Да направим отбраната отново европейска

Европейската сигурност навлиза в най-несигурния си период от края на Студената война. Русия продължава войната срещу Украйна и проверява устойчивостта на Европа с нарушения на въздушното пространство, саботажи, кибератаки и дезинформация. Дори примирие в Украйна не би премахнало основния проблем: Кремъл иска зона на влияние и военен буфер в Централна и Източна Европа. Дори ограничена руска атака срещу съюзническа територия, ако бъде посрещната колебливо, може да подкопае доверието в взаимната отбрана и в политическия проект, който тя защитава. Това пишат в свой обширен анализ на сайта на Европейския съвет за външна политика (ECFR) изследователите Рафаел Лос, Марта Язовска и Яна Пуглиерин. Следва кратко ревю на техния анализ:

Съединените щати остават незаменими за НАТО, но политическата им готовност да гарантират европейската сигурност е все по-съмнителна. Американските войски, командни структури и способности още са в основата на алианса, но Вашингтон дава сигнали, че не желае безусловно да носи тежестта. Европа се озовава в своеобразно „НАТО на Шрьодингер“: Америка е едновременно вътре в съюза и потенциално отсъстваща в критичен момент. Затова европейците трябва да се научат да действат с Америка, когато могат, с по-малко Америка, когато се налага, и без Америка, ако се стигне дотам.

Европейски модел, а не копие на САЩ

Решението не е Европа да копира американската военна мощ. Това би било нереалистично и бавно. Не е достатъчно и европейците просто да поемат повече конвенционални задачи, ако командването остане зависимо от САЩ. Член 42.7 от Договора за ЕС също не може сам да замени член 5 на НАТО, защото ЕС няма собствени командни структури и оперативни инструменти за голяма война.

По-практичният път е да се използва наличното. НАТО трябва да запази оперативния гръбнак, но с много по-силно европейско планиране и командване. ЕС трябва да осигурява финансиране, политическа легитимност, индустриална политика, военна мобилност и устойчивост на обществата. По-малки коалиции от държави трябва да реагират бързо, когато консенсусът в НАТО или ЕС се бави. Така Европа би получила отбранителна система, основана не на нова свръхинституция, а на взаимно допълващи се пластове.

Споделено лидерство

Десетилетия наред САЩ бяха политическият и военен център, около който Европа се организираше. Сега тази роля трябва да бъде поета колективно. Нито една европейска държава не може да замени Америка сама, затова лидерството трябва да бъде разпределено чрез регионални коалиции, специализация и предварително определени отговорности.

НАТО може да стане „европейски воден“ алианс, ако европейците поемат по-голяма част от планирането, командването и генерирането на сили. Трите съвместни командвания трябва да бъдат пригодени към подрегионални коалиции: северна за Атлантика и Арктика, централна за пространството от Балтика до Алпите и южна за Средиземноморието и Черно море. Командните центрове трябва да са по-близо до зоните, които защитават, а правителствата да делегират предварително правомощия, за да няма седмици политическо протакане при нападение.

ЕС има друга, но решаваща функция. Той не може да командва война, но може да превърне регионалната отбрана в общоевропейска кауза. Ако държави от източния фланг понесат първия удар, останалите трябва предварително да знаят какво предоставят: боеприпаси, противовъздушна отбрана, логистични коридори, киберподкрепа, разузнаване, финансиране или хуманитарна помощ. Тези пакети трябва да са готови предварително, а не да се договарят под огън.

ЕС трябва да подготви и икономически инструменти за война: бързи поръчки за техника, стабилизиращи механизми, кредитни линии и незабавни санкции срещу агресора. Също толкова важна е защитата на критичната инфраструктура, защото Украйна показа, че токът, болниците, заводите и комуникациите са част от фронта.

Малките коалиции допълват тази архитектура. Северно-балтийското сътрудничество, Съвместните експедиционни сили под британско ръководство и двустранните споразумения за военна мобилност показват как сходно мислещи държави могат да действат по-бързо от големите институции, без да ги заобикалят.

Реални способности

Институциите нямат стойност, ако няма сили, които да се командват. Европа трябва да изгради предна отбрана, способна да спре бърз руски опит за завземане на територия и да спечели време за по-широка мобилизация. Това означава повече бойноготови формирования, противовъздушна и противоракетна защита, далекобойни удари, разузнаване, дронове, боеприпаси, укрепления и логистика.

