Зеленият преход се връща към разумното си състояние

Текстът е публикуван в бр. 64 на сп. Business Global.

Интервю Веселин Стойнев, Пламен Енев


Смятате ли, че заради променената геополитическа ситуация зеленият преход се превръща в нещо друго, свързано повече с ефективност и конкурентност? И как това ще се отрази на устойчивото развитие на бизнеса, г-н Кънев?

Освен простия отговор „да“ ще кажа, че не се превръща, а се връща в единственото си разумно състояние. Защото, когато през 2019 г. започна да се говори за Зелена сделка, ако четем внимателно първата комуникация на Европейската комисия по въпроса за Зелената сделка, преди да започне законодателството, ще видим, че до голяма степен това беше икономическа политика, и то глобална икономическа политика, която се движи от два фактора. Единият е, че от кризата през 2008 – 2009 г. САЩ преминаха от международния модел на свободна търговия, или глобалистичен модел на собствената си национална икономика, към един подчертано протекционистичен и кейнсиански модел. Тъй като това никога не се е обсъждало по този начин, мнозина не го забелязват. Не забелязват, че политиката на президента Тръмп е извратено прекаляване с една политика, която започна президентът Обама. Не я започна случайно, а заради световната икономическа криза, защото трябваше да спаси целия автомобилен дял на автомобилната индустрия, който беше заминал. Китай винаги е имал такива елементи в политиката си, но с идването на власт на Си Дзинпин те се засилиха неимоверно. Така че от 2010 г. Европа се конкурира на един свободен пазар с два огромни непазарни играча. И беше ясно, че Европа трябва да намери собствения си модел на по-протекционистична и по-кейнсианска политика – нещо, което е анатема за европейските политически, но и икономически елити, защото изисква ниво на централизация, каквото ЕС не притежава. Радан Кънев

е роден през 1975 г. в София. Завършва столичната Френска гимназия и право в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2004 г. е един от учредителите на партия „Демократи за силна България“, а през 2013 – 2017 г. е неин председател. Народен представител в 43-то Народно събрание. През 2019 г. е избран за европейски депутат с листата на „Демократична България“, през 2024 г. е преизбран с листата на „Продължаваме промяната-Демократична България“. Член е на групата на Европейската народна партия. В мандата 2024 – 2029 г. е член на Комисията по околна среда, климат и безопасност на храните, заместник е в Комисията по обществено здраве и в Комисията по промишленост, изследвания и енергетика. Член на Борда на директорите на Европейския енергиен форум. Владее английски, френски и немски език. Женен, с едно дете.


Защо тогава Зелената сделка е трябвало да се представя като зелена?

Според мен, и това не го пише никъде в официален документ, комисията „Фон дер Лайен“ реши да облече тези прагматични политики в супермодерната тогава зелена одежда и да използва един обществен консенсус, силно повлиян от движението около Грета Тумберг и въобще от радикални политически послания, за да наложи един по-рационален дневен ред в съвременния свят – няма да кажа по-добър дневен ред, но по-съобразен с поведението на конкурентите. 

И тук се случиха две неща. Едното е, че по силата на някакви вътрешни компромиси при самия избор на комисията „Фон дер Лайен“ непропорционална власт получи Франс Тимерманс като вицепрезидент. А той се показа като зелен радикал, не като прагматичен политик, и вкара в Европейския парламент (ЕП) и в Европейския съвет, при правителствата, законодателни предложения, които бяха зелен радикализъм. Не прагматична политика за позициониране в глобалната конкуренция, а предложения, които представляваха утопична политика за същинска въглеродна неутралност без гаранции, че има подобни глобални усилия за нея. Това се подсили от факта, че в тогавашния ЕП имаше ясно изразено ляво мнозинство (когато не се стигне до обичайния компромис около центъра) и с това мнозинство беше употребено и дори злоупотребено неколкократно. И стигнахме до момента, в който първоначалната цел на зеления преход не беше реализирана, а официалната цел тръгна към реализация. И то в най-неподходящия момент, защото през лятото на 2021-ва избухна първата инфлационна вълна, а след началото на руската агресия в Украйна през 2022 г. – втората инфлационна вълна.


После, още в първия ден на втория мандат на Тръмп, САЩ излязоха от Парижкото споразумение.

Да, после САЩ излязоха от Парижкото споразумение и попаднахме в сегашната втора тръмпистка ера, в която американският протекционизъм е доведен до крайност, до една представа за световната икономика като игра на нулеви суми, в която Европа има нужда от много по-силна дефанзивна позиция. В момента постулатите на зеления преход са по-скоро отхвърлени, прекалената амбиция на ерата „Тимерманс“ доведе до много сериозен обществен отпор, и то не само в Източна Европа, където винаги сме били скептични, а и в Западна Европа, където имаше широк консенсус за климатични политики. Днес вече говорим по-скоро, от една страна, за политика за конкурентност, както поставихте въпроса, и дори за оцеляване в един много враждебен световен пазар, от друга страна – за геополитическа автономия. Защото в основата на зелените политики в Европа от 90-те насам винаги е стоял фактът, че нямаме достатъчни залежи на изкопаеми горива, а доколкото ги имаме, нямаме желание да ги използваме.


