Европа вече не е центърът на света

Явор Райчев
Липсата на твърда сила у Европейския съюз е най-видима в моментите, когато той се опитва да преговаря и да решава кризи, които пряко засягат сигурността му. Ситуацията в Сирия и Либия предизвика огромни мигрантски вълни, които дадоха пряко отражение върху дневния ред в ЕС и доведоха съюза до криза, чиито резултати виждаме и днес. Мирните преговори за Сирия във Виена, Женева и Лозана не доведоха до никакви резултати. По идентичен начин се развиват и преговорите за Либия. Примирието, сключено по инициатива на канцлера Меркел на 19 януари, издържа едва седмица. Нито ЕС, нито Германия и дори ООН нямат ресурс да наложат подобно примирие, нито имат лостове за влияние над отделните воюващи страни, за разлика от Русия и Турция например.

Обяснението, че днешният свят е свят на геополитическо противопоставяне, трябва да се гледа с резерви. Светът не се е променил, а по-скоро се е променило възприятието за него. Ако по времето на Студената война Европа не е имала необходимост от систематична самостоятелна външнополитическа стратегия, защото този вакуум се е запълвал от САЩ или от СССР респективно, то тя вече е необходима. Франция вече не е империя; всъщност нито една страна от ЕС сама по себе си не може да бъде. Единственият шанс ЕС да бъде глобален играч е, ако страните членки действат заедно по въпросите на външната политика и сигурността, но това, поне в този формат на Съюза, не е възможно.

Технологично изоставаща и застаряваща Европа
ЕС съществено изостава от високите технологии. Отчасти това се дължи и на затихващите функции на оръжейната промишленост, която в миналото, а и днес, но в други държави, разчиства пътя към технологичния прогрес. Немалко мегаполиси в САЩ и Азия изглеждат като градове от бъдещето в сравнение с Рим, Париж или Лондон. Дори за цивилни технологии като 5G мрежата Европа е с няколко години назад. Докато тук все още се води дебат, в Китай вече беше извършена първата в света мозъчна операция от разстояние, станала възможна благодарение на тази технология.

Застаряващото население на Европа е друг фактор, който дърпа Съюза надолу. Демографската пирамида отдавна е обърната, а Япония, която доскоро се смяташе за най-старата страна в света, отстъпва позиции на Германия, където само за 8 години средната възраст на населението е скочила с 4 години и днес е 47,1 г. Проблемът е още по-сериозен в страни като България, където ниската раждаемост се комбинира с емиграция. Младите хора са тези, които би следвало да издърпат икономиката на страните си и да гарантират социалните системи. Както опитът показа, внасянето на лица в икономически активна възраст от трети страни, особено от Азия и Африка, може да има контрапродуктивни последици и да доведе до разединение в ЕС и ренесанс на антиимигрантските движения, които по същество са анти-ЕС.

Поне в едно Евросъюзът изглеждаше, че има шанс да се превърне в световен лидер – в битката срещу климатичните промени. Проблемът не е само там, че вътре в Съюза има страни като България и Полша, които разчитат основно на въглища, и яснота за техния преход към въглеродно неутрална икономика все още няма. САЩ, Индия и Китай, които са отговорни за около 50% от емисиите на въглеродния диоксид в света, изглеждат много по-малко мотивирани да следват подобна амбициозна политика. ЕС няма много инструменти за въздействие. Как например би постъпил Съюзът, ако Бразилия продължи да изсича горите на Амазония, които са от основна важност за абсорбирането на въглероден диоксид и за земната температура? Международната система е базирана на концепцията за суверенитет, но той не е безусловен – нарушения на международното право често водят до санкции, а отделните страни могат да водят защитни войни срещу други държави, дори могат да атакуват с цел да се избегне по-голяма война. Страна може да бъде атакувана и когато нарушава човешки права. В случай че въпросното изсичане на гори се идентифицира като глобална заплаха за живота и здравето хората на планетата, какво може да стори ЕС? Бразилия дори не е глобална суперсила, а ако ставаше въпрос за Китай или САЩ? Ами ако неспазването на определени ангажименти води до пряка заплаха за живота и здравето на европейските граждани – например сериозни наводнения на градове като Венеция, Глазгоу или Лондон? ЕС вероятно може да търси помощ от международната общност за санкции или военни действия срещу диктатори в малки страни, но едва ли ще срещне разбиране от страна на САЩ, Китай и Русия.

Лидери, но не съвсем Председателката на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен и шведската екоактивистка Грета Тунберг може да са световни говорители на решителна зелена политика, но тя далеч не е възприемана еднозначно както по света, така и в Европа

Най-големите замърсители в света са Китай, САЩ, Индия, Русия и Япония. С изключение на Япония, всички те са ядрени сили. Санкции срещу тези страни вероятно няма да проработят, а заплаха за военни действия е в сферата на научната фантастика. Този сценарий, разбира се, не е единствен. Но принципният въпрос какво може да направи ЕС като лидер на определени политики, в случай че бъдещето, здравето и животът на неговите граждани са застрашени при една глобална заплаха, остава. Без съмнение светът се движи към несигурни времена, в които използването на сила ще бъде по-трудно, но и по-трудно ще бъде тя да се избегне.

Между САЩ и Китай
В тази обстановка изглежда сложно Европа да може да защити интереса, който тя самата е обявила за важен. Единственият шанс, изглежда, се корени в мултилатерализма и търсенето на съюзи с държавите – велики сили – Китай, Русия и САЩ. Поради агресивната политика на Русия в някои страни от ЕС този вариант изглежда малко възможен, поне в близко бъдеще, а и Русия не разполага с ресурсите да бъде истински велика сила. На този фон ЕС трябва да избира между САЩ и Китай, като възможността за балансиране между двете изглежда малка. ЕС е дълбоко зависим от сигурността, която САЩ предоставя чрез НАТО. Ако ЕС избере САЩ, то вероятно ще трябва да се ангажира да подсили собствените си ангажименти към отбраната си и да ограничи възможността на Китай да има достъп до критични технологии и комуникации. Стратегическо партньорство с Китай също е опция, макар и тя да носи своите собствени рискове и заплахи като открито противопоставяне с най-силната от сегашните велики сили САЩ. В най-лошия случай опити за запазване на неутралност биха могли да доведат до ситуация, в която САЩ напускат НАТО и трансатлантическите отношения продължават да са в стагнация.

Европа не е главен актьор в предстоящото противопоставяне между САЩ и Китай, но ще бъде участник в него, дори да не иска. Дефинирането на зелените политики като глобален интерес не е възприемано по този начин в Пекин, САЩ или Москва. Към момента то остава предимно европейски интерес. Ако ЕС иска да успее да го защити, следва да изготви стратегия, която да следва последователно през следващите години. Разбира се, това трябва да стане съвсем трезво, без емоции, прагматично, с ясно разбиране за краткосрочните и дългосрочните последствия от един такъв избор. И най-важното – за да стане това, ЕС трябва да спре да се занимава основно със себе си и да се огледа какво се случва в света. Европа вече не е центърът на света. Започване на неидеологизиран, откровен диалог между страните на ЕС за неговото бъдеще би бил едно добро начало.

Текстът е публикуван в брой 9/2020 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.