Диана Караш, Германия : Бяло, зелено, червено, черно, червено и златно

Текстът е публикуван в бр. 3 (55) на сп. Business Global

Как българите в чужбина си представят националния успех

Стотици хиляди български граждани живеят по света. И почти всички са с единия крак в родината или поне хвърлят по едно око назад към нея. Защото не са загубили българското си самосъзнание и не изпитват срам, а мнозина – гордост, че са българи. И хич не им е безразлично дали и как България може да успява, независимо дали това ще се превърне в мотив скоро или по-късно да се завърнат в родината. Дали българите зад граница имат по-различни представи за българския национален успех от българите в България. Дали и как те се променят. Без всякаква претенция за представителност и с риск за прекомерни обобщения потърсихме няколко колеги журналисти, живеещи отдавна в чужбина, да отговорят на базата на личните си впечатления от тяхно име. Това са само няколко щрихи, импресии и истории, които все пак могат да ни ориентират за това кои сме ние днес и какви искаме да бъдем, бидейки част от една общност тук и навсякъде по света.

Слънчева юнска утрин. Цяла Германия е осъмнала в знамена – всичко е в „черно, червено и златно“. Усещането е халюциногенно, медиите са в шок, някои даже леко ги свива под лъжичката. Но спокойно – годината все пак е 2006-а. Германия е просто домакин на Световното по футбол и за месец ще се превърне (да прощава Хайне) в една „лятна приказка“, площадите ще са залети от човешки тълпи и качествена бира.

Каква е тогава драмата? В Германия старите травми не позволяват националното знаме да се развява къде и да е. Не е забранено, но не е прието. (Бедни ми, бедни Ханс, нямаш ли си поне един Рожен?) 

Да, призраците от миналото. Всеки ги има и живее с тях както може.

От 2000 км изглежда, че българският юнак точно от дълбокия кладенец на миналото неуморно вади жива вода, бори змейове всякакви, носи хоругви, рови артефакти и погребва отдавна погребани кости. И точно от ръкава на миналото вади златната ябълка на националното самочувствие и позитивната самооценка…

В Германия погледът към миналото носи тъга. И срам. И въпроси. Как бе възможно да се случи всичко това? Защо го допуснахме? Миналото в Германия се „преработва“ и „преодолява“ (Vergangenheitsbewältigung, Aufarbeitung) – от една страна, националсоциализмът и Холокостът, от друга – диктатурата в ГДР. Държавата излива стотици милиони в национални програми, инициативи, музеи, паметници, обучение, институционална работа. Защото по Адорно не е достатъчно само да се чуе упрекът и да се изпита вината. Трябва да се „намери силата да се разбере дори непонятното“. Какво прави германецът? Създава сдружение, което поставя малки златисти павета –  т.нар. „препъникамъни“ пред сгради, от които се изведени насила и умъртвени евреи. Веднъж в годината чисти и лъска тези камъни – да се виждат. Строи в центъра на Берлин и Европа Паметник на загиналите евреи – различни по височина сиви бетонни блокове, насред които те побиват тръпки. Концернът „Дегуса“ произвежда веществото, с което бетонът се чисти от графити. Само дето се оказва, че навремето дъщерна фирма на „Дегуса“ е произвеждала отровния газ „Циклон Б“ за концентрационните лагери. Животът пише най-добрите истории.

Та, събуждаме се всички в един слънчев юнски ден. Знамената се веят, а основният въпрос във всеки телевизор е: „Можем ли да се гордеем с това, че сме германци?“. Добър въпрос. Защото 

немците по принцип не се гордеят

Не са учени на това. Според една тяхна поговорка гордостта и глупостта растат на едно и също дърво. Нещо повече: германското разбиране е, че човек може да се гордее само с нещо, което сам е постигнал. Или, както казва бившият президент Йоханес Рау, можем да сме радостни или благодарни, че сме германци, но за да сме горди, трябва да имаме лична заслуга. 

Може ли ентусиазмът от едно събитие или факт, колективната психична индукция да обуслови трайно усещане за национален успех? Коя е легитимацията на това самочувствие? Според едно изследване на работна група в Марбургския университет броят на германците, които изпитват национална гордост, след Световното по футбол 2006 г. се е увеличил със 7%. Траен ли е ефектът от „парти патриотизма“ и може ли той да се изроди в национализъм?

