Как миграцията помага на авторитарните режими

Когато образовани и предприемчиви хора напускат родните си държави, те отнасят със себе си не само знанията и труда си, а и част от политическата енергия, която би могла да поддържа демокрацията жива. Авторът Джъстин Гест, професор в Schar School of Policy and Government към Университета „Джордж Мейсън“, нарича това явление „демократично изтичане“ и го разглежда в есе за Foreign Affairs, адаптирано от книгата му Democratic Drain: Global Migration and the Struggle for Democracy.

Обикновено миграцията на квалифицирани кадри се описва като „изтичане на мозъци“ – загуба на талант, интелект, потребителска сила и икономическа изобретателност за страните на произход. Според Гест обаче под тази позната картина има и друг, по-слабо изследван слой: мнозина от хората, които заминават към по-развити и стабилни държави, са по-склонни да споделят либерални и демократични ценности от сънародниците си, които остават. Така те неволно изнасят и своите политически нагласи, предпочитания и гласове.

Foreign Affairs подчертава, че това не означава непременно съзнателно бягство от авторитаризма. Много от тези хора напускат заради работа, образование, по-високи доходи или семейни причини. Но изследванията на Гест върху миграционни тенденции в 149 държави за повече от две десетилетия показват, че демократичните ценности сами по себе си са силен предиктор за желание за емиграция. Особено в недемократични или нестабилни режими бъдещите мигранти често са млади, образовани, от средната класа и по-малко склонни към авторитарно мислене.


Политическият капитал, който си тръгва

Гест отбелязва, че политическите мотиви на мигрантите често остават скрити. Когато хората бъдат питани ретроспективно защо са заминали, те обикновено посочват кариера, семейство или обучение. Ако не са бежанци или търсещи убежище, рядко говорят за недоволство от институциите в родината си. Но когато изследователите питат потенциални мигранти още преди заминаването им и поставят политическите им възгледи редом с икономическите фактори, картината се променя.

Хората, които искат да напуснат недемократични държави, не само предпочитат по-богати страни, а и ясно избират дестинации с демократични институции, когато имат сравними икономически възможности. Според автора те са по-склонни да заминат след изборни победи на авторитарни партии или лидери, особено ако това се случва след период на демократичен напредък. Така демократичният потенциал на обществото се разрежда именно когато е най-нужен.

Както изтичането на мозъци прави държавите по-бедни и по-малко продуктивни, така демократичното изтичане премахва част от социалната сила, която може да спре връщането към авторитаризъм. Foreign Affairs обобщава дилемата така: когато непропорционално голям дял от либерално и демократично настроените граждани напусне, отслабва един от главните двигатели на демократично развитие и една от бариерите срещу политическо отстъпление.


Миграцията като клапан за напрежение

В миналото някои учени са описвали емиграцията като своеобразен клапан за напрежение в авторитарни режими. Когато недоволните и образовани млади хора заминават, вероятността от протести, въстания или революции намалява. Джак Голдстоун например свързва демографски фактори – растяща работна сила в слаби икономики, конкуренция за елитни позиции, етнически дисбаланси – с по-висок риск от политически сътресения. Но, както отбелязва Гест, подобни наблюдения дълго са правени главно по отделни исторически случаи, а не като глобална връзка между мобилност и политически ценности.

Мащабът на явлението е значителен. Между 2015 и 2019 г. 45 милиона души са се преместили в държава, която е съществено по-демократична от страната им на произход – над две пети от всички международни мигранти за периода. От 1990 г. насам средно 37 милиона души правят подобен преход на всеки пет години. Бежанците и търсещите убежище са само малка част от тези потоци; повечето са доброволни мигранти.

Според Foreign Affairs демократичното изтичане вероятно е ограничило утвърждаването на демокрацията в страни като Босна и Херцеговина, Египет, Етиопия, Грузия, Мексико, Перу, Сърбия и Тунис. То може да е улеснило и демократичното отстъпление в по-утвърдени демокрации като Бразилия, България, Унгария, Индия, Израел, Полша и Турция. Във всички тези случаи не става дума за единствена причина, а за фактор, който отслабва вътрешните носители на демократична промяна.


Кой заминава и защо

Гест установява, че демократично настроените мигранти често не напускат при драматични обстоятелства. Те не винаги бягат от репресии или война. По-често следват обичайни житейски пътища: работа, образование, събиране със семейство, по-висок доход, по-стабилна среда, по-добри трудови защити и социални системи. Но тъкмо тези хора, които глобалната икономика най-успешно привлича, често носят и по-силна демократична ориентация.

Имиграционните политики на богатите държави усилват този ефект. От средата на първото десетилетие на века европейските страни все по-често дават предимство на висококвалифицирани кандидати. Австралия, Канада и Великобритания също предпочитат хора с технически умения, висше образование и езикова компетентност. Така те привличат инженери, лекари, медицински сестри, учени и софтуерни специалисти – именно групи, които според изследването на Гест по-често споделят либерално-демократични ценности спрямо средното равнище в страните си.

