Гордост и срам в Щатите

Текстът е публикуван в бр. 3 (55) на сп. Business Global

Как българите в чужбина си представят националния успех

Стотици хиляди български граждани живеят по света. И почти всички са с единия крак в родината или поне хвърлят по едно око назад към нея. Защото не са загубили българското си самосъзнание и не изпитват срам, а мнозина – гордост, че са българи. И хич не им е безразлично дали и как България може да успява, независимо дали това ще се превърне в мотив скоро или по-късно да се завърнат в родината. Дали българите зад граница имат по-различни представи за българския национален успех от българите в България. Дали и как те се променят. Без всякаква претенция за представителност и с риск за прекомерни обобщения потърсихме няколко колеги журналисти, живеещи отдавна в чужбина, да отговорят на базата на личните си впечатления от тяхно име. Това са само няколко щрихи, импресии и истории, които все пак могат да ни ориентират за това кои сме ние днес и какви искаме да бъдем, бидейки част от една общност тук и навсякъде по света.

СИМЕОН ГАСПАРОВ 

В Чикаго пристигнах в началото на януари  1997 г. Новата българска имиграция, дошла в града край езерото Мичиган, бе все още малка и почти невидима. Една вечер попаднах на българи в местен „френски“ бар. Барът всъщност не беше френски, но го рекламираха като френски в квартала, защото собствениците му били от Европа. Американците по това време обичаха да се събират там и да си мислят, че се намират в изискана европейска атмосфера, а не в някаква селска каубойска кръчма. Но барът с нищо не се различаваше от останалите „селски каубойски“ кръчми в района. Собствениците му бяха албанци от Северна Македония, но се правеха на французи. Но това нямаше значение. Географските познания на средностатистическите американци по онова време не бяха на висота.

Важното беше, че барът е френски. След като обърнахме по няколко бири с нашенците, те се отпуснаха и започнаха да ми разказват за живота си в имиграция. Разбрах колко бяха щастливи, че са в Щатите, колко много работеха, колко оптимистично гледаха на бъдещето си, но и колко много мислеха за близките си в България. Те не криеха, че искаха да успеят по-бързо в САЩ, за да доведат роднините си тук, или да помогнат на тези, останали в родината. Неусетно разговорът се пренесе изцяло за България. Имигрантите започнаха да говорят за това колко им липсват планините на България, а не като тук в Чикаго, където всичко е равно като тепсия. Колко им липсва топлото море на България и колко е приятно да плуваш през лятото в него, а не е студено през цялата година като езерото Мичиган. Колко бе вкусен хлябът на България, а не като този с вкус на дунапрен в супермаркетите наоколо.

„Толкова много обичаме България и се гордеем, че сме българи, че дори, като ни хванат в нарушение, се правим на… чужденци“ – сподели неочаквано един от моите събеседници, докато другите кимаха одобрително с глава. Оказа се, че някои българи в Чикаго по онова време, когато направели някакво нарушение на закона или нещо наредено и американците ги питали откъде са, повечето от тях отговаряли, че са от Сърбия или Македония. Защо го правели ли? Ами за да не излагали доброто име на България.

28 години по-късно присъствието на България в Чикаго, а и навсякъде в Съединените щати е много по-забележимо. Но чувството за национален успех като че ли е много противоречиво. От моите лични наблюдения, които не са официална статистика, много от българите в Чикаго, които познавам, са с по-десни и консервативни убеждения.

Поддържат Тръмп и не смятат, че България е постигнала национален успех, с който да се гордее през последните десетилетия. Те са против приемането на еврото, не харесват ЕС и поддържат общо взето политиката, която води американският президент в момента.

На другия полюс са сънародниците ни с по-либерални разбирания, които според мен са малцинство в Чикаго. Според тях българският национален успех е в това, че сме част от ЕС и НАТО, и това ги прави горди. Не ги е страх от приемането на еврото и смятат, че политиката, водена от Доналд Тръмп, не е добра нито за Щатите, нито за България, нито за Европа. Те са по-отворени и по-толерантни към хората с различна сексуална ориентация и от различните култури.

Но колкото и разделени да са сънародниците ни отвъд Океана, по някои от най-горещите теми в момента те са обединени в едно – искат един ден, като се пенсионират или съберат достатъчно пари, да се приберат в България и да си се радват на живота в родината си. През 2010 г. бях с двама по-млади колеги журналисти, датчанин и норвежец, в Сан Франциско. На един уличен ъгъл се появи чернокож просяк и ни попита бихме ли му дали някой долар. Журналистът от Дания го подмина, без да му обърне внимание. Този от Норвегия го изблъска и напсува. На мен ми стана неудобно и му дадох малко дребни пари. Чернокожият разбра, че сме чужденци, и попита журналиста от Норвегия с тъжна усмивка: „Откъде си, мъжки?“ „От Швеция“, отвърна му норвежецът, без да се замисля.

През целия път обратно до хотела не спрях да се усмихвам, спомняйки си за онова наивно чувство на патриотизъм, което се опитваха да показват нашите имигранти навремето в Чикаго да се представят за сърби или македонци, когато сгазеха лука. Може би и скандинавският журналист се бе засрамил от грозната си постъпка.

Според мен националният успех на една страна не бива да се изразява с победите, завоеванията на други земи и народи в миналото. А в това как живеят днес хората в твоята родина. Дали имат достъп до добро здравеопазване, достъпно образование, сигурност и високо качество на живота. Все показатели, по които нито Щатите, нито България са сред водещите нации.

---

Можете да купите списанието в павилионите на Inmedio, Relay, големите вериги бензиностанции, търговските вериги "Фантастико", "Кауфланд", "Билла" и др.