Националното самочувствие е сложна работа. Но на немците сложно им дай. Според Шопенхауер до национална гордост води липсата на индивидуални качества и постижения, с които човек сам да може се гордее. Националната гордост е 

последното убежище на индивидуално неосъществени

Печатарската преса на Гутенберг, моторът на Даймлер, автомобилът на Бенц, лъчите на Рьонтген, аспиринът на Байер, теорията на относителността на Айнщайн, чип картата, MP3 технологията и хей, да не забравяме дюбела – всичко това, както и българското кисело мляко, компютърът, електронният часовник очевидно са успешни продукти и значими открития. Но какво всъщност е успехът? Носи ли той радост и удовлетворение? В Германия – четвъртата по сила икономика в света и първа в Европа – хората са доволни от свободата и демокрацията (80%),  инфраструктура и транспорт (над 70%), здравеопазване (72%), социална сигурност (68%), образование (65%). Недоволството идва от цените, инфлацията, недостига на жилища в големите градове, бюрокрацията.

Запитани за традиционните добродетели, германците изреждат старание, работливост, учтивост, точност, ред, дисциплина. В същото време, според изследвания на два  института – „Синус“ и „Ипсос“, щастието идва предимно от здравето (50%), семейството  (40%), от чувството да си ценен и обичан (36%), да имаш добри приятели (30%) и хубав дом (23%). Работата е на заден план (7%), както и успехът (3%).

В България семейството и близките, здравето, свободното време, приятелите и природата са сред най-важните фактори за щастието. Но също така 61% оценяват като важна финансовата стабилност. Основно заради нея нашенци напускат родината в посока Германия – диаспората тук вече гони половин милион. Другата причина е, че хората търсят законност и ред и 

искат да живеят в „нормална държава“

Напоследък обаче заради ковид, прекъснатите вериги на доставки, войната и поскъпването на енергията досегашният икономически мотор на Европа като че започва да се дави, рецесията изнервя, социалните системи са претоварени от бежанския наплив, кипват ксенофобски настроения. Трендът като че се обръща и много от гастарбайтерите поемат по обратния път. Решават да санират имота с две липи отпред. Започват да ценят възможността да отидат на лекар специалист, без да чакат за час три месеца, да посетят добър концерт, театър или опера, без да вземат за това потребителски кредит, или пък да си „оправят зъбите“, без да се налага да си залагат единия бъбрек. 

Германците също оценяват някои предимства на живота в България. Във форумите на германски изселници особено се хвалят 

природата, климатът, добрата храна и лекотата на живота

Като „неудобства“ се споменават инфраструктурата, здравеопазването и сигурността. Обръща се внимание, че дисциплината и точността не са от силните страни на „прусаците на Балканите“. Затова пък се твърди, че хората в България са изобретателни, гъвкави и импровизират успешно. 

На една икономическа конференция в Потсдам чухме и още за България. 10% данък печалба са предложение, на което трудно може да се откаже. Но работната ръка поскъпва, освен това не достига, а за капак не е и вече толкова добре образована. Впечатление обаче прави автомобилната индустрия – модули, части за автомобили, сегменти, ел. оборудване, които се произвеждат в България. Понеже автомобилът е любимото дете на германеца, явно сме намерили директния път към немското сърце. Оказва се, че в Германия вече трудно може да се срещне кола, в която да няма вградена българска част. Освен това немският бизнес е респектиран от ИТ хъбовете у нас и от ежедневния технологичен напредък – германецът, който все още не смее да се раздели с добрия стар факс, в България за секунди си купува билет за метрото с кредитна карта. 

А може би у всеки от нас дреме един дигитален номад, който си мечтае за Coworking Space в хипстърски Biz Hub или просто за добър интернет на брега на някой хубав басейн в България. Слънцето е част от сценария, както и лекият ветрец. Само дето надвечер погледът неволно се плъзга към близкия хълм и съзира внушителна инсталация – огромен светещ кръст и гора от опърпани знамена. Но с това явно се свиква…