Авторът настоява, че тези мигранти не бива да бъдат обвинявани за последиците от собственото им заминаване. Решението да напуснеш родината си е лично, често болезнено и не винаги политическо. Когато е свързано с политика, то обикновено е провокирано от действия на властта – отслабване на институции, заобикаляне на проверки и баланси, ограничаване на права и свободи. В този смисъл демократичното изтичане е страничен продукт на доброволната миграция, но основната отговорност е на авторитарно настроените правителства, които тласкат хората към изхода.


Може ли да има демократична печалба

При изтичането на мозъци често се говори и за обратен процес – „печалба на мозъци“. Емигрантите изпращат пари, идеи, контакти и бизнес практики обратно в родината. В някои държави паричните преводи са огромна част от икономиката: в Армения, Хаити, Киргизстан, Лесото, Молдова, Непал и Самоа надхвърлят една пета от БВП, а в Таджикистан достигат повече от половината.

По аналогия може да се очаква и „демократична печалба“. Някои диаспори наистина влияят върху избори, конфликти и политически дебати в страните си на произход. Хора, получили образование в демократични общества, могат да пренесат идеи за институционална почтеност, гражданско участие и върховенство на закона. Според Foreign Affairs обаче този компенсиращ ефект обикновено е слаб.

Причините са няколко. Диаспорните активисти от авторитарни държави невинаги действат в либерално-демократична посока; понякога подкрепят една от страните в етнически или военен конфликт. Освен това демократизацията от разстояние изисква организация, доверие и продължително участие, а много емигранти са погълнати от адаптацията си в новата държава. Избирателната активност в диаспората често е ниска, мнозинството дългосрочни мигранти не се завръщат, а авторитарните режими лесно представят заминалите демократични лидери като предатели. Затова, смята Гест, демократичната печалба рядко може да компенсира демократичното изтичане.


Парадоксът за приемащите държави

Явлението има и друга страна. Пристигането на мигранти, дори когато те са либерално и демократично настроени, често подхранва нативистка реакция в приемащите страни. От 2010 г. насам популистки и авторитарно настроени движения в Съединените щати и Европа печелят подкрепа, използвайки тревоги за имиграцията и носталгия към време преди глобализацията да промени икономиките и демографията.

Така човешката мобилност, която сама по себе си е израз на свобода и двигател на развитие, може едновременно да отслабва демокрацията в изпращащите държави и да провокира антидемократични реакции в приемащите. Foreign Affairs представя това като труден политически парадокс: демокрациите имат интерес да подкрепят либерални институции в чужбина, но също така имат интерес да привличат хора, които укрепват собствените им икономики и общества.

Според Гест решението не е да се спира миграцията. Това би означавало да се отхвърлят огромните човешки, икономически и морални ползи от свободното движение. Вместо това либералните държави трябва да смекчат вредните политически ефекти в страните на произход и да убедят собствените си общества, че имигрантите служат на непосредствения национален интерес.


Как да се запуши демократичното изтичане

Днес много прозападни организации канят активисти от уязвими държави на обучения и лидерски програми във Вашингтон, Лондон или Брюксел. Гест предлага по-различен подход: повече ресурси да се инвестират на терен, вътре в частично свободните общества, които се нуждаят от подкрепа. Програмите трябва да избират хора, които имат ясен ангажимент да останат в родината си, а след обучението да се връщат към местната си работа като част от глобална мрежа за наставничество и защита.

Подобни модели вече съществуват в ограничена форма. Американската агенция за международно развитие е разчитала на местни граждани, работещи за американското правителство, за насърчаване на демократично управление и човешки права. Програмата „Фулбрайт“ изисква участниците да се върнат в страната си за поне две години след стипендията. Правителствата могат също да насърчават финансово граждански организации да останат в страните си, вместо да се преместват в чужбина.

По-големият проблем, отбелязва Foreign Affairs, е, че демократичното развитие често се третира като поредица от отделни национални проекти, докато авторитарните режими координират действията си по-ясно. Журналистката и изследователка Ан Апълбаум предлага международна коалиция на демократични активисти и диаспори, която да работи срещу корупцията, дезинформацията и общите предизвикателства пред демокрацията.

Най-голямо внимание трябва да се отдели на държавите на ръба – онези, в които демократичното отстъпление вече е започнало или демократизацията е възможна, но крехка. Именно там масовото заминаване на млади, образовани и демократично настроени хора носи най-голям риск. Миграцията концентрира най-предприемчивите и квалифицирани хора в богатите икономики, а хората с либерални ценности – в стабилните демокрации. Богатите държави стават по-богати, демократичните – по-пълни с демократи, докато авторитаризмът укрепва там, откъдето тези хора са си тръгнали. Затова, заключава Гест, демократичното изтичане не може да бъде спряно със забрани, но може да бъде смекчено с координирана подкрепа за онези, които остават и продължават да се борят за свобода у дома.