Слаб пункт е разузнаването, наблюдението и целеуказването. Войната в Украйна показа, че целите се откриват и унищожават все по-бързо и от все по-голяма дистанция. Ако европейските армии не подобрят собствените си системи, Русия може да ги изпревари в цикъла „откриване - удар“. Украинските практики - цифрово бойно управление, комбиниране на данни и бързо предаване към огневи средства - трябва да бъдат пренесени в европейската подготовка.

Европа трябва да натрупа боеприпаси, но и да гарантира взаимозаменяемост. Опитът от Украйна показа, че дори формално стандартизирани системи невинаги работят безпроблемно с всички снаряди. ЕС може да финансира изпитвания, сертифициране и общи стандарти, така че в криза боеприпасите и поддръжката да се използват близо до фронта, а не да зависят от страната производител.

Дроновете не отменят класическата комбинирана война, но я променят. Части, които виждат по-рано, удрят по-далеч и се защитават от безпилотни системи, имат огромно предимство. Затова европейските армии трябва масово да внедрят разузнавателни и ударни дронове, контрадронови системи и нови тактики. Укрепленията по източния фланг могат да забавят нападател, но трябва да се съчетаят с мобилност и контраудар.

Подготовката също изостава. Европа няма достатъчно големи полигони за реалистични бригадни учения с всички поддържащи елементи. ЕС може да финансира общи тренировъчни бази и дигитализирани учения, включително в следвоенна Украйна, където мащабът на територията и бойният опит биха дали уникална стойност.

Ядреното възпиране е най-трудната част. Европа дълго разчиташе на американския ядрен чадър; той още има значение, но доверието в него е отслабено. Великобритания и Франция вече търсят по-ясна европейска роля. Паралелно трябва да се планира управление на ескалацията - далекобойни удари, противоракетна отбрана, киберспособности и ядрени сигнали.

Индустриалната основа
Нито една отбранителна архитектура няма да е убедителна без европейска военна индустрия, способна да произвежда бързо и мащабно. Сегашната база е раздробена: национални бюджети, различни поръчки и регулации, конкуриращи се компании и зависимост от готови покупки, често от САЩ. Дори вътре в отделни държави армиите, големите производители, стартъпите и университетите често работят отделно, вместо като обща иновационна мрежа.

След 2022 г. производството на боеприпаси расте, но запасите от ключови ракети и системи пак биха се изчерпали бързо при голям конфликт. Зависимостите включват критични суровини, софтуер, командно-контролни системи, космическо разузнаване и комуникации. Отговорът не е пълна самодостатъчност, а европейски алтернативи там, където е възможно, и разнообразяване на доставчиците там, където не е.

ЕС трябва да използва финансирането си като лост: да изисква многонационални консорциуми, съвместно производство, съвместими стандарти и проекти, които отговарят на реални военни приоритети. Когато европейската индустрия може да достави бързо, тя трябва да бъде подкрепена. Когато критичната празнина е непосредствена - например в ПВО, прецизни удари или разузнаване - правителствата трябва да купуват от съюзници, вместо да оставят фронта без способности.

Паралелно Европа трябва още сега да разработва системите, за които ще са нужни години: командване и контрол, космически сензори, логистика и защитени комуникации. Ако това не започне веднага, зависимостта от САЩ ще остане и през 30-те години. Нужни са не само заеми, а и грантове, както и участие на партньори извън ЕС - Великобритания, Норвегия, Украйна, Канада, Япония, Южна Корея и Австралия.

Да станеш по-силен сам

Европа не започва от нулата. Тя има богатство, технологии, индустрия и военен опит, но трябва да ги организира така, че да не зависи от чужда политическа воля в решаващ момент. Целта не е разрив със САЩ, а застраховка срещу американско оттегляне или блокаж. Ако Европа изгради командни структури, способности и индустрия, които работят и при непълен съюзнически консенсус, колективната отбрана ще стане по-надеждна.

Заплахата няма да изчезне с евентуално примирие в Украйна. Русия ще остане ревизионистка, милитаризирана и готова да използва ядрено сплашване. Затова европейците не могат да чакат идеалния институционален проект. Те трябва да подготвят континента за отбрана сега - чрез по-европейско НАТО, по-полезен ЕС, по-бързи коалиции, по-силни армии и индустрия, която може да поддържа продължителна война.