Но целите за климатична неутралност остават, дори за 90% намаление на въглеродните емисии до 2040 г. спрямо 1990 г.

Да, това е нова цел, която изглежда също толкова утопична като целта за пълна неутралност до 2050 г. Но този път са въведени няколко групи условности за постигането на целта, които я правят по-скоро постижима по пазарни механизми – ако те бъдат наистина разгърнати и ако бъдат осигурени достатъчно публични, но най-вече частни средства, които да финансират такова развитие на модерните чисти технологии, което да е съпоставимо поне с китайското. Защото Европа изостава много сериозно от Китай в развитието на нисковъглеродните технологии, а успоредно с това изостава от Китай и в използването на въглеродните технологии.


Държавите от ЕС имат различни подходи към развитието на ВЕИ сектора и тогава главният въпрос не е ли да се постигне съгласие за мрежите за пренос на електрическа енергия?

Поставянето на все по-високи нови цели за възобновяема енергия в енергийния микс на отделните държави е много рискована политика. Ние очакваме Еврокомисията да предложи ново увеличаване на тези цели, а според мен тази политика е изчерпана на национално ниво. Някои държави така или иначе ще постигнат по-голям дял на ВЕИ, защото са намерили механизми да управляват така енергетиката си. За други държави така поставените цели вече са безсмислени, защото примерно имат много силна ядрена енергетика – като Франция. Така че повече хармонизация по въпроса какви дялове от енергията са възобновяеми, според мен нямат място. 

Безспорно е обаче, че за да се постигне добра цена на ВЕИ, трябва много сериозно да бъдат укрепени европейските мрежи за пренос. Това в момента е големият проблем, инвестирани са страшно много пари във ВЕИ, инвестират се страшно много пари в балансиране на енергията на национално ниво, къде с успех, къде – не, но няма достатъчно голям пазар да се получи наистина добрият баланс.

Ако се върнем към Китай, който има огромен дял ВЕИ и много по-бързо го увеличава от Европа, ще видим, че те го постигат посредством изграждането на т.нар. гръбнаци на енергийната система, които позволяват мигновения трансфер на енергия, примерно от много слабо развития запад на страната, където има пустиня, вятър и слънце в изобилие, към индустриалния изток, като се възползват и от часовата разлика. Защото, когато над Западен Китай пече слънце, над Източен е вечер и фотоволтаичните централи не работят. 

Европа трябва да укрепи много сериозно мрежите си, ако иска да подобри цената на енергията. Защото ние вече имаме много ВЕИ, но ако искаме да я използваме по-адекватно, да можем например да използваме вятърна енергия от Северна Европа, когато на юг няма слънце, и слънчева от Южна Европа, когато на север няма вятър, имаме нужда от тези инвестиции в мрежите. 


Откъде да дойдат тези инвестиции?

ЕС, за разлика от Китай, който е изцяло централизирана икономика, не разполага с такъв бюджет. А частният европейски финансов сектор не е единен, за да може лесно да се търси финансиране за паневропейски проекти на частния пазар. И затова непрекъснато в новия мандат на Комисията се връщаме, засега без особен успех, към темата за т.нар. Capital Markets Union, който сега се нарича Savings and Pensions Union. Но колкото и пъти да му сменим името, това няма да му помогне да се случи, защото е въпрос на изключително фина настройка между интересите на държавите членки, която до момента не е постигната. А Capital Markets Union беше наречен Energy Union, приоритет на комисията „Юнкер“, още в началото на мандата ѝ – преди 12 години.


Отминаха ли проблемите с ESG отчитането, особено за по-малките фирми?

Този първи по реда си – simplification omnibus, премина отдавна и вече е в сила, като извади от обхвата си може би 4/5 от предвидените първоначално за отчитане компании. За икономика като българската за отчитане останаха единствено гигантските за нашите представи компании, които са главно в минния сектор и петролната рафинерия в Бургас. Тези тежки индустрии се отчитат като част от глобални конгломерати, защото, с единични изключения, те са част от международни конгломерати, дори не само европейски. Това опростяване не беше в огромна степен постигнато, моето мнение беше, че така прието, то бе нож с две остриета. Защото компаниите трябваше да се отчитат пред инвеститорите си, не пред държавата, това е смисълът на този corporate sustainability reporting, което остави по-малките компании доста уязвими към произволни изисквания от страна на различни инвеститори. Отпадна административно бреме за тези, които нямат изисквания от инвеститори, но се загуби значително опростяване за другите, които имат. В момента, особено с оглед на разговора за Capital Markets Union и за необходимостта да бъдат ангажирани много големи частни ресурси в модернизацията на европейската индустрия, някои малки компании ще бъдат изправени пред риска, примерно трима различни инвеститори да им искат три различни портфолиа за отчитане, преди да им дадат пари. 

