дефицити създават както финансови рискове, така и политическо напрежение. Министрите на финансите от Г-7 признават общия интерес от намаляване на устойчивите дисбаланси, но не настояват за промяна в китайската валутна политика. Вместо това се разчита на нови анализи на Международния валутен фонд, които едва ли ще убедят Пекин да промени стратегията си. Китайските официални среди продължават да представят растящия излишък като резултат от сравнителни предимства в нови индустриални сектори, а не като следствие от валутна и субсидийна политика.

В същото време Съединените щати изглежда са загубили интерес към по-амбициозна програма за едновременно намаляване на излишъците и дефицитите. Първоначалните идеи за глобално икономическо пренареждане са заменени от дипломатически формулировки за „конструктивна стратегическа стабилност“. Пекин вероятно тълкува това като сигнал, че Вашингтон няма да изисква съществени промени в сегашния китайски икономически модел. Освен това американският фискален дефицит отново се движи към високи нива, а растящият внос на капиталови стоки, свързани с изкуствения интелект, може допълнително да увеличи търговския дефицит на САЩ.

Според авторите се е появило странно разминаване: почти всички признават мащаба на проблема, но малцина подкрепят очевидното решение. Китайската икономика е достатъчно голяма, технологично развита и експортно ориентирана, за да постави под натиск другите индустриални сили. Освен това зависимостта от Китай при критични суровини и компоненти вече се възприема като стратегическа уязвимост. Въпреки това международните институции и правителства избягват да признаят, че прекратяването на дълбокото подценяване на валутите е най-прекият начин за възстановяване на търговския баланс.

През последните години се наложи схващането, че валутните политики на големите икономики нямат траен ефект, защото движението на обменните курсове се компенсира от промени във вътрешните цени. Сетсър и Вале оспорват това. Според тях емпиричните данни показват обратното: вътрешните цени се променят бавно, а обменните курсове имат реално и продължително значение за търговията.

Това пренебрегване на валутния въпрос личи и от последната среща на финансовите министри от Г-7. Те дори не признават, че отслабването на юана има съществен принос за китайския експортен успех. Подценява се и фактът, че заради капиталовия контрол в Китай валутният курс е инструмент, който Пекин може да управлява пряко. Международният валутен фонд например не разглежда достатъчно ролята на китайските държавни банки в поддържането на тесния диапазон, в който се движи юанът.

Това е отклонение от по-стара традиция в международната икономическа политика. След Втората световна война връзката между валутните курсове и търговския баланс е добре разбирана. Системата от Бретън Уудс се основава именно на фиксирани, но коригируеми обменни курсове. През 1985 г., когато американският търговски дефицит нараства силно, Франция, Япония, Великобритания, САЩ и Западна Германия договарят в хотел „Плаза“ координирана намеса за отслабване на долара. Това помага за намаляване на американския дефицит.

Валутните движения играят ключова роля и преди глобалната финансова криза от 2008 г. Между 2002 и 2005 г. юанът е тясно свързан с отслабващия долар, докато членството на Китай в Световната търговска организация ускорява експорта му. Това е важна причина китайският излишък да достигне около 10 процента от БВП. По-късното реално поскъпване на юана между 2005 и 2014 г. допринася за свиването на този излишък под два процента от БВП. Изводът на авторите е ясен: обменните курсове продължават да имат значение.

След пандемията Китай постига технологичен напредък и по-висока производителност в редица индустрии. При нормални условия това би трябвало да доведе до поскъпване на юана. Вместо това той се обезценява с около 15 процента в реално изражение. Според оценките на МВФ подобно обезценяване би трябвало да увеличи нетния износ на Китай с два до два и половина процентни пункта от БВП, което е близо до реално наблюдавания ръст през последните две години.

Китай не е единственият пример. Корейският вон е толкова слаб спрямо долара и еврото, колкото по време на кризата от 2008 г., въпреки рекордните търговски излишъци на Южна Корея. Тайванският долар също отслабва, въпреки огромния износ на чипове. Японската йена, коригирана спрямо инфлацията, е на нива, невиждани от началото на 70-те години. Тази обща слабост на азиатските валути обяснява защо световният търговски излишък е толкова силно концентриран в Източна Азия. Излишъкът на региона достига около 1,5 трилиона долара и е по-голям като дял от световния БВП от всякога след 1945 г.

Според авторите тези подценени валути не са случайност. Китай има дълга история на валутни интервенции и управление на капиталовите потоци, така че юанът да не поскъпва. През 2025 г. Пекин отново започва покупки на чуждестранна валута, които задържат юана изкуствено слаб. Тайван също успява да допусне обезценяване на своята валута, въпреки че глобалното търсене на чипове увеличава търговския му излишък.

МВФ предлага предпазлив пакет от мерки за намаляване на глобалните дисбаланси, но избягва да настоява за поскъпване на азиатските валути. Г-7 също изглежда склонна да избегне директен призив към Китай и Азия за по-широка валутна преоценка. Това може да е политически удобно, защото спестява трудни разговори за европейската политика, американския фискален дефицит и глобалните последици от инвестиционния бум в САЩ. Но според Сетсър и Вале времето за подобно избягване е изтекло.

Затова Г-7 и партньорите й трябва да поставят Китай пред ясен избор: или Пекин допуска координирано поскъпване на своята валута, което би помогнало за балансиране на световната търговия, или се изправя пред координирани мита върху износа си. Само така може да се отговори на реалния проблем със световната търговия - не отделни тарифни спорове, а системно изкривяване на конкуренцията чрез валутна политика.