Последните две години на интензивно опростяване на европейското законодателство ме убедиха, че никое опростяване не е лишено от риска да се окаже по-сложно накрая. 


Особено след доклада на Марио Драги цялата европейска публичност осъзна, че ЕС изостава сериозно от САЩ и Китай в модерните технологии. Как при тези гигантски инвеститорски възможности на двата глобални играча Европа може да осигури финансиране за иновативен бизнес?

Европа продължава да създава достатъчно иновации и ако има голяма успешна европейска програма през последните 20 години, това е „Хоризонт“ – програмата, насочена изключително към изследователска и развойна дейност и иновации. Нейни приоритети продължават да са сфери, в които ЕС стои много добре на ниво изобретения – фармация, биотехнологии, фина механика, роботостроене. 

И тук идва следващият парадокс. Най-типичният и разбираем за всички пример е прочутата ковид ваксина на Pfizer. Но това всъщност не е ваксината на Pfizer – технологията, която ваксината използва, е изцяло собственост на германската фирма BioNTech, създадена от едно семейство турски германци. Тяхната първа mRNA е изцяло финансирана от програма „Хоризонт“, като и сега продължават разработките на mRNA препаратите в посока борба с онкологични заболявания. Оказа се обаче, че в Европа не съществува партньор, който може да поеме технологията на BioNTech и да я финансира и развие със скоростта и обема, който изискваше тогавашната пандемична ситуация. И така европейската ваксина на BioNTech стана американската ваксина на Pfizer, а на един следващ етап дори самата BioNTech пренесе голяма част от дейностите си в САЩ – отново заради улесненото финансиране. 

Апропо, като гледаме как Тръмп реже разходите именно за научни медицински изследвания, аз искрено се надявам, че не само BioNTech ще се върне, но и американски иновативни компании ще дойдат.


Вече е в ход академичен туризъм от САЩ към Европа.

Да, учените и изобретателите от Америка могат да се заинтересуват от програмата „Хоризонт“ за новия дългосрочен бюджет на ЕС, наречен Многогодишна финансова рамка 2028 – 2034 г., където програма „Хоризонт“ е почти тройно увеличена. Така че Европа се подготвя да финансира иновациите не просто ефективно, но и в голям  мащаб. Големият проблем идва както в случая с BioNTech-Pfizer, в момента, в който трябва да стигнем до пазарно разгръщане и пазарна реализация. 

Следващ пример. Европа е неоспорим лидер в индустриалната роботика. Ако погледнем обаче степента на роботизация на индустрията, ние сме далеч зад Япония, Корея и Китай. Т.е. нашите роботи задвижват чужди индустриални производства. Отново сякаш проблемът е в мащаба и финансирането, въпреки че тук може би има и друг проблем – изключително тромавата и твърда европейска социална система, при която заместването на хора с роботи е толкова мъчителен и сложен процес. 

Европа има нужда от възможности за частно финансиране на европейско ниво, защото е утопия да има подобни публични бюджети на европейско ниво. Тази утопия на мен ми харесва, ние трябва да можем поне да се съпоставяме с американците и китайците по възможностите за централно финансиране, но това е невъзможно: ние харчим 1% от БВП на Съюза, а най-ниското ниво на бюджетно преразпределение в историята на САЩ е 1,8% в далечната 1837 г.

Затова поне трябва да осигурим истинско отваряне на финансовите пазари, за да може един български иновативен предприемач – такива има много – да не търси първо да се премести в Швеция или в САЩ, за да намери пари, а да може лесно да търси своите вложители на европейския, а не на американския пазар. Защото европейските иновативни компании по-скоро гледат към американските венчър фондове, което променя структурата на собствеността и оттам разговорът за стратегическа автономия става много условен.


А стремежът към обща отбранителна политика и към масирани инвестиции в отбрана – както в отделните държави, така и като програми и ресурси на ЕС, няма ли да създаде базата за индустриална и стратегическа автономия на ЕС?

В голяма степен следва да я създаде. Инвестициите в сигурност съсредоточават в себе си повечето ключови сектори, в които или Европа е силна, но е под риск, или е вече доста изостанала – например в киберсигурността сме безнадеждно назад, а не можем да продължаваме да разчитаме главно на американците. От другата страна са биотехнологиите, в които сме напред, но вече виждаме риск от Индия и от Китай в тази сфера. Оръжейното производство, което се променя пред очите ни заради развитието на войната в Украйна, става много динамично и драстично по-различно от досега. 

Необходимостта от европейски мащаб на усилията в отбрана и сигурност е безспорна. Но не можем да пренебрегнем факта, че 2 или 3 години след като тя бе обявена като топприоритет и на ниво ЕК, и на ниво национални държави, ревността между военнопромишлените комплекси на големите европейски държави до голяма степен спира успешното развитие на общите проекти и забавя или отслабва общите политики. Европа все още е твърде разделена между отделните държави, всъщност живеем в Европа на нациите. И тези суверенни нации имат своите национални военни доктрини, които продължават да разглеждат съседа, в който са в един съюз, същевременно и като заплаха.

Другият, по-практически проблем е, че ВПК са строго национални, те много трудно стават трансгранични, независимо дали са частни, или държавни, и са под много строг контрол от съответната държава. Споделянето на информация, например между френския и германския ВПК, се случва изключително бавно, филтрирано и мъчително. Има няколко големи общи проекта, които са с много добър резултат, но са отнели много време.


Сянката на „аферата Драйфус“ явно още стои.

Да (смее се). Но не можем с това темпо да отговорим на предизвикателството, пред което сега е изправена Европа.


Но пък има нови сфери на военно производство, в които сякаш националните ограничения отслабват – като производството на дронове, в което България има потенциал. Лидерството на Украйна в тази област дори сочи, че това производство може да се развива с главоломни темпове.

Неслучайно повечето европейски държави вече подписаха споразумение за сътрудничество в областта на сигурността с Украйна, включително и ние. Да, всяка държава по света има безкрайно много какво да научи от Украйна. 


Дори американците се учат от украинците.

Това, което се случва на фронта в Донбас и в Запорожие, е, че в употреба влиза една нова дрон технология, която е изключително ефективна месец и нещо, след което противникът разбира как може да ѝ противодейства, и трябва да си готов да предложиш следващия продукт, който да е едновременно по-добър, по-евтин и повече на брой. Украинците се справят с това. 

Не виждам вариант, в който Европа се отбранява с отделни български, гръцки, румънски, германски и пр. дронове, като всеки крие технологията си от другия. От друга страна, безспорният факт, който сякаш мнозина подценяваме, е мащабът и потенциалът на европейската индустрия. Всъщност Европа е изключително силна, независимо дали става дума за технологии на днешния и утрешния ден, или за по-традиционни военни технологии. Ако работим съгласувано, мащабът и възможностите на Европа са най-големите в света, те са по-големи от американските и китайските. 


България може ли да бъде печеливш участник в трансформацията на зеления преход към иновативни и устойчиви производства?

Един от парадоксите е, че България вече е по-печеливша. Защото българската индустрия е доста адаптивна и гъвкава. Например нашата стоманена индустрия отдавна е електрифицирана и тук предизвикателството е да осигурим конкурентни цени на електричеството за българските стоманопроизводители, което да ги направи изключително успешни на един пазар, който се ориентира към по-нисковъглеродна стомана. Появиха се и немалко предприятия с интересни модерни производства. Имаме големи възможности и в минната индустрия, без която зелен преход не може да има. Един от парадоксите, пред които например са изправени зелените движения и екологичните активисти, е, че те искат зелен преход и общо взето са против всяка нова мина. А истината е, че зеленият преход изисква много материали, не всички от които могат да бъдат добити чрез рециклиране. Необходимо е например многократно увеличаване в глобален мащаб на производството на мед. България е сериозен производител на мед, и то по много високи екологични стандарти, с много нисък въглероден отпечатък. 

Бих погледнал и към бургаската рафинерия, която често възприемаме като риск, тежест и травматична неизбежност – че ние без нея можем, а тя не може да се променя. Например много дълго слушахме, че не може да работи с друг петрол освен руски. Тази рафинерия е огромна възможност за България, защото при чисто пазарните трусове вследствие на войната в Украйна и на войната в Близкия изток, изобщо на чудовищната нестабилност, която Тръмп вкара в модерния свят, всички възможни технологии за производство на алтернативни горива – от биогоривата, които днес горе-долу са на цената на дизела, който не идва от Персийския залив, до синтетичните горива, които все още са драстично по-скъпи – всичко това са отворени възможности пред това огромно предприятие, което от години не използва пълния си капацитет, а то е създадено за много повече от това да произвежда дизел и бензин, вкл. и като обем. 

Така че трябва да гледаме на себе си като на държава, която има няколко ключови посоки да се възползва, но трябва да си осигури необходимото финансиране, защото вътре в България нито има фискален ресурс, нито банки или капиталов пазар, които могат да поемат мегапроекти. Те трябва да бъдат най-малкото регионални, т.е. сътрудничеството с Гърция и Румъния е от първостепенна важност. И да се търси  финансиране и през европейски бюджет, но най-вече през европейски частни капитали.